Определение № 138 от 15.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5423/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 84054/19.09.2023 г. на Х. А. Х. и И. А. Н., [населено място], чрез адвокат Н. С., срещу въззивно решение № 2474/15.05.2023 г. по в. гр. д. № 8368/2022 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Дали, ако собственикът на отделен обект в етажна собственост (вертикална или хоризонтална) установи своя фактическа власт върху друг самостоятелен обект в нея, е приложима презумпцията, че владее за себе си самостоятелния обект; 2. За да бъде владението явно, нужно ли е владелецът да обективира намерението си пред собственика; 3. Ако собственикът на отделен обект в етажна собственост установи своя фактическа власт върху друг самостоятелен обект в нея, прилага ли се презумпцията, че владее за себе си и прилежащите общи части; 4. Задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната цялост и да направи изводите си, следвайки правилата на логиката и обикновения житейски разум. Длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните, включително и относно доказателствата и фактите, които страната твърди, че те установяват. Ответникът по касация Ю. И. И., [населено място], чрез адвокат И. С., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че въззивното решение е правилно и законосъобразно, като оспорва жалбата по същество. Претендира присъждане на съдебни разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение №20034700 от 10.05.2022 г. по гр. д. № 21294/2021 г. на Софийски районен съд, с което е признато за установено по предявените от Ю. И. И. срещу Х. А. Х. и И. А. Х. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищцата е собственик на недвижим имот, представляващ жилищна сграда, състояща се от сутерен и етаж, с идентификатор **** по КККР, с адрес: [населено място], [улица], заедно с 240/600 ид.ч. от дворното място, в което е построена, съставляващо парцел *-*, кв.7 по плана на [населено място], местност „В.“, с идентификатор *** по КККР, и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот на основание давностно владение №24/2019 г., с който Х. А. Х. и И. А. Х. са признати за собственици при равни права на 224/570 ид. ч. от процесното дворно място, заедно с построената в него жилищна сграда с идентификатор ****, с площ по документи 90 кв. м., състояща се от сутерен с три зимнични помещения, входно антре и етаж от две стаи, кухня и антре. Въззивният съд е възприел фактическите констатации и правни изводи на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК. Прието е за установено, че на 04.11.1980 г. Т. В. П. е закупил недвижим имот, представляващ парцел *-* в кв. 7 по плана на кв. "В. [населено място], целият с площ от 1400 кв.м., с неуредени регулационни сметки, а по нотариален акт с площ от 1038 кв. м., застроен с жилищна сграда, състояща се от сутерен и етаж, с площ от 90 кв. м. На 08.10.1990 г. П. е признат за собственик по давностно владение на 329/1400 ид. ч. от парцел *-*, без постройките, целият с площ от 1400 кв. м. Впоследствие на 28.12.1995 г. Т. П. и съпругата му Ж. П. са продали на ответниците Х. Х. и И. Х. по 1/2 ид. ч. от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], застроена на 60 кв. м., заедно с 345/570 ид. ч. от дворното място, в което е построена, цялото с площ от 570 кв. м., представляващо парцел *-* от кв.7 по плана на [населено място]. По-рано – през 1992 г., Т. и Ж. П. са продали на А. К. Д. недвижим имот, представляващ жилищна сграда, с площ от 90 кв. м., заедно с 240/600 ид. ч. от дворното място, в което построена, цялото с площ от 600 кв. м., съставляващо парцел *-* в кв. 7 по плана на [населено място]. През 1997 г. купувачът А. Д. е продал така описания имот на ищцата Ю. И.. Установено е от писмените доказателства, че на 27.05.2020 г. Х. и И. Х. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение на следния недвижим имот: 225/570 кв. м. от дворно място, находящи се в [населено място], [улица], представляващо УПИ *-*, кв.7 по плана на [населено място], съставляващ поземлен имот с идентификатор ***, заедно с построената в същия жилищна сграда с площ по документи от 90 кв. м., с идентификатор ****. По делото е приета техническа експертиза, преценена по реда на чл. 202 ГПК, в заключението на която се сочи, че в процесния поземлен имот има и други две сгради: 1/ с идентификатор ****, с предназначение за жилищна сграда на 3 етажа, със застроена площ от 72 кв. м. и 2/ с идентификатор ****, с предназначение хангар, депо, гараж, на един етаж, със застроена площ от 20 кв.м. Входът от улицата за имота е изпълнен пред гаража /сграда с идентификатор ****/. Процесната сграда с идентификатор **** е изградена през 50-те години на миналия век като масивна двуетажна постройка, като в същата няма обособено помещение за санитарен възел. Констатирано е, че в сегашното си състояние сградата е напълно непригодна за обитаване – липсва захранване с електричество, водопроводната инсталация е прекъсната и съществува реална опасност от срутване на цялата постройка. Според техническата експертиза, приета в първоинстанционното производство, за първи път процесната сграда е отразена в кадастралния план на [населено място], създаден през 1961 г., нанесена в имот с пл. № *, застроена на 52 кв.м. Поземленият имот с пл. № * е бил с площ около 2390 кв. м. и в него нямало друго застрояване. Върху основата на кадастралния план от 1961 г. бил изработен регулационен план на [населено място], одобрен през 1966 г., според който за югозападната част на имот пл. № * бил отреден парцел *-* от кв. 8, с площ от 1085 кв.м., в границите на който попадала двуетажна жилищна сграда. Със заповед от 1996 г. на главния архитект на [населено място] е одобрен застроителен и регулационен план на кв. В. в [населено място], изработен въз основа на кадастралния план от 1961 год., който бил действащ и понастоящем. Според първоначалната редакция на регулационния план за югозападната част на имот пл. № * бил отреден парцел *-* от кв.7, с площ от 1400 кв.м. Като единствена постройка в имота била нанесена процесната сграда. Според одобрения застроителен план съществуващата в парцела сграда нямала траен градоустройствен статут, т.е. била предвидена за разрушаване. Експертизата сочи, че въз основа на извършените сделки в периода от 1980 г. – 1990 г. е процедирано изменение на регулационния и застроителния план, съгласно което от парцел *-* са образувани два нови парцела, а именно: *-*, съответстващ на продадените с нотариален акт №132/1990 г. и нотариален акт №133/1990 г. общо 830/1400 ид.ч. и *-*, съответстващ на останалите в собственост на Т. П. 570 кв.м. от бившия парцел *-*, целият с площ от 1400 кв.м., като в новообразуваните парцели е предвидено свободно застрояване с двуетажни жилищни сгради. Според цифровия модел на регулационния план УПИ *-* съдържал 587 кв.м., а УПИ *-* – 793 кв.м. През 1982 г. е създаден кадастрален план [населено място] – кв. В., като в първоначалната редакция на плана в кад.лист А-4-10-Б е нанесен имот с пл. № *, съответстващ на парцел *-* от 1976 год. Имотът бил застроен с постройка в югозападната част на имота, със застроена площ от 55 кв.м., идентична с нанесената в предходните планове, и с постройка в югоизточната част на имота, застроена на 25 кв.м. При попълване през 2001 г. в кадастралния план са нанесени имот с пл. № *, с площ от 587 кв.м., образуван от южната част на имот пл. № *, съответстващ на парцел *-*, както и сграда, застроена на 54 кв.м. и сграда, със застроена площ от 25 кв.м., пристроена към първата. През 2012 г. е нанесен в одобрените КККР имот с идентификатор ***, с площ от 1462 кв. м. По заявление на ответника Х. Х. този имот е разделен на имот с идентификатор ***, с площ от 588 кв.м., съответстващ на УПИ *-* и имот с идентификатор ***, с площ от 873 кв.м., съответстващ на УПИ *-* и част от улицата-тупик по действащия регулационен план. В имот с идентификатор *** са отразени сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 72 кв.м., съответстваща на сградата, нанесена в предходния кадастрален план при попълване през 2001 г., сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 57 кв.м., идентична със сградата, нанесена в кадастралния план от 1961 г. и кадастралния план от 1982 г. в югозападната част на имота, и сграда с идентификатор ****, представляваща гараж, със застроена площ от 20 кв.м. Установено е още, че парцел *-*, с построените в него сгради, е предмет на нотариалните актове, обективиращи договори за покупко-продажба, по които всяка от страните по делото е купувач. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е посочил, че страните по делото са съсобственици на процесния УПИ *-*, представляващ имот с идентификатор *.*.*, като ищцата е придобила построената в мястото жилищна сграда, с площ от 90 кв.м., а ответниците - построената в мястото жилищна сграда, застроена на 60 кв.м. В случаите, когато в съсобствен парцел има изградени повече от една постройка, като обекти на основно застрояване – жилищна сгради, собствеността на които не принадлежи на всички съсобственици на парцела, възниква т. нар. хоризонтална етажна собственост, като урегулираният поземлен имот представлява обща част, съгласно нормата на чл. 38 ЗС. В този случай теренът обслужва отделните обекти/сгради като неделима според предназначението си обща част. Отбелязано е, че съобразно ТР № 4/2012 г., ОСГК и ТР №11/2012 г., ОСГК, страната, която се позовава на придобиване на процесния имот по давност, следва да докаже всички признаци на владението си, доколкото и двете страни в настоящия правен спор легитимират с нотариални актове /било констативни или такива за правни сделки/ правото си на собственост върху имота, съответно по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна следва да докаже фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Осъществяването на фактическа власт върху една вещ с намерението същата да се държи като собствена се изразява не само в пряко ползване на вещта според нейното предназначение, но и в извършването на действия по опазване на вещта, по нейното поддържане в добро състояние, по извършване на поправки, подобрения. В случая техническото състояние на процесната сграда не съставлява пречка да бъде установено владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Недоказано е обстоятелството, че владението на ответниците е било явно, без която характеристика упражняваната от тях фактическа власт не може да се квалифицира като владение и да е основание за придобиване на имота въз основа на изтекла давност. Владението трябва да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно. Явно е владението, когато владелецът го демонстрира пред всички лица. Фактическата власт, чрез която се осъществява владението, трябва да е от такова естество, че всеки заинтересован да може да научи за нея. Присъствието в имота, действията по стопанисването му, трябва да оставят видими следи и да обективират въздействието на владелеца и волята му да третира вещта като своя. Без външното изразяване на обективния елемент на владението, последиците на придобивната давност не могат да настъпят. От показанията на свидетелите е установено, че от 2000 г. ответниците Х. и И. Х. са упражнявали фактическа власт върху процесния имот и построените в него сгради, а в периода от 1995 г. до 1997 г. процесната сграда се е ползвала от праводателя на ищцата – А. Д.. Част от свидетелите твърдят, че в процесната сграда е нямало ток и вода, същата е била негодна за обитаване, като ответниците я използвали за склад, където съхранявали стари вещи. През 2000 г. ответниците са поставили малка преграда между собствената им сграда и процесната постройка поради лошото състояние на последната. В къщата на ответниците живеели техните родители и дядо им. В началото на 2018 г. баща им бил опериран, като бил на легло до края на 2018 г., когато започнал да се предвижда с патерици. Свидетелят Д. Г. е заявил, че през м.юли-август 2018 г. заедно с ищцата са посетили процесния имот. Дворната врата била заключена като възрастни мъж и жена, които излезли от по-голямата къща, отключили и допуснали Ю. И. в имота. След като влезли в процесната сграда, двамата забелязали в една от стаите легло с покривало и завивка, както и два мобилни телефона. Възрастните лица предали на ищцата ключ от портата на двора, а на въпрос от нейна страна относно сестра й, било отговорено, че същата „живее с някакъв циганин в къщата“. Съдът е посочил, че възраженията на ответниците относно достоверността на показанията на Грамов са неоснователни. Направен е извод, че достъпът на ищцата до имота не е ограничаван и липсват данни в периода от 2000 г. до датата на подаване на исковата молба да е имало обективирани пред нея владелчески действия върху имота. При тези съображения съдът е приел, че пред ищцата не са извършени фактически действия, характеризиращи владението на двамата ответници като явно, поради което тяхното придобивно основание не е доказано. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касаторите правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Първият и третият от поставените въпроси са неотносими, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд. Те се поставят и при фактическа обстановка, която не е приета за установена. Въззивният съд е приел, че процесното съсобствено между страните дворно място представлява обща част съгласно чл. 38, ал. 1 ЗС, доколкото в поземления имот са построени повече от една сграда, като обекти на основно застрояване – жилищни сгради, индивидуална собственост на съсобствениците на земята. Поради това съдът е изследвал наличието на елементите от фактическия състав на придобивната давност върху постройката, собственост на ищцата, и е достигнал до извода, че от събраните по делото доказателства не се установява упражняването на фактическа власт върху процесната сграда по явен и несъмнен начин, като съобразно установената съдебна практика на ВКС общите части от дворното място също не са придобити от ответниците на посоченото основание. Ето защо по тези въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Вторият въпрос от изложението също не предпоставя допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Той не е решен в противоречие, а в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС. В нея се приема, че за да е основание за придобиване на имот по давност, владението следва да постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. Владението е явно когато се упражнява по начин, разкриващ ясно намерения на владелеца да държи вещта като своя и позволяващ на всеки заинтересуван да научи за упражняваната фактическа власт. В случая въззивният съд е приел, че достъпът на ищцата до имота не е бил ограничаван, като не е установен обективният елемент /corpus/ да е осъществен по явен и несъмнен начин, който да изключва нейното владение. Прието е, че не налице завладяване на нейния имот от страна на ответниците – установяване на фактическа власт върху него, изключваща нейната. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическо отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае. Необходимо е да бъдат извършвани явни действия по стопанисването на имота. Само при такива фактически действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си – решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г., II г.о., ВКС. Следва да се посочи, че твърденията на касаторите за явно осъществяване на фактическа власт върху имота изискват извършване на преценка на събраните доказателства и приетите за установени факти по делото, както и на правилността на въззивното решение, каквато не може да бъде извършена в настоящото производство по селекция на касационните жалби.В допълнение следва да се отчете и приетото от въззивния съд за установено от гласните доказателства, че ответниците сами са заградили процесната сграда, като негодна за ползване, което води до противоречие с твърденията им за установено владение върху нея. Последният повдигнат от касаторите въпрос също не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Той е свързан със задължението на въззивния съд, при формиране на правните си изводи по предмета на спора, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и да обсъди доводите на страните. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Неотносими към решаващите правни изводи на въззивния съд са твърденията на касаторите относно личността и възрастта на лицето, отворило дворната врата и предоставило ключ, доколкото мотивите на съда касаят обстоятелството, че достъпът до собствения имот на ищцата не е бил ограничен. Оттук и изводът, че доколкото владението на ищцата не е било възпрепятствано и през 2018 г., то не е било възпрепятствано преди 2010 г., в който момент касаторите твърдят, че е изтекъл срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС за придобиване на процесната сграда по давност. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, Х. А. Х. и И. А. Х. следва да заплатят в полза на Ю. И. И., [населено място], сумата 3500 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.