Определение № 2317 от 14.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1114/2024 г.

Производството е по чл. 274 ал.3т.2 ГПК,във вр. чл.28 КМЧП Образувано е по частна касационна жалба на Д. Р. К.,представлявана от адв.М. Р. и неин съдебен адрес по делото,срещу определение №15456 от 19.12.2023г по ч. гр. дело № 9540/2023г. на Софийски градски съд ,с което е потвърдено определение от 04.05.2023г по гр.д №64426/2021г на Софийски районен съд ,80-ти състав., обявил, че съдилищата в Р.България притежават международна компетентност по иска с правно основание чл.127, ал.2 СК ,предявен от В. С. С. срещу Д. Р. К. относно предоставяне на родителските права,местоживеенето и свързаните с това въпроси,по отношение на общото им дете А. ,род. на .....г. Приложимото право относно международната компетентност е разглеждано при сезиране на български съд на 12.11.2021г от бащата на детето с въпроси ,свързани и изчерпващи се с родителската отговорност, като искът е постъпил след приемането на Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25.юни 2019г,същевременно преди 01.август 2022г ,поради което и съгласно чл.100, §1,2 от новоприетия рагмент, в случая е приложен досегашния Регламент (ЕО)2201/2003 на Съвета от 27.11.2003г, по- специално чл.8,§1 на същия. Бащата,майката и детето имат българско гражданство, майката и детето имат и руско гражданство, а искът е заведен три дни след като майката е отвела детето от Р.България в Р.Австрия,без съгласие на бащата и като е използвала и представила пред граничните власти руския му паспорт.Детето е родено в България от съжителството мужду страните.През 2015г майката заминава да специализира медицина в Р.Австрия ,където се е установила и понастоящем работи като лекар.При разбирателство между родителите постигнато ,през тези години и при декларациите им детето да пътува с всеки от тях самостоятелно, до м.ноември 2018г А. е отглеждана както в жилищата на майката, наемани в различни населени места в зависимост от местоработата й, като за определени периоди А. посещава и детска градина,така и в България при бащата. На 16.ноември 2018г детето и бащата се връщат в България.Към този момент майката твърди ,че отвеждането е незаконно,.но и след тази дата е идвала в страната за празници и за организиране на летните почивки заедно с детето.По заведеното от нея производство по чл.8 от Хагската конвенция пред Софийски градски съд, молбата й за връщане на детето А. в Р.Австрия е отхвърена с окончателно решение от 30.11.2020 по гр.д № 2773/2020г на Софийски апелативен съд. В това производство съдът е приел, че обичайното местопребиваване на детето не е в Австрия и бащата го е извел от тази страна правомерно. Както в това приключило производство, така и в настоящето исково производство майката се позовава на решение на австрийски съд, влязло в сила на 21.09.2017г, съгласно което се отнемат родителските права на бащата и същите (окончателно)се прехвърлят за самостоятелно упражняване на майката,която според приетото в решението живее с детето в Австрия ,докато бащата живее в България, а в Австрия( въз основа на показание на майката ) има наказателно производство,което е прекратено. В отговор на твърденията на бащата ,че до извеждането на детето от България през 2021г обичайното местопребиваването е при него, майката Д. Р. К. е оспорила компетентността на българския съд като е изтъкнала решението на съда в гр. Хернале Р.Австрия прил обратното през 2016г. Същото решение,влязло в сила без да е връчвано на бащата, Д. К. е представила на 09.11.2021г и на граничните власти при отвеждане на детето от страната. Компетентността на сезиран съд в държава-членка на ЕС по въпроси, свързани с родителката отговорност,в случая се определя от обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. Поради това въззивният съд, обсъждайки наведените от страните доводи и приемайки за изяснени фактите в тази връзка, се е позовал на тълкуванията в практиката на СЕС, дадени с решение от 22.12.2010 г. по дело № С- 497/10 и решение от 02.04.2009 г. по дело № С-523/2007.Предвид факта ,че от м.ноември 2018г детето е при бащата в Р.България, където е посещавало първо детска градина ,а след това и начално училище в [населено място] ,тук е интегрирана социална и семейна среда и е установен центъра на интересите на детето,следователно и неговото обичайно местопребиваване към момента на сезиране на съда.Компетентността на съдилищата в Р. Австрия не може да бъде обоснована с присъствието на детето там след извеждането му от майката през 2021г, предвид чл.13 §1 от Регламент (ЕО)2201/2003.Отхвърлен е доводът на ответницата ,че иск по въпроса за упражняването на родителските права е изключен поради влязлото в сила решение на австрийски съд.Решението не е преценено като пречка ,доколкото ищецът не е имал възможност да участва в производството ,в което е било постановено – чл.23,б.”в” от Регламент (ЕО)2201/2003 .Отхвърлени са и доводите на настоящата жалбоподателка за пророгация в полза на австрийските съдилища. От бащата не е изразено изрично и недусмислено приемане на компетентността им ,макар да са представени копия от съдебни уведомления до майката и акт на съд –решение от 17.11.2022г на районен съд Хернале Р. Австрия,че препраща засягащо детето дело на друг районен съд /РС Мьодлинг/,в чийто район малолетната А. има постоянно местожителство и този съд се е произнесъл по искане/решение от 26.05.2023г/като е отклонил молба да предприеме прехвърляне на компетентност.Съставът на Софийски градски съд е посочил ,че предявяването на иск за родителски права пред австрийски съд ,наред с със сезирането на българския съд / една година по- рано/ ,не може да се квалифицира като изрично и недусмислено приемане на компетентността от ищеца .Същевременно е представена справка,че делото пред РС Мьодлинг е за родителски права и към 28.04.2023г молбата на ищеца В. С. от 04.11.2022г за прехвърляне съвместно упражняване на родителските права е оттеглена. Касателно искането по чл.15 от регламента въззивният съд е посочил,че становище по него следва да вземе първостепенния съд. При постановяване на определението СГС е обявил,че към този момент няма достатъчно данни за извод по предпоставките на чл.15,§3 от Регламент (ЕО)2201/2003 и по този начин не е изключил последваща своя преценка. Определението на Софийски градски съд е обжалвано като неправилно,предвид наличието на влязлото в сила през 2017г решение на съда в Харналес,Р. Австрия по въпроса за попечителството ,което подлежи на пряко признаване и според касаторката е пречка за настоящето производство,или поне за разглеждането му като иск за първоначално решение по въпроса за упражняването на родителските права. Оплакването е и за неотчитане на всички обстоятелства по приложимостта на чл.8,§2 от Регламент (ЕО)2201/2003 от гледна точка на интересите и връзката на детето.Българският съд не отговарял на критериите за близост, защото от 2015г детето и майката са адресно регистрирани и са живеели заедно в Р. Австрия, затова и неправомерно извеждане на детето от Р.България няма .В приложено изложение на основанията за допускане до касационно обжалване е посочен чл. 280, ал.1 т.1 ГПК и противоречие с цитирана практика на ВКС по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения, както и всички събрани доказателства. Същото основание се поддържа и по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да събере включително служебно онези доказателства, които с оглед предмета и обстоятелствата мотивират обосновани изводи на фона на главната цел – интереса на детето Противоречието е с опр.№50003/2023г по ч.гр.д №2562/2022г, Четвърто г.о на ВКС. На следващо място се изтъква противоречие с практика на Съда на ЕС, обективирана в решения по дела № С- 497/10 и № С-523/2007 по въпроса за съдържанието на понятието „обичайно местопребиваване на детето„.Изтъква се наличието на изключение от правилото на чл.8, §1 при дадени комулативно предпоставки съгласно чл.12 §3, б. ”а” и „б” от Регламент (ЕО)2201/2003 Поддържа се и основание по чл.280,ал.2, предл. трето ГПК поради очевидна неправилност на определението Постъпил е отговор от В. С., чрез пълномощника адв.Ц. С..Обичайното местопребиваване на детето е тук, в Р.България, жалбоподателката е извела детето без знанието на ищеца и без негово съгласие, бащата по никакъв начин не е приемал фактическото положение.В определението е съобразена установената съдебна практика, включително европейска такава. Върховен касационен съд,състав на ІІІ г.о.намира,че касационно обжалване на въззивото определение не следва да се допуска. Разпоредбата на чл.28 КМЧП, според която международната компетентност се проверява служебно от съда, се прилага и за делата в обхвата на Регламент 2201/2003 на Съвета .Самият регламент изисква тази проверка да бъде служебно упражнена, като резултатът бъде прогласен от съда, пред който е заведено делото.В разглеждания случай с обжалваното въззивно определение е прието наличието на международна компетентност на българския съд и това определение подлежи на касационен контрол,доколкото са налице процесуалните предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззини определения съгласно чл. 274, ал.3, и на чл.274 ал.4 ГПК ,както и основанията на чл. 280 ал.1 ГПК, които са общи. Доколкото предпоставките на чл.274 ГПК в случая са налице и касационната жалба е допустима ,допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос от значение за международна подведомственост по иска за родителската отговорност, който е обусловил правните изводи на съда. Формилираните процесуалноправни въпроси по основанието на чл.280,ал.1 т.1 ГПК имат обусавящо значение за правилността на определението,доколкото засягат принципа на служебното начало в процеса и задълженията на въззивния съд като втора инстанция, но не са произнесени от Софийски градски съд в противоречие с установената практика на ВКС,доразвита с приемането на Тълкувателно решение №1/2013г на ОСГТК, ТР №6/2019г по тълк.д №6/2017г ОСГТК и множество решения на състави на ГК и ТК на ВКС по чл. 290 ГПК ,част от които цитирани от защитата.В случая проверката на обжалваното определение е осъществена при условията на пълен въззив и обхваща всички правнорелевантни факти от значение за международната компетентност.Въззивният съд обсъжда възраженията на страните задължително,което е и сторил в рамките на спорния предмет,като е преценил относимостта на доводите и възраженията по служебния въпрос за компетентостта си като национален съд по иск относно родителката отговорност,в обхвата на Регламент (ЕО)2201/2003.На свой ред,въззивният съд не е имал основание да съобразява при преценката си наличие на предходно решение на съд в друга държава-членка на ЕС по същия въпрос, когато съответно е позоваването на чл.23, б.”в” от Регламент (ЕО)2201/2003 и доколкото настоящият ищец, баща на детето, безспорно не е участвал лично ,или чрез пълномощник в процеса приключил пред съда в Херналис ,Р.Австрия.Решението на този съд прилага мярка относно родителската отговорност на основание Хагската конвенция от 19.10.1996г задочно ,както е видно и от съдържанието му. Същевременно, не са приложени и документите, за които се отнася §2 на чл.37 от Регламента, а именно: оригинал или заверен препис на документа, удостоверяващ, че на отсъстващата страна е връчен препис от исковата молба или друг документ,имащ същия ефект ,или документ, от който да е видно, че ответникът е приел решението на съда без възражения. Решението не е било връчвано на В. С.. По воденото между страните гр.д №6665/2019г на СГС и гр.д № 2773/2020г на САС е констатирана липсата на удостоверяване по чл.10 от Регламент(ЕО) 1393/2007,което въззивният съд е отчел при постановяване на определението.Доводът на защитата ,че въззивният съд се е позовал на чл.8,§1 от Регламент(ЕО) 393/2007 без да разгледа нейно възражение за приложимост на чл.8, §2 от същия регламент ,няма опора в съдържанието на въззивното решение и не е конкретен. Не се визира кое от условията на чл.9, чл.10 и чл.12 от Регламент(ЕО) 393/2007 приложими според препращащата норма, въззивният съд не е спазил. Обстоятелства за пророгация съгласно чл.12 §3, б. ”а” и „б” от Регламент (ЕО)2201/2003 не са установени в полза на съображение ,че съдът в Р.Австрия е международно компетентен, страните не са сключвали брак,не се иска прекратяване,законна раздяла, унищожаване ,или сезиране по различен иск/молба компетентното разглеждане на която да включва и въпрос за родителската отговорност спрямо малолетни деца.Не е налице противоречие и с определение №50003/2023г по чгр.д №2562/2022г Четвърто г.о на ВКС по въпроса формулиран в т.3 от изложението, доколкото в случая не се сочи,нито е останал неизяснен фактически въпрос относим, към международната компетентност,т.е обуславящ за изводите на съда по определението. Не е налице и соченото основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280,ал.1 т.2 ГПК по въпроса за съдържанието на понятието„обичайно местопребиваване на детето„,и значението на това правило в пракиката на СЕС за компетентността. Прието е по фактите ,че детето има основна връзка с България, където е родено, при липсата на данни в предучилищна възраст да е живяло извън семейството си. За преценявания релевантен период до завеждане на иска по чл.127, ал.2 СК, до извеждането му от ответницата извън страната непосредствено преди предяваване на сезиращия иск, детето е било записано и посещавло детска градина ,а след това и начално училище в [населено място]. В практиката на СЕС- решение от 22.12.2010 г. по дело № С- 497/10 и решение от 02.04.2009 г. по дело № С-523/2007, е разяснено,че понятието "обичайно пребиваване" по смисъла на чл. 8, § 1 на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. трябва да се тълкува в смисъл,че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда,като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка,както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище ,лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава.При постановяване на обжалваното определение съдът не се е отклонил от указанието към националните юрисдикции да установят обичайното пребиваване на детето при отчитане на всички фактически обстоятелства, специфични за конкретния случай, както и че обичайното пребиваване на едно дете се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, като престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване.В тази насока и при същите водещи съображения е мотивирано и въззивното определение, поради което не е налице изтъкваното от защита основание по чл. 280, ал.1 т.2 ГПК за достъп до касация.Общата компетентност по искове за родителска отговорност е определена в чл.8 на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда.При установените обстоятелства защитата неотносимо се позовава на чл.11,§ 8 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 в насока преодоляване на решение за отказ при връщане на дете по Хагската конвенция от 1980г,каквото е постановеното от Софийски градски съд по молбата на майката,но без значение за прогласената международната компетентност на български съд съд е указанието в тази норма как следва да се изпълнява последващо решение,което разпорежда връщането на детето. От съдържанието на обжалваното въззивно определение на Софийския градски съд по чл.28 КМЧП не може да се констатира очевидна неправилност като квалифициран негов порок. Не се установява приложение на несъществуваща правна норма, на правна норма в нейния противоположен смисъл ,грубо нарушени основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, видимо от мотивите на съдебното решение не се се касае и за явно нарушаване на основните логически,опитни правила при формиране на решаващи изводи на съда. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение