Определение № 1830 от 11.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2738/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. И. Д., чрез адвокат Г. П., срещу въззивно решение № 1057 от 12.10.2023 г. по гр. д. № 1094/2023 г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 692 от 28.03.2023 г. по гр. д. № 3072/2022 г. на Бургаски районен съд за отхвърляне на предявените от жалбоподателя срещу С. П. Ж., С. Петрова А., А. Г. Т.-Х., Е. Л. Т. и Г. Л. Т. /последните двама като правоприемници на починалия в хода на производството Л. Г. Т./ установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото му на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], с площ 800 кв. м., парцел *-* в кв. 52 по предходен план, на основание осъществено давностно владение за период от 22.07.2003 г. до датата на предявяване на исковата молба-17.05.2022 г. В изложението към подадената касационна жалба на първо място са изложени доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, както и съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: а/ процесуалноправни: 1. „Как следва да процедира въззивният съд, когато установи, че ищецът е оспорил в първоинстанционното производство верността на констативни нотариални актове и ответниците са заявили, че ще се ползват от същите, но не е било открито производство по чл. 193 ГПК за оспорване на верността им?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 38 от 17.05.2017 г. по гр. д. № 3438/2016 г. на второ г. о.; 2. „Когато ответниците не притежават верен документ за собственост, който да ги легитимира като такива, но са се снабдили с разрешение за изграждане на ограда и на павилион, без да уведомят собственика за това, следва ли съдът да провери удостовереното в акта?“, за който се смята, че е разрешен в противоречие с решение № 61 от 8.07.2011 г. по гр. д. № 669/2010 г. на ВКС, второ г. о.; 3. „длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора, обстоятелствата, които подлежат на изясняване; да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, доводите и възраженията на страните; длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; може ли да основе решението си въз основа на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни“; твърди се противоречие с решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на трето г. о.; решение № 470/16.01.2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г. на четвърто и решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на четвърто г. о., решение № 226/12.12.2016 г. по гр. д. № 1587/2016 г. на първо г. о.; 4. „длъжен ли е при оплаквания за допуснати процесуални нарушения във въззивната жалба, служебно да назначи експертиза“, като се твърди противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3; 5. „следва ли съдът да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите“; сочи се противоречие с определение № 234/02.04.2020 г. по гр. д. № 3949/2019 г. на трето г. о.; б/ материалноправни: 1. „Какво е необходимо да се докаже, за да се приеме, че е налице владение в различни времена; следва ли фактическата власт върху имота да е постоянна или е достатъчно владелецът да осъществява еднократни и инцидентни появи и може ли при владение с непостоянен, инцидентен характер владелецът да присъедини владението на своя праводател“; 2. „Административни действия, изразяващи се в промяна статута на имота, издаване на скица, разрешение за строеж и други, без да са противопоставени на действителния собственик, могат ли да доведат до придобиване на правото на собственост“; сочи се противоречие с решение № 1222 по гр. д. № 3941/2007 г. на първо г. о.; 3. „Как следва да се разпредели доказателствената тежест, когато ответниците не са въвели възражение за придобивна давност“, като се сочи противоречие с решение № 80/3.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на четвърто г. о.; решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на четвърто г. о.; решение № 512/29.06.2010 г. по гр. д. № 1982/2010 г. на първо г. о.; 4. „Обвързано ли е ползването на стопанска постройка върху чужд имот, представляваща преместваем обект /тип павилион/, с притежаването на собствеността върху имота от друг субект“. В законоустановения срок е постъпил отговор на подадената касационна жалба от С. П. Ж., С. П. А., А. Г. Т.-Х. и Е. Л. Т., чрез адвокат И. С., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. В исковата молба са изложени твърдения, че на 22.07.2003 г. ищецът е закупил павилион /като писмено доказателство е представен предварителен договор, сключен в писмена форма, за прехвърляне правото на собственост върху разглобяем метален павилион, находящ се в парцел *-*/ от ТПК „Хигиена“ – Бургас. От този момент владее имота, в който се намира павилиона /използвал го е като паркинг/, като през 2021 г. е поискал да се снабди с констативен нотариален акт. Б. Ж., Л. и А. Т. са признати за собственици на имота въз основа на писмени доказателства с нотариален акт № 168/2006 г. Представен е нотариален акт от 1995 г., с който Б. Ж. и Д. Т. са признати за собственици въз основа на писмени доказателства: съдебно решение от 1994 г. на Бургаския районен съд, решение на Общинската поземлена комисия от 1995 г., оценка, протокол за въвод, заповед на общината за деактуване на имот пл. № *. В показанията на свидетелите Й., М. и С., ангажирани от ищеца, се възпроизвеждат факти, че от 2010 г. са паркирали автомобили в имота. В. Д. им е казвал, че мястото е негово. Те установяват и обстоятелства, свързани с упражняване на фактическа власт върху павилиона. Според показанията на свидетелите А., П. и Н., посочени от ответниците, в момента има цех в имота. Същият е бил построен през 2005 г., функционирал е до 2018 г. и е бил стопанисван от ответниците. Първоначално в имота е имало друга сграда /фризьорски салон/, която е била премахната през 2005 г. Първият свидетел /съпруг на ответницата С. А./ е посочил, че е видял паркирани коли през 2021 г. и тогава са предприели изграждането на нова ограда. Районният съд е приел, че фактическата власт върху процесния имот е осъществявана от ответниците и праводателите им чрез действия по ограждането му, изграждането на цех, представляващ преместваем обект, в който са развивали дейност в периода 2005 г.-2018 г., охранявали са същия. Предприели са действия по изменение на кадастралната карта, подновяване на оградата през 2021 г., заплащали са и данъците за него. За да постанови обжалваното решение въззивният съд изложил съображения, че правилно е установена фактическата обстановка, като на основание чл. 272 ГПК препратил към мотивите на първоинстанционното решение. Решаващите изводи са изведени от приетото за установено, че не е доказано осъществяването на фактическа власт. Същите са направени след обсъждане на свидетелските показания, като е посочено, че тези на ангажираните от ищеца свидетели са противоречиви. Като извънсъдебно признание на неизгоден факт са съобразени и обясненията на ищеца, съдържащи се в преписка на Областна дирекция на МВР- гр.Бургас, а именно, че „действително ответниците са собственици на имота“. По наличието на основанията за допускане на касационно обжалване: Не се разкрива вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо. Доводите за недопустимост са обосновани с нередовност на исковата молба, изразяваща се в несъответствие между обстоятелствената й част и петитума. Тези доводи са изведени от твърдението на касатора – ищец, че съдът е следвало да му даде указания да уточни периода на упражняваната фактическа власт. Такъв е бил посочен в исковата молба, поради което не се е налагало оставянето й без движение. Първите два въпроса в изложението са свързани с тезата на касатора, че съдът е бил длъжен да открие производство по чл. 193 ГПК за оспорване верността на нотариалните актове, представени от ответниците. Както е прието в тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, при оспорване на признатото с нотариален акт, съставен по реда на чл. 587 ГПК право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. Оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право, като позоваващото се на нотариалния акт лице разполага с възможност да ангажира доказателства в подкрепа на констатациите на нотариуса. В решение № 184/11.10.2016 г. по гр. д. № 1147/2016 г. на ВКС, първо г. о., е посочено също така, че като резултат от специално уредено в закона производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост, констативният нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК, притежава задължителна обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда и правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Изхождайки от тези съображения за доказателственото значение на издадения по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт, изложени в мотивите на цитирания тълкувателен акт, следва да се приеме, че в исковото производство съдът не извършва проверка на верността на извода на нотариуса за осъществяване на удостовереното с нотариалния акт право, нито преповтаря извършената от нотариуса проверка на правата на поискалото издаването на акта лице, а е длъжен да зачете обвързващата го доказателствена сила на нотариалния акт. Съдът може да приеме, че удостовереното с нотариалния акт правно основание не се е осъществило, а оттам и че ползващото се от нотариалния акт лице не се легитимира като носител на признатото с акта право на собственост само ако след направено в исковото производство оспорване както на осъществяването на придобивното основание, така и на съществуването на самото право, оспорващата страна е провела успешно опровергаване на констатациите на нотариуса било като докаже свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, било като опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или докаже, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаването на акта. Ако оспорващата страна не докаже твърденията си, съдът не може да отрече осъществяването на удостовереното с нотариалния акт придобивно основание само на база на обсъждане на част от доказателствата, представени по нотариалната преписка. Не се разкрива противоречие с решение № 38 от 17.05.2017 г. по гр. д. № 3438/2016 г. на ВКС, второ г. о., в което е дадено разрешение на следния правен въпрос: съставлява ли оспорването на цената на обективиран в нотариален акт договор за покупко-продажба, по който оспорващия не е страна, оспорване верността на официален свидетелстващ документ и приложима ли е забраната по чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК. Този въпрос не е относим към настоящия спор. Цитираното решение № 61 от 8.07.2011 г. по гр. д. № 669/2010 г. на ВКС, второ г. о., също не е относимо към спора, тъй като разглежда въпрос за обхвата на проведения по делото косвен инцидентен съдебен контрол на влязъл в сила административен акт. Третият поставен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но не се установява соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е съобразил събраните по делото писмени и гласни доказателства, въз основа на които е извел своите правни изводи за липса на упражнявана фактическа власт от ищеца, като е изложил собствени мотиви. Следва да бъде взето в предвид и обстоятелството, че при постановяване на обжалвания акт, въззивният съд се е възползвал от предоставената от нормата на чл. 272 ГПК възможност и е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. С оглед това, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Четвъртият въпрос е свързан с доводите на касатора, че съдът е следвало служебно да назначи експертиза с оглед индивидуализацията на процесния имот. Установяване идентичността на имота в настоящия процес не е било необходимо. Следващият въпрос касае преценката на свидетелските показания. Въззивният съд е изпълнил задълженията си да обсъди свидетелските показания в съвкупност със събраните доказателства и е направил произтичащите от това обсъждане правни изводи. Липсва отклонение от практиката, обективирана в решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д № 1058/2010 г. на ВКС, първо г. о., която изисква съдът да прецени достоверността на свидетелските показания и да формира вътрешното си убеждение въз основа на анализа на всички доказателства. Съдът е взел предвид начина, по който свидетелите са узнали правнорелевантните факти, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Втората група въпроси съдържа подвъпроси, които са поставени общо и теоретично и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. В съдебната практика е прието, че като елемент от придобивната давност владението трябва да е явно и несъмнително и да се осъществява постоянно – да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица на владеят вещта. Постоянното владение не изисква непременно фактическата власт да се осъществява във всеки момент във времето. Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Обективният признак на владението обаче изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика. Не е достатъчно владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае, необходимо е да си служи с вещта, а ако се касае за недвижим имот – да осъществява физическо присъствие в него, да го посещава и да извършва явни действия по стопанисването му. Само при такива фактически действия собственикът ще може да узнае, че друго лице владее неговия имот и ще има възможност да предприеме действия по защита на собствеността си. В чл. 83 ЗС е установена оборимата презумция, че който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка. За да е налице владение в различни времена обаче, е необходимо фактическата власт да е постоянна, не е достатъчно владелецът да извършва еднократни въздействия върху вещта - инцидентно посещаване на имота или извършване на отделни епизодични действия през значително отдалечени във времето периоди. В настоящата хипотеза по делото не е било установено упражняване на постоянна фактическа власт върху процесния имот от касатора - ищец, което е обусловило и решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на исковете. Следващите въпроси са обосновани с възприетото в цитираната съдебна практика, че за разпределението на доказателствената тежест е без значение и процесуалната роля на страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила. В случая касаторът не е доказал въведеното придобивно основание за възникване на правото на собственост върху процесния имот. Горните съображения обосновават отказ за допускане на касационно обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предвид наличието на трайна съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване. С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответниците по касация разноски в размер на 500 лв. за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение