Определение № 449 от 30.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2522/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община], чрез пълномощника й по делото адв. Д. С., против Решение №87 от 07.03.2025г. по в. гр. д. №73/2025г. по описа на Окръжен съд- Пазарджик, с което е било потвърдено Решение №373 от 21.10.2024г., постановено по гр.д.№ 20245210100015 по описа на Районен съд- Велинград, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 36, ал. 3 ЗА, че [община] дължи на адв. Г. Х. Б. от АК- П., ЕГН [ЕГН], сумата в размер на 11006,11 лв.- дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия в полза на [община] по ч. гр. д. №523/2014г. по описа на Районен съд Велинград, определено с Решение № 270/28.06.2023г. на Адвокатски съвет- [населено място] по Протокол № 15/28.06.2023г., ведно със законната лихва за периода от 23.11.2023г. до изплащане на вземането, за което е издадена Заповед № 587/27.11.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 1160/2023г. по описа на Районен съд- Велинград. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като се иска отмяната му и присъждане на по- нисък размер на адвокатско възнаграждение в полза на ищеца.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея адв. Г. Х. Б. от АК- П., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. С. С., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел следното:

На 04.02.2019г. между кмета на [община] Т. К., от една страна, и адвокат Г. Х. Б. от АК-П., от друга, е сключен писмен договор за представителство по пълномощие по чл.33 във връзка с чл.32, т.1 от ГПК във връзка с чл.286 от ЗЗД /с наименование пълномощно/ с изх.№92-00/398 от 04.02.2019г., по силата на което кметът на [община] упълномощава адв.Г. Х. Б. от АК-П. с права: да осъществява процесуално представителство в производството по ч.гр.д.№523/2014г. по описа на Районен съд- Велинград, като извършва всякакви съдопроизводствени действия до приключването му във всички съдебни инстанции, включително и с права по чл.34, ал.1, ал.3 и ал.4 от ГПК. Между страните не е било уговорено при условията на чл.36, ал.1 и ал.2 от Закона за адвокатурата възнаграждение в полза на адвокат Г. Б. във връзка с упълномощаването му по делото. Към датата на упълномощаването по ч.гр.д.№ 523/2014г. по описа на РС-Велинград е била издадена по реда на заповедното производство Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК №290 от 10.06.2014г., с която заповедният съд е разпоредил длъжникът [община] да заплати на кредитора “Еко-Т.“ ЕООД- клон С., ЕИК 1055475260020, сумата от 743191,86 лв.- главница, законна лихва от 09.06.2014г. до окончателното изплащане на вземането, и разноски от 14983,84лв за внесена държавна такса, представляваща неплатена дължима сума по общо 27 фактури по списък и по нотариално заверен договор между страните за обществена поръчка от 16.02.2009г. Три дни след упълномощаването от адв.Г. Б., като пълномощник на длъжника [община], била депозирана по делото писмена молба с вх. №662 от 07.02.2019г., с искане до заповедния съд да обезсили издадените в полза на заявителя заповед за изпълнение и изпълнителен лист, като в молбата са изложени правоизключващи отговорността на длъжника и правопогасяващи вземането на кредитора възражения поради липса на правосубектност на заявителя в заповедното производство, имащ качеството на клон на търговско дружество. Заповедният съд е оставил молбата без движение с разпореждане №353 от 20.02.2019г., като в изпълнение на указанията на съда длъжникът [община], чрез адв.Б., е повторил доводите и искането си, изложени в молбата, с допълнителна молба вх.№1413 от 21.03.2019г. С разпореждане №753 от 23.04.2019г. заповедният съд оставил без разглеждане молбата на [община], подадена чрез пълномощника й адв.Б., с вх.№662 от 07.02.2019г.. Съдебното разпореждане е било обжалвано в законния срок от пълномощника адв.Б. от името на [община] с частна жалба вх. №2461 от 22.05.2019г. По така подадената частна жалба с определение №378 от 10.07.2019г. по в.ч.гр.д.№451/2019г. по описа на Окръжен съд Пазарджик съдът отменил разпореждане №753 от 23.04.2019г по ч.гр.д. №523/2014г. на РС- Велинград и върнал делото на същия съд за произнасяне по молбата с вх.№662 от 07.02.2019г. С определение №612 от 15.07.2019г. на РС-Велинград по ч.гр.д.№ 523/2014г. молбата на длъжника [община] подадена чрез пълномощника адв.Б., за обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, издадени по ч.гр.д.№ 523/2014г. по описа на РС-Велинград, била отхвърлена. Въпреки, че заповедният съд е постановил, че актът му /определението/ не подлежи на обжалване, на 12.09.2019г. от длъжника [община] чрез пълномощника адв.Б., е била депозирана частна жалба срещу определението, Така депозираната частна жалба била върната от заповедния съд с разпореждане №1760 от 25.09.2019г., като срещу разпореждането за връщане в законния срок била подадена частна жалба от [община], чрез адв. Б., с вх.№5022 от 10.10.2019г. С писмена молба с вх. №6254 от 02.12.2019г. подадена лично от законния представител на длъжника [община]- кметът К. К., частната жалба е била оттеглена. Съгласно писмено споразумение №1378 от 10.12.2019г., сключено между „Еко Т.“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя К. Г. Д., и [община], представлявана от кмета К. К., е било постигнато съгласие за уреждане на паричните вземания на дружеството срещу общината. Според споразумението общият размер на задълженията, които има общината към дружеството по инициираните заповедни производства пред РС-Велинград, и образувани изпълнителни дела за събирането им, е 9 354 470.00 лв., включващи главница, лихви и съдебно-деловодни разноски, като на основание чл.108 от ЗЗД дружеството се отказва от сумата от 500 000.00 лв. с включен ДДС, и същата ще бъде приспадната пропорционално от главницата на вземането на дружеството, натрупаните лихви и разноски и други, при което и поради направения отказ размерът на дълга се намалява на 8 854 470 лв., представляваща сбор на вземанията по всички образувани изпълнителни дела, като същата ще бъде погасявана доброволно, на 72 месечни вноски с начало 01.01.2020г. [община] се е задължила да оттегли подадените от нея въззивни жалби и въззивни частни жалби, между които и въззивната частна жалба по ч.гр.д.№523/2014г. по описа на РС- Велинград, срещу задължение на дружеството да не претендира от общината никакви съдебно-деловодни разноски и адвокатски възнаграждения по тези дела. Въз основа на отправено от адвокат Г. Б. до Адвокатски съвет- П. искане за определяне на възнаграждение по реда на чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата по ч.гр.д.№ 523/2014г. по описа на РС- Велинград поради липса на уговорено такова между страните, Адвокатският съвет- П. е постановил Решение №270 по протокол №15 от заседание от 28.06.2023г., с което е определил на основание чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата адвокатско възнаграждение на адвокат Г. Х. Б. в размер на 11006.11лв с включен ДДС за осъщественото от него процесуално представителство и защита на [община] по ч.гр.д.№ 523/2014г. на РС-Велинград, при материален интерес за определянето му от 382087,85лв, представляващ половината от заявения материален интерес по делото от 764175,70лв, като сумата е формирана от 9171,76лв /чл.7 ал.7 във връзка с чл.7 ал.2 т.5 от НМРАВ-3530лв +5641.76лв/ плюс 20% ДДС или общо 11006.11лв с ДДС. Решението на Адвокатския съвет-П. не е обжалвано от заинтересованите страни в законния срок по предвидения в закона процесуален ред- пред Висшия адвокатски съвет, съгласно чл.88, ал.4 и ал.5 от ЗА във връзка с чл.122, ал.1, т.4 от ЗА или по административен ред, и е влязло в сила.

Въз основа на така установените факти от правна страна въззивният съд е приел, че ищецът адв. Г. Б. предвид етапа от развитие на производството към момента на упълномощаването му от страна на длъжника [община] е предприел незабавно всички възможни и необходими фактически и правни действия с цел да постигне изгоден и благоприятен за представлявания правен резултат, доколкото при уважаване на молбата му за обезсилване на ЗНИ и ИЛ отговорността на общината- длъжник към кредитора /дружеството- заявител/ би отпаднала, като пълномощникът е използвал всички възможни правни способи и механизми, за да постигне изгоден резултат за последната. Всички искания от пълномощника адв. Г. Б. са били направени в съответните процесуални срокове и със съответната задълбочена правна и фактическа аргументация и обосновка, при добросъвестно упражняване от адвоката на учредените му от страната [община] процесуални права. Производството, по което ищецът адв.Б. е представлявал [община], е завършило по начин, независещ от пълномощника, поради оттегляне от кмета на подадената от пълномощника адв. Г. Б. въззивна частна жалба. Независимо от това, като краен резултат от осъщественото процесуално представителство и предприетите процесуални действия от пълномощника адв. Г. Б. е постигнат благоприятен и в полза на общината изход, доколкото в резултат на инициирането от пълномощника адв.Б. на производства и произнасянията на заповедния съд и на Окръжен съд-Пазарджик, е станало известно на кредитора „Еко-Т.“ ЕООД, че съществува реална процесуална възможност и вероятност за евентуално обезсилване на издадените в полза на дружеството заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове за паричните вземания срещу [община] поради допуснат съществен процесуален порок в производството по издаването им по общо 33 частни граждански дела, описани в споразумението от 10.12.2019г. Според съда именно това обстоятелство е било основен мотив на дружеството- кредитор да ограничи евентуалните щети от обезсилването им, съгласявайки се да опрости част от дълга на длъжника [община] с 500000 лв. срещу задължението на абщината да оттегли всички предприети от нея оспорвания и частни жалби. Съдът е приел, че вземането на адвоката не е погасено по давност, защото за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.36, ал.3 от ЗА, е приложима общата 5-годишна погасителна давност/чл.110 от ЗЗД/, считано от момента на приключване изпълнението на поръчката по учреденото процесуално представителство, доколкото не представлява възнаграждение за труд, за да се прилага кратката тригодишна погасителна давност по чл.111, буква „а“ от ЗЗД.

Изложил е съображения, че нито в отговора на исковата молба нито в първото по делото заседание пред първата инстанция, от страна на ответника [община] не са били направени възражения за прекомерност или необоснованост на определеното с решение на Адвокатския съвет по чл.36, ал.3 от ЗА адвокатско възнаграждение, нито е оспорено приложението на НМРАВ в отношенията между страните, а се излагат доводи дали предприетите от пълномощника процесуални действия са били в интерес на общината, дали са извършени реално и доколко същите отговарят на изискванията на закона и в крайна сметка каква е ползата от тях за представлявания. Ето защо съдът е приел, че направеното едва в писмената защита пред първата инстанция и доразвито във въззивната жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е преклудирано съгласно чл.133 от ГПК и не може да бъде обсъждано, тъй като не е своевременно заявено. Независимо от това съдът е изложил съображения, че няма основание да бъде редуциран размера на определеното на ищеца адвокатско възнаграждение, защото извършените правни и фактически действия са реални, своевременно извършени и са постигнали положителен за представлявания ефект, възнаграждението е съобразено с фактическата и правна сложност на спора и е съответно на защитавания от длъжника чрез пълномощника му материален интерес в заповедното производство /764175,70лв./.

В касационната жалба срещу така постановеното решение се излагат обобщено следните доводи за неправилността му: при постановяването му въззивният съд не е съобразил Решение на СЕС от 25.01.2024г.по дело С-438/22, съгласно което при определянето и присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; съдът е бил длъжен и е трябвало да извърши съдебен контрол и проверка за законосъобразността на Решение № 270/28.06.2023 год. на Адвокатски съвет [населено място], взето с Протокол № 15/28.06.2023 год., предвид факта, че органът се е произнесъл, без да се съобрази с чл. 101, §2 от ДФЕС, според който всички споразумения или решения, които са забранени в съответствие с чл.101 от ДФЕС, са нищожни; съдът неправилно приел, че в резултат на извършените от адв. Б. процесуални действия по делото /две молби и три частни жалби/, които са идентични по общо 33 частни граждански дела, бил постигнат благоприятен за общината резултат; че [община] не е оспорила с отговора на исковата молба определения от Адвокатскяя съвет размер на адвокатското възнаграждение; че възражението й за нищожност на решението на Адвокатския съвет е преклудирано; размерът на определеното на ищеца възнаграждение не бил съобразен с извършените от него правни действия.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът твърди, че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК/ по следните въпроси:

1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването в жалбата, че първоинстанционният съд не е анализирал събраните доказателства? По този въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС- Определение № 350 от 15.02.2024г. по ч.т.д. № 75/2024 г., и Определение № 1178 от 13.03.2025г. по к. гр. д. № 304/2025г.; и с практиката на апелативните съдилища- Определение № 3127 от 04.12.2024 г. по в. ч. гр. д. № 3220 / 2024 г. на Апелативен съд- С., Определение № 402 от 26.11.2024 г. по в. ч. т. д. № 581 / 2024 г. на Апелативен съд- П. и Решение № 924 от 10.08.2024 г. по в. гр. д. № 861 / 2024 г. на Апелативен съд- С..

2. Длъжен ли е въззивният съд да основе изводите си при обсъждане на всички, а не на избрани доказателства, доводи, становища и възражения, като обсъди всички относими и допустими доказателства съобразно наведените от страните доводи и възражения? По този въпрос се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС относно определянето на справедливо адвокатско възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените в изложението въпроси, които са взаимосвързани. Обобщени и уточнени, така както е разяснено в т. 1 от № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, същите се свеждат до въпроса длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на оплакванията, направени във въззивната жалба, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните и да основе изводите си на събраните по делото доказателства. Въпросът покрива общото основание, регламентирано в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е обусловил изхода на спора. Налице е и допълнителната предпоставка, доколкото е необходима преценка дали даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,