Определение № 160 от 23.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 810/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ АД, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 260069/10.11.2020 г. по в.т.д. № 396/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. С него е потвърдено решение № 104 от 11.03.2020 г. по т.д.№ 223/2019 г. по описа на ОС – Стара Загора, с което касаторът е бил осъден да заплати на Т. П. Р. от [населено място] сумата от 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ексцес, изразяващи се в нови болки и страдания от настъпила гонартроза в областта на лявото коляно, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска – 10.07.2019 г. до окончателното плащане. В жалбата се навеждат касационни доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Поддържа се, че претендираните вреди не са претърпени при условията на ексцес и направеният от съда противен извод е неправилен. Моли се за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен, с присъждане на разноските в процеса. Допускане на касационно обжалване се претендира в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, по въпросите: 1/ Съставлява ли влошаване на здравословното състояние на пострадалия /ексцес/, подлежащо на допълнително обезщетяване, увреждане или заболяване, настъпило след приключване на предходното производство, за чието неизменно проявление в бъдещето е направена обоснована и категорична прогноза по предходното дело и тази прогноза е обусловила решаващите изводи на съда при определяне на дължимото обезщетение по предходното дело; 2/ От кой момент следва да бъдат обезщетявани настъпилите усложнения – от момента, в който е преценено тяхното възможно, неизбежно бъдещо проявление в предходното производство или след като те действително се проявят. Твърди се противоречие със задължителна съдебна практика – ППВС № 4/75 г. и решение № 196 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 1724/2009 г. на ВКС, ІV г.о. Ответницата по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, изразява становище, че не са налице основания за достъп до касация, евентуално, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски, съобразно представения списък по чл.80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, но не се установяват предпоставките на закона за допускане на решението до касационна проверка. В мотивите на същото съставът на въззивния съд е приел, че за да е налице ексцес по смисъла на чл.51 ал.3 ЗЗД, следва да се установи ново увреждане на пострадалото лице, което да се намира в пряка причинна връзка с първоначалното увреждане и да не е било съобразено при определяне на първоначалното обезщетение за неимуществени вреди, съгласно постановките на т.10 от ППВС № 4/30.10.1975 г. След преценка на събраните по делото доказателства, включително относно обективните предели на предходното влязло в сила решение между същите страни, въззивният съд е намерил, че в конкретния случай и трите условия за настъпването на ексцеса са налице. Приел е, че новото увреждане, а именно гонартроза на лявата колянна става, се е проявило след седем години и несъмнено е в пряка причинно-следствена връзка с получените фрактури при настъпилото през 2012 г. ПТП. Не са споделени доводите на застрахователното дружество, че именно тежката прогноза за бъдещото състояние на ищцата, посочена от вещото лице по гр.д.№ 2416/2013 г. по описа на СГС, е мотивирало предишния съдебен състав да определи „изключително завишено“ обезщетение за деликт, настъпил през 2012 г. Посочено е, че към момента на постановяване на влязлото в сила решение на СГС съдът е определил обезщетение за причинените на ищцата фрактури, но към този момент вещото лице изобщо не е коментирало артрозните промени в лявата коленна става, които очевидно все още не са били факт. Затова в мотивите на решението на СГС тази прогноза също не е обсъждана, а още по-малко - отчетена от съда при определяне размера на обезщетението. В допълнение съдът се е позовал на експертното заключение по настоящото дело, че процесното заболяване е установено едва в началото на 2019 г., след проявена през 2018 г. болкова симптоматика. С оглед мотивите в обжалваното решение, съставът на Върховния касационен съд, ІІ-ро търговско отделение намира следното: С формулирания от касатора първи въпрос се оспорва обосноваността и правилността на приетото от страна на въззивния съд, че прогнозата за конкретните бъдещи усложнения в резултат от получените от ищцата през 2012 г. травми не е намерила израз в решението, с което е определено първоначално дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Въпросът е обусловен от факти, които въззивният съд не е приел за установени. Предвид изложеното, същият не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на общото основание на чл.280 ал.1 ГПК, а само като оплакване за неправилност на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК, което не подлежи на преценка в настоящата селективна фаза от процеса – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. Изложеното важи и за формулирания втори въпрос, с който се цели преразглеждане и потвърждаване на несподелените от въззивния съд доводи на касатора, че силата на пресъдено нещо по предходния правен спор за обезщетяване на причинените на ищцата неимуществени вреди се разпростира и върху претендираните в настоящото производство такива, при условията на ексцес. Извън горните съображения, достатъчни сами по себе си да обосноват извод за неоснователност на искането за достъп до касация, следва да се посочи, че не е налице и допълнителната селективна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, доколкото постановеното решение не противоречи на задължителната съдебна практика, цитирана и приложена от въззивния съд, нито на практиката на ВКС по чл.290 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.10 на ППВС № 4/1975 г., едно от условията за присъждане на обезщетение при ексцес е последващото влошаване на здравословното състояние на увредения да не е било предвидено и съобразено от съда при първоначалното обезщетяване и именно в този смисъл са констатациите в обжалваното решение. Вземането за обезщетение при ексцес възниква и става изискуемо от момента на влошаването. При този краен резултат от спора, в полза на ответницата по касация следва да се присъдят сторените за защитата й в настоящото производство разноски, представляващи надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, възлизащо на 3 180 лв. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, ІІ-ро отделение