Определение № 515 от 07.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2335/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 3641 от 15.06.2021 г. на „ЧЕЗ разпределение България“ АД, гр.София, чрез юрисконсулт Г. Д., против определение № 718 от 27.05.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 343 по описа за 2021 г. на Окръжен съд-Плевен, с което е потвърдено определение № 15 от 8.04.2021 г. на Съдията по вписванията при Районен съд-Никопол, постановено по искане вх. Рег.№ 698/8.04.2021 г. на нотариус Д.Д., рег.№ *** при НК Частната касационна жалба е процесуално допустима като подадена от легитимирано срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3, т.2 ГПК и в срока по чл.275, ал.1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е споделил мотивите за постановения отказ за вписване са - че съгласно по т.4 на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по т.д. 1 № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС в полза на енергоразпределителните дружества, като оператори на услуги, могат да възникват само посочените в чл.64 ЗЕ сервитути, които са законни /принудителни и институтът на сервитутното право по чл.64 ЗЕ не е договорът, а влезлият в сила ПУП на населеното място. Представеният за вписване нотариален акт за учредяване на сервитут по чл.64, ал.2 ЗЕ за право на прокарване на отклонения от мрежи и съоръжения, ограничаване в ползването на ПИ за прокарване на въздушен електропровод 20нВ с дължина на трасето 3.5 л.м. и с прилежаща към него сервитутена ивица с площ от 10 кв.м. и право на преминаване на хора и техника, не представлява акт, подлежащ на вписване, тъй като в полза на операторите на услуги възникват законни сервитути – в случая по чл.64 ЗЕ, които са различни от тези за прокарване на отклонения по чл.193 ЗУТ. Операторите на услуги не могат да са страна по договор по чл.193 ЗУТ и ако са сключили такъв договор, то той има само облигационно действие и не подлежи на вписване. Сервитутите по чл.64 ЗЕ подлежат на вписване, но на вписване подлежи влезлия в сила акт на компетентен орган за одобряване на ПУП по молба на титуляра на сервитута. Приел е за неоснователни оплакванията в частната жалба, като е посочил, че преценката на съдията по вписванията по чл.32А ПВ включва и това дали акта е подлежащ на вписване и именно в тази насока са изложените от съдията по вписванията мотиви. Неоснователно е и позоваването на чл.112, ал.1, б.“а“ ЗС вр. чл.4 ПВп, тъй като в случая е приложим специалния закон – чл.64а ЗЕ и договорът, сключен в представения за вписване нотариален акт, макар и при безвъзмездно учредяване на специален сервитут по чл.64, ал.2 ЗЕ от собственика на имота като учредител в полза на лицензианта на дейността разпределение на електрическа енергия като приемател, има само облигационно действие и не подлежи на вписване. Определението е подписано с особено мнение от председателя на съдебния състав, който е посочил, че въпросът за начина на възникване на сервитутите по ЗЕ е най-малко спорен, но в конкретния случай тази преценка не може да бъде извършена от съдията по вписванията. При представяне на нотариален акт за учредяване на ограничено вещно право, който попада в обхвата на чл.4, б.“а“ ПВ, същият следва да се впише и чл.64 ЗЕ не създава пречка за това, тъй като там е предвидено вписването на влязъл в сила 2 административен акт, какъвто и когато бъде издаден. С оглед действието на вписването и неговата роля, при наличието на учредено ограничено вещно право, съответнията нотариален акт следва да се впише. Преценка относно начина на възникване на сервитутите е следвало да се извърши от съответния нотариус при изготвяне на нотариалния акт и съдията по вписванията не е компетентен да извърши такава преценка. „ЧЕЗ разпределение България“ АД, гр.София се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като поддържа, че въззивното определение противоречи на практиката на ВКС по т.6 на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС относно пределите на компетентността на съдията по вписванията при извършване на проверка на акта, представен му за вписване и определение № 471 от 18.10.2011 г. по ч.гр.д. № 449/2011 г., II гр.о., че формата за действителност на актовете а учредяване на специални сервитути по чл.64 ЗЕ е нотариален акт, както и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: допустимо ли е учредяване на сервитути по чл.64, ал.8 ЗС във формата на нотариален акт, който подлежи на вписване съгласно ПВп. Счита, че въззивното определение е очевидно неправилно с оглед необсъждане на нормата на чл.64, ал.8 ЗЕ, предвиждаща, че когато сервитутната зона не попада в имота, в който ще се изгражда площадков енергиен обект, за този обет се учредяват сервитути. Поставените въпроси, макар по тях да се поддържат различни основания за допускане на касационно обжалване, по същество се свеждат до обобщеният и уточнен с оглед фактите по делото въпрос: за пределите на компетентността на съдията по вписванията при извършване на проверка на представен му за вписване нотариален акт за учредяване сервитут за прокарване на отклонения от мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура и на право на преминаване между собственик на недвижим имот и оператор на обществени услуги. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с цел преценка дали изводите на въззивния съд съответстват на практиката на ВКС по т.6 на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС относно пределите на компетентността на съдията по вписванията при извършване на проверка на акта, представен му за вписване. По основанието за допускане на касационно обжалване: Съгласно т.6 на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС проверката която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а, ал.1 ПВп относно това дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона, се ограничава до това дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в ПВп съдържание, като не се поверяват материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е изрично предвидено в закона. В раздел II на глава V /чл.64 и сл./ на Закона за енергетиката са уредени сервитутите при разширение или изграждане на линеен енергиен обект, респ. площадков енергиен обект в полза на лицата, които ще изграждат и експлоатират енергийния обект. В § 1, т.31б ДР ЗЕ е дадено легално определение на „линеен енергиен обект“ - подземен и/или надземен провод или съвкупност от проводи, включително принадлежащите им трайно прикрепени към земята конструктивни елементи и/или съоръжения, както и водопроводи на хидротехнически съоръжения, предназначени за: а) пренос или разпределение на електрическа и топлинна енергия, природен газ, нефт или нефтопродукти през преносна или разпределителна мрежи; б) производство на електрическа и/или топлинна енергия; в) пренос на добития нефт и природен газ от обект за добив до площадкови енергийни обекти, а в т.41 на „площадкови енергийни обекти“ - сгради и трайно прикрепените към тях или към поземлен имот енергийни съоръжения, без линейните им части, предназначени за осъществяване на дейностите по производство, пренос и разпределение на електрическа и топлинна енергия и природен газ, както и по добив на енергийни ресурси. Реда за възникване на сервитут, уреден в чл.64, ал.4 ЗЕ е предвиден в обществен интерес именно за изграждане на нов или разширение на съществуващ линеен енергиен обект, а за площадков енергиен обект може да се учреди право на строеж съгласно чл.64, ал.8 ЗЕ, като изменението на нормата от ДВ бр.83 от 2018 г. допуска и учредяване на сервитут, в случаите когато сервитутната зона не попада в 4 имота, в който ще се изгражда площадковия енергиен обект. Отклоненията от съществуващи общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, не съставляват линейни енергийни обекти по смисъла на чл.64 ЗЕ. Сервитутното право, когато отклонението преминала през чужд поземлен имот,0 е уредено в чл.193 ЗУТ, който предвижда и облекчена форма на договора за учредяването му – писмена с нотариална заверка на подписа – в случаите, в които договорът се сключва между собствениците на поземлените имоти, а при липса на съгласие ал.3 предвижда административен ред за учредяването със заповед на кмета на общината. По аналогичен начин е уредена формата за учредяване на право на преминаване по чл.192 ЗУТ. Тази различна форма за учредяване на сервитута за отклонение от съществуващи мрежи и съоръжения в сравнение с формата за възникване, респ. условията за учредяване на сервитут при разширение или изграждане на нови енергийни обекти, както и за учредяване право на преминаване, отчита, че отклоненията от съществуващи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, се изграждат в частен интерес, съответно в частен интерес се учредява и правото на преминаване.. След като законът урежда квази /личните/ сервитути, както и сервитут за прокарване на отклонение от съществуващи общи мрежи и съоръжения и на право на преминаване по чл.192 ЗУТ и допуска доброволното му учредяване по договорен ред, то следва, че ако не са налице предпоставките за учредяване на сервитута в облекчената форма по чл.192, ал.1 ЗУТ и по чл.193, ал.1 ЗУТ, а именно страни да са собственици на поземлени имоти, договорът между собственика на поземлен имот и оператора на обществени услуги – квази /личен/ сервитут - следва да бъде сключен в нотариална форма, доколкото сервитутите съставляват ограничени вещни права. В този смисъл е и практиката на ВКС по определение № 2 от 4.01.2021 г. по ч.гр.д. № 3541 от 2020 г. на I гр.о. С т.4 на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС /че не подлежи на вписване договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура през чужд имот по чл.193 ЗУТ в полза на лице, което не е собственик на друг недвижим имот, като в облекчената форма договорът може да бъде сключен и съответно вписан, когато страни по него са собственици на два или повече недвижими имота, през които съоръженията преминават или тези, които съоръженията обслужват/ е уеднаквил противоречивата практика на ВКС дали договор, сключен във формата по чл.193, ал.1 ЗУТ, по който страна е оператор на обществени услуги, подлежи на вписване. Видно от мотивите на тълкувателното решение е отречено вещноправното действие, а съответно и възможността за вписване, именно в случая когато сервитутът е учреден на оператор на обществени услуги в облекчената писмена форма с нотариална заверка на подписите. В същите мотиви изрично е посочено, че доколкото в този случай източникът на възникване на вещното право е договорен и доколкото касае вещни права, договорът би трябвало да се сключи във формата на нотариален акт съгласно чл.18 ЗЗД. Следователно проверката, която съдията по вписванията извършва, на представен за вписване договор за учредяване сервитут за прокарване на отклонения от мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура и за учредяване право на преминаване между собственик на недвижим имот и оператор на обществени услуги е дали същият е сключен в изискуемата нотариална форма /освен ако в конкретната хипотеза не е приложима друга форма – например за държавни или общински имоти по чл.192, ал.3 и чл.193, аал.4 ЗУТ/ и дали акта е подписан, но не може да откаже вписването на акт за правна сделка, учредяваща ограничено вещно право, по съображения, че от съдържанието е видно, че се касае за друг вид договор и за него формата не е спазена, нито да проверява материално правните предпоставки, а съответно и дали договора не противоречи на закона, тъй като това е от компетентността на нотариуса, който е съставил акта /мотиви към т.6 на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По основателността на частната жалба: Въззивното определение и потвърдения с него отказ на съдията по вписванията са неправилни. Неправилен е изводът, че представеният нотариален акт, обективиращ договор за учредяване на сервитут за прокарване на отклонение от мрежи и съоръжения и ограничения в ползването на поземления имот за прокарване на електропроводно отклонение и право на преминаване на хора и техника на приемателя не е акт, подлежащ на вписване съгласно т.4 Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като разясненията по посоченото тълкувателно решение са относно вписването на договор, сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите. В практиката на ВКС, на която се е позовал съдията по вписванията и въззивният съд – определение № 471/18.10.2011 г. по ч.гр.д. № 499/2011 г. на II гр.о. и определение № 422 от 10.10.2012 г. по ч.гр.д. № 345/2012 г. на II гр.о. също е дадено тълкуване, че такъв договор може да бъде сключен под формата на нотариален акт и не подлежи на вписване, ако е сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Съдът не е следвало да черпи аргументи от определение № 68 от 15.02.2015 г. по ч.гр.д. № 272/2016 г. на IV гр.о., доколкото със същото не е допуснато касационно обжалване и не представлява практика на ВКС. По същество съдията по вписванията и въззивният съд са извършили проверка за материалноправните предпоставки за съставяне на акта, формирайки извод, че нормативната уредба не допуска по договорен път да се учредява сервитут за отклонение от съществуващи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура и право на преминаване между собственик на поземлен имот и оператор на обществена услуга. Тази преценка обаче е предоставена в компетентността на нотариуса, който съгласно чл.574 ГПК е длъжен да не извършва нотариални действия относно противоречащи на закона или на добрите нрави сделки. Квалифицирайки ограниченото вещно право, предмет на договаряне, като сервитут по чл.64 ЗЕ, съдията по вписванията и въззивният съд са действали в противоречие с разясненията в мотивите по т.6 на Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по т.д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че не може да се откаже вписване на акт за учредяване на вещно право по съображения, че от съдържанието е видно, че се касае за друг вид договор и за него формата не е спазена. Неправилен е и извода, че е учреден сервитут по чл.64, ал.2 ЗЕ, доколкото видно от съдържанието на волеизявленията, договорът е за учредяване на сервитут и право на преминаване по чл.193 и съответно чл.192 ЗУТ. Представеният за вписване договор, е за учредяване на ограничено вещно право по чл.192 и чл.193 ЗУТ и подлежи на вписване съгласно чл.112, б.“а“ ЗС и чл.4, б.“а“ ПВп. Същият е сключен в изискуемата от чл.18 ЗЗД 7 форма на нотариален акт и материалноправните предпоставки съгласно чл.574 ГПК са проверени от нотариуса. Излизайки извън компетентността си и квалифицирайки учреденото вещно право по чл.64, ал.2 ЗЕ, съдията по вписванията е формирал и неправилен извод, че не е платена държавната такса за вписването, тъй като представената данъчна оценка е изчислена по нормите на Приложение от ЗМДТ за безсрочно право на ползване, което е различно от сервитутното право по чл.64 ЗЕ и не е представено доказателство за размерът на обезщетението, определено по реда на чл.210-221 ЗУТ или по взаимно съгласие на страните. Договорът е за безвъзмездно учредяване на ограничено вещно право, стойността му е определена от нотариус при изповядване на нотариалния акт и върху тази стойност е внесена и държавната такса за вписването. Съобразно горните мотиви въззивното определение и потвърдения с него отказ на съдията по вписванията следва да бъдат отменени като неправилни и вместо това да бъде постановено вписване на съставения на 8.04.2021 г. нотариален акт № 87, том 2, рег. № 1552, дело № 211 от 2021 г. на нотариус рег. № *** в регистъра на Нотариалната камара. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение