Определение № 935 от 27.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 268/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 14159/15.08.2024 г. на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, чрез гл.юрисконсулт А. М., срещу определение № 3814 от 31.07.2024 г. по гр. д. № 709/2024 г. по описа на ВКС, Четвърто гражданско отделение, в частта му, с която е оставена без разглеждане като процесуално недопустима подадената от страната касационна жалба срещу въззивно решение № 275/13.12.2023 г. по възз. гр. д. № 415/2023 г. на Окръжен съд – Сливен в частта по предявените искове по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите: 2 114,86 лв. - обезщетение за имуществени вреди (пропуснати ползи) от невярно документиране в Удостоверение, обр. УП-3 №ПО2474/07.12.2015г. и УП-3 №808р-1956/17.09.2019г., представляващи разликата между изплатените на ищеца пенсии и тези, които би получил (ако документите бяха с вярно съдържание) за периода 02.10.2018 г.- 21.05.2020 г.; и 201,86 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 21.10.2018 г. - 15.06.2020 г. В частната жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно и се моли за неговата отмяна. Ответникът по жалбата – Г. П. Т., чрез адв. Н. П., в писмен отговор е изложил доводи за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната жалба за допустима, но разгледана по същество – за неоснователна, предвид следното: С определението в обжалваната му част съставът на ВКС, ІV г.о., в производството по чл. 288 ГПК е приел, че касационната жалба на ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, имаща за предмет въззивното решение, в частта по исковете с правно основание чл. 226, ал. 1, т.2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД с цена, съответно – 2 114,86 лв. и 201,86 лв. - е недопустима, тъй като в тези си части въззивното решение не подлежи на касационен контрол, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Обжалваното определение е правилно и следва да се потвърди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5 000 лева. В случая, предмет на производството са предявени от жалбоподателя искове по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ за сумата от 2 114,86 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди (пропуснати ползи) вследствие на невярно документиране в Удостоверение обр. УП-3 № ПО-2474/07.12.2015 г. и Удостоверение обр. УП-3 № 808р-1956/17.09.2019 г., представляващи разликата между изплатените на ищеца пенсии и тези, които би получил, за периода от 02.10.2018 г. до 21.05.2020 г., както и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 201,86 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 21.10.2018 г. до 15.06.2020 г. Касае се за трудов спор по смисъла на чл. 357, ал. 1 КТ, който не попада в предметния обхват на предвидените в чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК изключения. Предмет на производството са самостоятелни претенции за присъждане на обезщетения за имуществени вреди и за забавено плащане, всяка от които е с цена под законоустановения минимален праг от 5 000 лв. за достъп до касационен контрол, поради което въззивното решение в тези си части не подлежи на касационно обжалване. При това положение, правилно подадената касационна жалба, имаща за предмет произнасянето на въззивния съд по тези два иска, е счетена от състава на ВКС за недопустима и е оставена без разглеждане. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение