Определение № 3287 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Дружество за обществени връзки“, [населено място], подадена чрез пълномощника му адвокат М. Х., срещу въззивно решение №260905 от 29.06.2023 г. по в.гр.д. №2772/2020 г. на Софийския градски съд в частта, с която е потвърдено решение №2664 от 07.01.2020 г. по гр.д. № 1886/2016 г. на Софийския районен съд за признаване за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че касаторът дължи на И. Щ. А. сумата от 5850 лева /пет хиляди осемстотин и петдесет лева/, представляваща дължима наемна цена по договор за наем от 05.01.2009 г. за периода м. 09.2010 г. до м. 06.2011 г. включително. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от И. Щ. А., със съдебен адрес - [населено място], чрез процесуалния и представител адвокат В. Й., с който се оспорва касационната жалба. Не се претендират деловодни разноски. Ответницата М. Н. Т., [населено място], не е взела становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че процесуалната легитимация на ищеца се обуславя от заявената с исковата молба принадлежност на спорното материално право към патримониума му и произтича единствено от неговото правно твърдение, а не от обективни факти, подлежащи на доказване. Съответствието между процесуалната и материалната легитимация, което се установява по пътя на доказването, обосновава основателността, а не допустимостта на иска. В тази връзка неоснователни са заявените твърдения, че процесният договор за наем е сключен от И. Щ. А. в качеството и на пълномощник на Ц. Ц. Х., нейна дъщеря и собственик на процесния имот. Договорът за наем е подписан от ищцата в качеството и на наемодател. Качеството на собственик на процесния имот не обуславя нито процесуалната, нито материалната легитимация на ищеца по иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД. За да бъде уважен иск с правно основание чл. 232, ал. 2, предл. 1-во ЗЗД следва да се установят следните кумулативни предпоставки: 1/. наличие на валидно наемно правоотношение между страните в рамките на исковия период с уговорена наемна цена в посочения от ищеца размер; 2/ ищецът е изпълнил своето задължение да предаде имота на ответника; 3/. наемателят не е заплатил уговорената наемна цена. Договорът за наем е бил сключен като срочен – със срок на действие от 12 месеца /чл. 1 от договора/. Доколкото по делото не е спорно обстоятелството, че наемателят е продължил да ползва наетата вещ със знанието и без противопоставянето на наемодателя и след изтичане на наемния срок, се налага извод, че процесният договор за наем се е трансформирал в такъв за неопределен срок – чл. 236, ал. 1 ЗЗД. От съдържанието на клаузите на представения договор за наем е видно, че страните не са дерогирали изрично приложението на диспозитивната норма на чл. 236, ал. 1 ЗЗД. При сключване на договор за наем основното задължение на наемодателя е да предаде наетата вещ, да я поддържа в течение на наемния период и да обезпечи спокойно ползване на наемателя. Той от своя страна има задължение да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта / чл. 232, ал. 2 ЗЗД /, да пази наетата вещ и да я върне след прекратяване на наемния договор. При съществуваща облигационна връзка между страните, наемателят дължи заплащането на уговорената наемна цена. Фактическото държане на наетата вещ, целите, начина и други обстоятелства относно ползването, биха имали значение относно правото на наемателя да прекрати или развали договора, но са ирелевантни за отговорността му за заплащане на наемната цена, ако облигационното отношение не е прекратено. При доказан акт на предаване на държането на наетата вещ от наемодателя на наемателя при сключването на договора, фактът на връщането на вещта след прекратяване на наемния договор подлежи на доказване от наемателя. Връщането на вещта по смисъла на чл. 233, ал. 1 ЗЗД следва да се изразява в предоставяне на държането върху вещта от наемателя на наемодателя, като конкретните обстоятелства относно предаването се определят съобразно с договора, вида на вещта и други факти. Изпълнението на задължението за връщане на вещта е двустранен акт и изисква участието както на наемателя, така и на наемодателя – необходимо е наемателят не само да опразни или да изостави наетата вещ, а така също да я предаде на наемодателя. Сам по себе си фактът, че наемателят не е ползвал предадената му по договора вещ, не обуславя извод за прекратяване на наемното правоотношение и за връщането на вещта По тези съображения се налага извод, че наемателят дължи заплащането на наемна цена за наетия недвижим имот и ако фактически не го е ползвал, след като наемният договор не е бил прекратен на основания, посочени в договора, или уредени от закона. Ето защо предявеният иск по чл. 232, ал. 2, предл. 1-во ЗЗД е основателен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени доводи, че обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Не са налице основания, които да водят до извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение. Според задължителната съдебна практика постановеното съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. /в този смисъл т. 9 от Постановление на Пленума на ВС № 1/10.11.1985 г. по гр. д. № 1/1985 г./. Обжалваното решение не е очевидно неправилно. От съдържанието на решението не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона /contra legem/, нито извън закона /extra legem/, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд