Определение № 2392 от 25.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2056/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. М., В. Д. М. и „България М“ ЕООД, представлявани от Ч. Н. Д., против решение № 756 от 25.06.2024г. по в.гр.д. № 3174/2023г. на САС, с което е потвърдено решение № 311 от 17.08.2023г. по гр.д. № 254/2021г. на Окръжен съд Кюстендил. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касаторите против „Българо-американска кредитна банка“ АД иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено, че ипотечното право, учредено в полза на банката с нотариален акт № 126, т. II, рег. № 4393, дело № 126/2005г., нотариален акт № 155, т. I, рег. № 2600, дело № 155/2006г. и нотариален акт № 134, т. II, рег. № 5612, дело № 268/2008г., всичките на нотариус Д. С., регистриран под № 146 на НК, не съществува поради погасяване по давност на претендираните от банката вземания във връзка с издадена заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 61/2013г. по описа на РС Кюстендил за следните суми: 217 493,04 евро – главница по договор за банков кредит от 17.10.2005г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане на вземането, 8 507,59 лева – разноски за платена държавна такса, 4703,79 лева – юрисконсултско възнаграждение, за чието събиране е образувано изпълнително дело № 20137420400074 по описа на ЧСИ В. А..

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Твърдят, че въззивният съд не е обсъдил доводите им, че представените от ответника доказателства не установяват датата на изпращане на искането му за насрочване на нова публична продан, постъпило на 09.11.2015г., т.е. след едноседмичния срок по чл.494 ГПК, поради което имотът е следвало да се освободи от изпълнение и възбраната да се заличи. Сочат, че прекратителното основание по чл.433, ал.1, т.8 ГПК е настъпило към 27.10.2017г. по силата на закона, но въззивният съд не се е произнесъл по направеното възражение за настъпила перемпция, която има отношение към давностните срокове. Излагат съображения, че с формираната съдебна практика с ТР № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС се нарушава правото на ЕС, като системно се тълкуват вече тълкувани норми относно погасителната давност, не се зачитат извършените нарушения в изпълнителното производство, което в случая продължава повече от 11 години, и се създават нови предпоставки за прекъсване на давностните срокове, които в повечето случаи са симулативни, без да бъдат извършвани реални изпълнителни действия. Намират, че изводът на въззивния съд, че В. М. няма качеството на потребител, тъй като кредитът бил предназначен за ремонт и разширяване на хотела, противоречи на даденото определение за потребител в Директива 93/13/ЕИО. Излагат съображения за нищожност на анекс № 1 от 11.05.2006г. поради наличието на неравноправни клаузи, на клаузите на т.1.03.б. „а“, „б“, „в“ и т.1.5.3 от договора за кредит, както и на анекс № 1 и анекс № 6 към договора за банков кредит като неподписани от ищцата В. М.. Сочат, че съдът е следвало да приеме, че е отпаднала обезпечителната функция на поръчителя В. М. във връзка с преструктуриране на банковия кредит.

В изложението си по чл.284, ал.1, т.3 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочат следните процесуалноправен и материалноправен въпроси:

1. Когато взискателят е пропуснал срока да поиска да бъде насрочена нова публична продан и да бъде определена нова начална цена на имота след поредната нестанала публична продан, съдебният изпълнител може ли да извърши нова продан без спазване на сроковете по чл.494, ал.2, предл.3 ГПК? Твърди се, че поставеният въпрос е във връзка с чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2. При неспазен срок от взискателя по чл.494, ал.2 ГПК да поиска нова публична продан в рамките на това изпълнително дело настъпват ли предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК? Касаторите считат, че въпросът е решен в противоречие с т.10 на ТР № 2 от 26.02.2015г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС.

3. Ищцата В. М. има ли качеството на потребител по смисъла на даденото определение за потребител в Директива 93/13/ЕИО, чл.2, като се има предвид, че анекс № 1 и анекс № 6 към договор за банков кредит от 17.10.2005г. не са подписани от ищцата? Твърдят, че въпросът е решен в противоречие с правото на ЕС и практиката на СЕС с оглед даденото от въззивния съд разширително тълкуване, че В. М. няма качеството потребител, тъй като е съпруга на И. М., и сочат решение по дело С-74/15 на СЕС и решение по дело С-534/15 на СЕС.

Ответникът „Българо-американска кредитна банка“ АД, представляван от юрисконсулт Т. Начева, представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че на 17.10.2005г. между „България-М“ ЕООД – заемател и „Българоамериканска кредитна банка“ АД е сключен договор за банков кредит № КН-02, по силата на който банката е предоставила на заемателя кредит в размер до 385 000 евро срещу насрещното му задължение да върне сумата в срок не по късно от 20.09.2012г. Кредитът е отпуснат във връзка с това, че заемателят развива дейност в областта на туризма, като в чл.1.05 страните са уговорили предназначението на средствата, предоставени от банката на заемателя по договора, за които единствено могат да се използват: за рефинансиране на кредит, предоставен на заемателя от „Общинска банка“ АД по договор за банков кредит № В-В./10.01.2005г. – до 160 360 евро; ремонт и разширяване на хотела – до 186 140 евро и такса за управление на кредита 38 500 евро или общо 385 000 евро. Посочил е, че в чл.5.01 страните са уговорили, че кредитът ще бъде обезпечен с договорни ипотеки върху недвижим имот, собственост на трети задължени лица – ипотекарни длъжници – И. М. и В. М., находящ се в [населено място], [улица], представляващ УПИ V., 6917, в кв.281, с площ от 459 кв. м. по РП на [населено място], заедно със построената в имота сграда на хотела, представляваща триетажна постройка с мансарден етаж, състояща се от мазе и три етажа, както и че кредитът ще бъде обезпечен и с поръчителство от посочените лица. Приел е, че към договора за банков кредит страните са подписали шест анекса. Посочил е, че в изпълнение на поетите договорни задължения с нотариален акт № 126, том II, рег. № 4393, дело № 126/2005г. от 17.10.2005г. И. М. и В. М. са учредили договорна ипотека в полза на банката върху горепосочения недвижим имот, който е придобит по време на брака им и притежаван от тях в режим на съпружеска имуществена общност, а с нотариален акт за договорна ипотека върху недвижи имот № 155, том I, рег. № 2600, дело № 155/2006г. от 12.05.2006г. И. М. и В. М. са учредили договорна ипотека в полза на банката върху същия имот за част от главницата в размер на 41 000 евро.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с отрицателен установителен иск за установяване в отношенията между страните, че ищците не дължат на ответника сумите, за които е издаден изпълнителен лист, поради погасяване на задълженията по давност и отпадане гаранционно – обезпечителната функция на ипотеката. Посочил е, че предмет на отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК е недължимостта на изпълняемото материално право, основана на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Приел е, че разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда. Изложил е съображения, че нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД следва да намери приложение по отношение на вземания, за които е налице постановена влязла в сила заповед за изпълнение поради неподаване на възражение от страна на длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че в случая изпълнителният лист е издаден на 15.01.2013г. въз основа на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ от 22.07.2013г. № 40/15.01.2013г., постановена по ч.гр.д. № 61/2013г. по описа на РС-Кюстендил. Посочил е, че във въззивната жалба се поддържат доводите, заявени с исковата молба, че взискателят не е спазил срока по чл.494 ГПК за извършване на нова публична продан в периода 24.09.2015г. – 26.10.2015г., поради което имотът се освобождава от изпълнение и възбраната се заличава по искане на съдебния изпълнител. Отбелязал е, че в нормата на чл.494, ал.1 и ал.2 ГПК в приложимата към посочения момент редакция, е регламентиран едноседмичен срок, в рамките на който взискателят да поиска да се извърши нова продан, като в случай че при новата продан имотът не бъде продаден и в едноседмичен срок не бъде поискано определянето на нова начална цена, имотът се освобождава от изпълнение и възбраната се заличава по искане на съдебния изпълнител. Намерил е, че евентуалното наличие на допуснати процесуални нарушения от съдебния изпълнител относно провеждането на публичните продани в изпълнителното производство не рефлектира пряко върху съществуването на задължение в тежест на жалбоподателите, а евентуално би могло да доведе до ангажиране отговорността на съдебния изпълнител за претърпените от длъжниците вреди. Независимо от това и за изчерпателност на изложението въззивният съд е отбелязал, че не е налице соченото от жалбоподателите процесуално нарушение. Посочил е, че взискателят е уведомен от съдебния изпълнител, че публичната продан, насрочена в периода 24.09.2015г. - 24.10.2015г., е нестанала, на 30.10.2015 г., когато е връчено по пощата съобщението, и поради това установеният в нормата на чл.494, ал.1 ГПК срок, изчислен по реда на чл.60, ал.4 ГПК, изтича на 06.11.2015г., присъствен ден (петък). Приел е, че в последния ден от законоустановения срок – на 06.11.2015 г., взискателят е изпратил по пощата искане за насрочване на нова публична продан на недвижимия имот и определяне на нова начална цена на същия. Изтъкнал е, че макар искането на взискателя да е постъпило по делото на 10.11.2015г., на основание чл.62, ал.2 ГПК срокът не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата. Поради това е заключил, че оплакванията за нарушение изискванията на чл.494 ГПК са неоснователни.

Във връзка с довода на ищците, че изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, като последното валидно изпълнително действие е от 27.10.2015г, въззивният съд е съобразил даденото с ТР № 3 от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/2020г., ОСГТК на ВКС разяснение, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г., ОСГТК на ВКС. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980г. Приел е, че в случая към момента на приемане на ТР № 2/26.06.2015г., постановено по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения на 15.01.2013г. изпълнителен лист, е било висящо, поради което по него погасителна давност не е текла до момента на приемане на горепосоченото тълкувателно решение. Въззивният съд е съобразил и задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/26.06.2015г., по тълк. д. № 2/2013г. на ВКС, ОСГТК, т.10, според които прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Съгласно чл.116, б.„в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Приел е, че при съобразяване на изпълнителните действия, извършени в хода на изпълнителното производство, се установява, че не е налице бездействие на взискателя, продължило повече от 2 години, а напротив, същият своевременно е отправял многобройни искания до съдебния изпълнител за насрочване на нова публична продан и определяне на нова първоначална цена на имота, който служи за обезпечение на вземанията му. Посочил е, че след 27.10.2015г. са насрочвани множество публични продани през непродължителен период от време от около 3 месеца. Поради това е достигнал до извод за неоснователност на възражението на жалбоподателите, че изпълнителното производство е прекратено поради настъпила перемция.

Въззивният съд е посочил, че жалбоподателката В. М. поддържа, че има качеството потребител – обстоятелство, за което съдът следи служебно, и поради това се ползва от регламентираната в ЗЗП защита. Изложил е съображения, че съгласно формираната съдебна практика, както и разрешението, дадено в решение по дело С-419/11 на СЕС във връзка с приложението на чл.15, § 1 от Регламент № 44/2001г. на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителства по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит. Посочил е, че с решение № 38 от 23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, ТК, I ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК, физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител“. Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, включително когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални (функционални) връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. Приел е, че в настоящия случай хотелът, за ремонт и разширяване на който е изтеглен банковият кредит, е придобит по време на брака на ищците И. М. и В. М., като е в режим на съпружеска имуществена общност, и този хотел се управлява от „България М“ ЕООД, чийто едноличен собственик и управител е И. М.. Намерил е, че от факта, че В. М. е ипотекирала притежавания от нея в режим на съпружеска имуществена общност имот за обезпечение на кредит на търговско дружество, не може да се направи еднозначен извод, че същата не се ползва от защита по реда на ЗЗП, но следва да се прецени дали при даване на обезпечението същата е действала за цели, които са извън рамките на търговска или професионална дейност и въз основа на това да се обоснове извод дали има качеството на потребител по см. на § 13 от ДР на ЗЗП. Въззивният съд е приел за установено, че към момента на учредяване на договорните ипотеки В. М. е собственик в режим на съпружеска имуществена общност заедно с нейния съпруг на хотела, който се управлява с цел развитие на търговска дейност, и е намерил, че макар същата да не участва в управлението на „България М“ ЕООД, нито да е съдружник в това дружество със или без мажоритарно участие, търговската дейност на дружеството е пряко свързана с притежавания от нея имот. Отбелязал е, че именно за ремонта и разширяването на хотела, собственост на В. М. и нейния съпруг, е предоставен банковият кредит, и тези подобрения пряко ще рефлектират върху правната й сфера и обема на притежаваната от нея собственост. Изтъкнал е, че ищцата не твърди и не установява обстоятелството, че е придобила качеството ипотекарен длъжник за цели, които са вън и независимо от управлението и търговската дейност на дружеството – кредитополучател. Предвид на това е достигнал до извод, че придобиването на качеството на ипотекарен длъжник към банката от ищцата е осъществено с оглед тесните й лични и имуществени връзки с дружество кредитополучател и неговия управител, свързани с осигуряване на възможност за подобряване на материалната база за осъществяване на търговската му дейност. По тези съображения въззивният съд е заключил, че ищцата има функционални връзки с дружеството – кредитополучател и поради това е споделил извода на първоинстанционния съд, че тя няма качеството потребител и не се ползва от защитата по ЗЗП.

Въззивният съд е приел, че последното изпълнително действие, което прекъсва давността, е извършено на 05.02.2021г., поради което както към момента на завеждане на делото, така и към момента на провеждане на устните състезания не е изтекъл установеният в нормата на чл.177, ал.2 ЗЗД 5-годишен давностен срок и вземанията на кредитора, за които е издаден процесният изпълнителен лист от 15.01.2013г., не са погасени по давност, съответно не е отпаднала гаранционно – обезпечителната функция на учредените в полза на банката ипотеки.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият процесуалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явява обуславящ решаващия извод на въззивния съд. Въззивният съд не е излагал съображения дали при пропускане от взискателя на срока да поиска насрочване на нова публична продан и определяне на нова начална цена на имота след нестанала публична продан съдебният изпълнител може да извърши нова публична продан, а е приел, от една страна, че евентуалното наличие на допуснати процесуални нарушения от съдебния изпълнител относно провеждането на публичните продани в изпълнителното производство не рефлектира пряко върху съществуването на задължение в тежест на жалбоподателите, а от друга страна - че взискателят е изпратил по пощата искане за насрочване на нова публична продан на недвижимия имот и определяне на нова начална цена на същия в установения в чл.494 ГПК срок. Поради това поставеният от касаторите първи процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Вторият процесуалноправен въпрос също не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил изхода на делото. Противно на съдържащото се във въпроса твърдение, въззивният съд не е приел, че взискателят не е спазил срока по чл.494, ал.2 ГПК, и поради това не е излагал съображения дали при пропускане на този срок настъпват предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Поради това искането за допускане на касационен контрол по този въпрос е неоснователно.

Третият материалноправен въпрос по начина, по който е формулиран, също не е обсъждан от въззивния съд, тъй като в обжалваното решение не е прието, че ищцата В. М. не е подписала анекс № 1 и анекс № 6 към договора за банков кредит. Формулираният въпрос е обоснован с твърдения за дадено от въззивния съд разширително тълкуване, че В. М. няма качеството потребител, тъй като е съпруга на И. М.. Противно на твърденията на касаторите, въззивният съд не е отрекъл качеството потребител на ищцата М. единствено поради това, че е съпруга на И. М., а е достигнал до този извод, като е взел предвид, че към момента на учредяване на договорните ипотеки тя е собственик в режим на съпружеска имуществена общност заедно с нейния съпруг на хотела, който се управлява с цел развитие на търговска дейност, и с оглед на това търговската дейност на дружеството е пряко свързана с притежавания от нея имот; че именно за ремонта и разширяването на хотела, собственост на В. М. и нейния съпруг, е предоставен банковият кредит, и тези подобрения пряко ще рефлектират върху правната й сфера и обема на притежаваната от нея собственост; че не се твърди и не се установява обстоятелството ищцата да е придобила качеството ипотекарен длъжник за цели, които са вън и независимо от управлението и търговската дейност на дружеството – кредитополучател. Поради това по начина, по който е формулиран, въпросът не съответства на осъществената от въззивния съд решаваща дейност и не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 300 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение