Определение № 50654 от 30.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 205/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД“ОЗК Застраховане“, представлявано от адв.Р. П., срещу решение №207/26.11.2021 г. по т. д. №516/21 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260061/17.02.2021г. по т.д.№639/19г. по описа на Окръжен съд Пловдив в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати на М. М. С. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга ѝ Севдалин С. С., настъпила вследствие ПТП, възникнало на 27.03.2019г., в размер на разликата над 150 000 лв. до присъдената сума от 200 000 лв., ведно със законната лихва и разноски. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснато нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон и за необоснованост. Изложени са твърдения,че апелативният съд не е оценил адекватно поотделно и в съвкупност всички релевантни за определяне размера на обезщетението факти, като се е задоволил да се позове на родствената връзка между починалия и ищцата,без да изследва съдържанието ѝ и без да установи изключителни обстоятелства, които налагат присъждането на обезщетение в такъв прекомерен размер. Касаторът счита,че съдът е възприел безкритично показанията на свидетеля С.,без да отчете факта,че същите не установяват конкретни обстоятелства, свързани с отношенията между съпрузите и са базирани на спорадични срещи с тях; не е съобразил правилно установеното от вещите лица, че при ищцата не се наблюдава разстройство на емоционалното и психично здраве, налагащо специализирана помощ лечение. Според касатора, съставът на въззивния съд не е вложил конкретно съдържание на икономическия критерий, доколкото определеното от него обезщетение се равнява на 357 минимални работни заплати; не е съобразил и съдебната практика, присъждаща размери на обезщетения при сходни на случая обстоятелства. Неправилно е определен, според него, и началният момент, от който следва да се начислява дължимата законна лихва, доколкото към 02.04.2019г. не са били изпълнени изискванията на чл.497 ал.1 КЗ. Претендира разноски. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът се позовава на наличие на основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от него част. Твърди,че при произнасянето си съдът е разрешил в отклонение от практиката на ВКС следните материално-правни и процесуално-правни въпроси: 1. Съществува ли законова презумпция за обезщетяване на неимуществени вреди, причинени от смъртта на най-близки лица /съпруг, родител, дете/, която да изключва задължението за доказване съдържанието на съответната връзка и длъжен ли е ищецът да установи в условията на пълно и главно доказване конкретното съдържание на съответната връзка?; 2. Въпросът относно задължението на съда да определи справедливо по размер обезщетение като за целта обсъди всички релевантни за формирането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД факти и обстоятелства и посочи значението им /по двата въпроса се сочат като практика решение №93/27.11.2020г. по т.д.№2013/19г. на първо т.о. на ВКС и решение №252/07.03.18г. по гр.д.№60225/16г. на четвърто г.о. на ВКС/; 3. Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?; 4. При формиране на изводи относно размера на обезщетението длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки и страдания и емоционалните преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение?; 5.При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение?; 6. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с икономическата обстановка в страната към датата на увреждането? /тези четири въпроса касаторът счита за разрешени от въззивния съд в отклонение от разрешенията, дадени в ППВС №4/68г., решение №94/18.07.2019г. по т.д.№3030/18г. на второ т.о. на ВКС, решение №179/29.01.2016г. по т.д.№2143/14г. на първо т.о. на ВКС, решение №78/13.11.17г. по гр.д.№60397/16г. на второ г.о. на ВКС, решение №95/29.04.15г. по гр.д.№5462/14 на трето г.о. на ВКС, решение №422/22.12.15г. по гр.д.№2407/15 на четвърто г.о. на ВКС, решение №93/10.06.21г. по гр.д.№3057/20г. на трето г.о. на ВКС,, решение №214/18 от 08.01.19г. по гр.д.№3921/17г. на четвърто г.о. на ВКС, решение №20/24.04.19г. по т.д.№871/18г. на второ т.о. на ВКС, решение №215/03.02.17г. по т.д.№2908/15г. на първо т.о. на ВКС/; 7. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти? /противоречие с решение №148/28.06.2018г. по гр.д.№3923/17г. на четвърто г.о. на ВКС/; 8. Следва ли при преценка на свидетелските показания съдът да вземе предвид и начина, по който свидетелят е узнал за тези факти, както и способността и желанието на свидетеля вярно да възприема фактите и добросъвестно да ги възпроизвежда в показанията си?; 9.Следва ли съдът да кредитира свидетелски показания, когато липсват данни за непосредствени впечатления на свидетеля относно фактите, за които свидетелства? /противоречие с решение №93/27.11.20г. по т.д.№2013/19г. на първо т.о. на ВКС, решение №22/04.02.19г. по гр.д.№2644/18г. на четвърто г.о. на ВКС/; 10.Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време? /противоречие с решение №214/18 от 08.01.19г. по гр.д.№3921/17г. на четвърто г.о. на ВКС/; 11.От кой момент застрахователят дължи законна лихва за забава върху размера на застрахователното обезщетение? /противоречие с решение №93/27.11.20г. по т.д.№2013/19г. на първо т.о. на ВКС/. Ответницата по касационната жалба М. С., чрез упълномощения от нея адвокат Н. Д., я е оспорила по съображения за липса на основания за допускането й до касационен контрол,а по същество е изложила доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната от касатора – застраховател част. Моли същото да не бъде допуснато до касационен контрол, евентуално – да бъде потвърдено като правилно. Прави се искане за присъждане по реда на чл.38 ал.2 ЗА на възнаграждение за адв. Н. Д.. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: С въззивното решение Пловдивски апелативен съд е приел за установени на базата на писмените доказателства, включително постановената присъда на наказателния съд и заключението на автотехническата експертиза: механизмът на настъпилото на 27.03.2019г. пътно-транспортно произшествие, при което е реализиран челен удар между автомобила, в който е пътувал на задната седалка пострадалият С. и насрещно движещ се автомобил; вината на водача на последния, който е навлязъл в лентата за насрещно движение и е станал причина за последвалия сблъсък, при който С. е загинал; наличието на валидна застрахователна полица, с която гражданската отговорност на последния, като водач на МПС, е била застрахована при ответното застрахователно дружество. Отчел е факта,че решението е влязло в сила по отношение на необжалваната негова част, с която застрахователят е осъден да заплати на ищцата сумата 90 000 лв. застрахователно обезщетение, респективно е формирана сила на пресъдено нещо относно наличието на основание за ангажиране отговорността на ответника. Поради това и с оглед процесуалното поведение на страните, съдът е свел спорните между страните въпроси до това какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение в случая, дали е налице съпричиняване от страна на пострадалия и дали и от кой момент застрахователят дължи законна лихва върху обезщетението. За да отговори на първия от тях съставът на апелативния съд е съобразил като установени със свидетелските показания на разпитания по делото като свидетел брат на починалия Х. С., обстоятелствата, че починалият и ищцата са се намирали към момента на смъртта му в брачна връзка от повече от 20 години; двамата живеели в Турция, като понякога идвали заедно на гости в България /С. идвал и да работи в България като строител/; двамата съпрузи поддържали много добри отношения, като свидетелят не е виждал, нито е чувал да са се карали помежду си; на погребението на съпруга си ищцата била много разстроена и плачела,а след това продължила да тъжи много за него, като се променила и не се чувствала добре; след смъртта му ищцата идвала на гости в България през месец-два, като при срещите ѝ със свидетеля непрекъснато говорела за починалия, какъв бил съвместният им живот и колко ѝ е тъжно без него. Позовавайки се на заключението на психологичната експертиза, въззивният състав е приел за установено, че, при вестта за смъртта на съпруга ѝ, ищцата изживяла остра стресова реакция, след отминаването на която преживяванията ѝ са се характеризирали с намалени адаптивни възможности, изразяващи се в емоционални симптоми като тревожност, понижена самооценка, психична и физическа умора, страдание, обърканост, безпомощност, слабост, намалена концентрация на вниманието, нарушен сън, снижен емоционален резонанс, усещане за самота и празнина, които са затруднявали ежедневието ѝ, без да прераснат в посттравматично стресово разстройство и без да се е наложило прилагането на психотропно лечение. Съдът е отчел факта,че към момента на изготвянето на експертизата травмената ситуация вече е била осъзната,а психологическото и емоционално състояние на ищцата е стабилизирано, като са налице епизодични ситуационни реакции на напрежение и тревожност, без да се характеризират като болестни симптоми. Съдът е отказал да сподели наведеното от въззивника-застраховател възражение,че показанията на разпитания свидетел не се основават на преки и непосредствени впечатления, приемайки, че те са базирани на преки контакти на свидетеля със съпругата на починалия при общите им гостувания в България и нейните лични след смъртта му. Посочил е,че независимо,че контактите на свидетеля с ищцата не са били ежедневни или много чести, липсва основание показанията му за отношенията между съпрузите и състоянието на ищцата след смъртта на съпруга ѝ да не бъдат кредитирани. По повод на оплакванията на въззивника за неправилно извършена от първоинстанционния съд оценка на установените с експертизата обстоятелства, свързани с психологическото и емоционално състояние на ищцата след смъртта на съпруга ѝ, съставът е посочил,че заключението не може да бъде разглеждано изолирано, а следва да се цени в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства, относими към определянето на обезщетението по справедливост,а посоченото от вещото лице,че острата стресова реакция, преживяна от ищцата след смъртта на съпруга ѝ, не е прераснала в посттравматично стресово разстройство, изискващо специализирана помощ, само по себе си не може да обоснове определяне на по-нисък размер на обезщетението от определения от първоинстанционния съд. По –нататък в мотивите на решението си апелативният съд е изложил съображения, основани на възприетото с ППВС №4/68г. задължително тълкуване на понятието „справедливост“ при прилагането на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като е отнесъл посочените в постановлението критерии за определянето на размера на обезщетението към конкретно установените по делото обстоятелства.В тази връзка е отчел като доказани наличието приживе на хармонични и добри отношения между ищцата и починалия ѝ съпруг, установими и с продължителността на семейния им живот в течение на повече от 20 години, възрастта на двамата съпрузи към момента на ПТП и фактът,че ищцата е загубила съпруга си сравнително рано – на възраст от 54 години и занапред до края на живота си остава без неговата морална и материална подкрепа. Съобразил е обстоятелството, че смъртта на съпруга ѝ е била внезапна, неочаквана и допълнително угнетяваща с оглед обстоятелствата, при които е настъпила. С оглед тези обстоятелства е намерил,че справедлива за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД е сума в размер на 200 000 лв., както е приел и първоинстанционният съд. Оплакването на въззивника-застраховател за несъбразено от първоинстанционния съд наличие на съпричиняване, поради непоставен обезопасителен колан, е намерено от състава за неоснователно по съображения, извлечени от констатациите на вещото лице, за липса на пряка причинна връзка между последното обстоятелство /което е установено по делото/ и последвалата смърт на пътуващия в колата С., която причинна връзка, освен че не е доказана главно и пряко от ответника, в чиято тежест е възложена, е и опровергана от заключението на медицинската експертиза, установяващо, че смъртта е настъпила в резултат на остра кръвозагуба, причинена от настъпилото вследствие високо инерционна травма с разкъсване на аортата под дъгата, а последното, доколкото зависи от скоростта на МПС при удара, не би могло да бъде предотвратено от предпазния колан. По спорния между страните въпрос от коя дата ответникът е изпаднал в забава за плащането на застрахователното обезщетение, респ. – кой е началният момент, от който следва да бъде начислявано обезщетение за забавата в размер на законната лихва върху него, съдът е констатирал,че с молба от 02.04.2019г. ищцата е уведомила ответника за настъпилото застрахователно събитие. Като релевантни към този факт е отнесъл разпоредбите на чл.429 ал.3 изр.2 вр. чл.493 ал.1 т.5 и чл.429 ал.2 т.2 КЗ, според които застрахователят дължи на увреденото лице лихвите за забава,считано от по-ранната дата на уведомяване на застрахователя за настъпването на застрахователното събитие или от застрахования деликвент, или от увреденото лице, включително с предявяването на застрахователната претенции. Във връзка с това съдът е посочил, че моментът, от който застрахователят дължи лихва за забава, не зависи нито от изпълнение на задължението на увреденото лице да му представи изискани от него документи, нито от предоставянето на данни за банкова сметка, по която да бъде изплатено обезщетението. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Според задължителното тълкуване на разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, извършено с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, до разглеждане по същество от ВКС се допускат въззивни съдебни решения,в които се съдържат обуславящи крайния постигнат с тях резултат разрешения на въпроси, които касаторът, обосноваващ искането си жалбата му да бъде допусната и разгледана от ВКС, следва да посочи и формулира конкретно,тъй като с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. Съгласно разясненията, дадени в посоченото тълкувателно решение, въпроси от значение за изхода на спора са тези, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. От поставените от касатора ЗАД“ОЗК Застраховане“АД въпроси първият, седмият, осмият и деветият не осъществяват посочените изисквания за обусловеност, доколкото не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния съд. При произнасянето си съставът не се е позовал на презумпция, изключваща доказването на неимуществените вреди от смърт на близък, подлежащи за обезщетяване, а е обсъдил конкретните факти, касаещи отношенията между съпрузите, които е намерил за доказани със събраните допустими и относими доказателствени средства; не е „изброил“ установените по делото обстоятелства, релевантни към изясняването на спора, а е обосновал с тях критериите, по които е определил размера на обезщетението; не е кредитирал гласни доказателства, въпреки констатирана липса на непосредствени впечатления у свидетеля,а изрично е посочил,че показанията на свидетеля С. са базирани на преките му контакти със съпрузите при общите им гостувания в България и отделно с ищцата след смъртта на съпруга ѝ; не е констатирал да са налице обстоятелства, навеждащи на извод за невярно възприемане от този свидетел на обстоятелствата и недобросъвестното им възпроизвеждане, въпреки което да е кредитирал показанията му. Поради това с тези въпроси не би могла да се обоснове общата предпоставка за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК. Въпроси от 2 до 6 включително са относими към извършената от съда преценка при определянето на справедлив размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга на ищцата и са свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, поради което изпълняват характеристиките на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Разрешаването им обаче не е в противоречие с установената практика на Върховен касационен съд по прилагането на посочената материално-правна норма. Практиката по въпроса за критериите, според които съдът следва да се ръководи при определянето на справедливия размер на обезщетението при непозволено увреждане и начинът,по който да ги прилага в решаващата си дейност, е обективирана както в цитираните от този касатор Постановление №4/68г. на Пленума на ВС и решения на ВКС, така и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр.д.№3802/08 г. на първо г.о. на ВКС, решение № 317/01.07.2011 г. по гр.д.№1553/10 г. на четвърто г. о. на ВКС, решение №407/26.05.2010 г. по гр.д.№1273/09 г. на трето г.о. на ВКС, решение №140/24.07.2013 г. по гр. д.№1328/12 г. на трето г. о. на ВКС, решение №302/04.10.2011 г. по гр.д.№ 78/11 г. на четвърто г.о. на ВКС, решение № 184/08.11.2011 г. по т.д.№217/11 г. на второ т. о. на ВКС, решение № 173/27.10.2016г. по т.д.№2663/15 г. на първо т.о. на ВКС, решение №55/14.05.2012 г. по т.д.№362/11 г. на второ т.о. на ВКС, решение №88/09.07.2012 г. по т.д.№1015/11 г. на второ т.о. на ВКС, решение № 141/28.01.2016 г. по т.д.№1398/14г. на първо т.о. на ВКС, решение №142/15.10.2015 г. по т.д.№2766/2014г. на първо т.о. на ВКС, решение № 251/20.01.2017г. по т.д.№72/16г. на първо т.о. на ВКС, решение №174/27.10.2016 г. по т.д.№2960/15 г. на първо т.о. на ВКС и др. С нея последователно се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи и установени по делото конкретни обстоятелства, които следва да бъдат отчетени, съобразно неизчерпателно посочените в ППВС №4/68г. критерии. Подлежащите на изследване обстоятелства при причинена смърт от непозволено увреждане включват начина на извършването му, възрастта на увредения, положението му в обществото, отношенията между него и претендиращите обезщетение за неимуществени вреди, дълбочината и продължителността на търпените от тях морални страдания, икономическата конюнктура. Всички тези критерии за съобразени от въззивния състав в съответствие с конкретно установените обстоятелства – отчетени са внезапния и неочакван начин, по който на ищцата е отнет преждевременно спътникът в живота, угнетяващите обстоятелства, при които е настъпила смъртта му; възрастта на починалия и на ищцата – и двамата на по 54 години, както и фактът,че са споделяли като семейство последните 20 години от живота си, през което време те са се разбирали, заедно са отглеждали и са се грижели за децата си, без да е имало съществени противоречия между тях. Обсъдени са както свидетелските показания, така и заключението на психологичната експертиза като установяващи, че ищцата е изживяла силен стрес от неочакваната смърт на съпруга си, че на погребението му била много разстроена и плачела,а година и половина след това продължавала да тъжи и да говори за него, променила се, чувствала тревожност, обърканост, безпомощност от липсата на опора в живота, изпитвала нарушения в съня и вниманието и усещане за самота и празнина. Макар действително в решението си съставът на апелативния съд да не е посочил,че при определяне на размера на обезщетението взема предвид и икономическите условия в страната, касаторът не сочи конкретни обстоятелства, свързани с тези условия, налагащи по-ниския му размер от определения в решението такъв, ненадхвърлящ нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, които, според практиката на ВКС, са относими именно към преценката на икономическия критерий. С това настоящият състав на Върховен касационен съд намира,че въззивният съд не се е отклонил от цитираната от касатора и съществуваща съдебна практика на ВКС. По десетия въпрос, дори той да бъде приет за обуславящ, въззивният съд не е постановил нещо различно от посоченото в цитираното от касатора решение по гр.д.№3921/17г. на четвърто г.о. на ВКС, в което се приема,че „справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид“, налагащо съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези. Касаторът не сочи конкретни казуси, в които съдилищата да са присъждали по-ниско обезщетение в сходни на разглеждания случаи.От друга страна, видно от данните по делото и извършената от състава служебна проверка с влязло в сила решение по т.д.№638/19г. по описа на Пловдивски окръжен съд, присъденото на майката на починалия Д. А. С. обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на сина ѝ е също в размер на 200 000 лв., а на съпругата на друг починал в същата катастрофа също с влязло в сила решение по т.д.№620/19г. по описа на Пловдивски окръжен съд е присъдено обезщетение в размер на 180 000 лв., което е достатъчно да опровергае тезата на касатора,че съдът е присъдил необичайно висок размер на обезщетение, конфронтиращ се с други подобни случаи. Освен това следва да бъде посочено и,че различните размери на присъжданите с отделните решения обезщетения за неимуществени вреди, причинени вследствие на ПТП, са обусловени и от преценката на конкретните за всеки отделен случай обстоятелства, установявани със съответните доказателства по всяко отделно дело. Последният въпрос, макар и свързан с мотивите на съда, касаещи момента, от който застрахователят дължи на увреденото лице обезщетение в размер на законната лихва, не може да бъде счетен за релевантен по начина, по който е формулиран. Освен това изложените от съда мотиви, с които се разрешава този въпрос, кореспондират с дадените в решение №128/04.02.2020г. по т.д.№2466/18г. на първо т.о. на ВКС, решение №50106/03.11.22г. по т.д.№№1865/21г. на първо т.о. на ВКС, решение №50102/20.10.2022 г. по т. д. № 1428/2021 г. на второ т.о. на ВКС и др., разрешения. Според тях, в хипотеза на предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /доколкото застрахователят покрива отговорността на застрахования и за лихвите за забавата на деликвента, които се включват в застрахователното обезщетение, съгл. чл.493 ал.1 т.5 вр. чл.429 ал.2 т.2 вр. ал.3 КЗ/ началният момент за начисляването им е по чл.429 ал.3 КЗ – от по-ранната от двете възможни дати - уведомяването на застрахователя за настъпването на застрахователното събитие или предявяването на претенцията на увреденото лице пред застрахователя. Последният, от своя страна дължи на увредения и обезщетение в размер на законната лихва по реда на чл.497 ал.1 КЗ, но това обезщетение е за собствената му забава от датата, на която е следвало да определи и му изплати обезщетението. При съобразяването на тази практика в конкретния случай отговорът на поставения от касатора въпрос, така както е формулиран, би бил,че лихвата за забава за периода от предявяването на претенцията на ищцата 02.04.2019г. до изтичането на срока, в който застрахователят е бил длъжен да се произнесе и изплати обезщетението се включва в самото обезщетение, а от датата на изпадане в забава застрахователят дължи на отделно основание обезщетение за нея, но този отговор не би бил предпоставка за постановяване на различен от постигнатия с въззивното решение правен резултат. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл.38 ал.2 ЗА ответникът по касационната жалба следва да бъде осъден да заплати на адв. Н. Д. [населено място] [улица] полует. 4 офис 4 възнаграждение за процесуалното представителство на М. С. в размер на 2030 лв. Така мотивиран съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение