Определение № 748 от 09.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1585/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ответника Европейски политехнически университет, [населено място] срещу Решение № 103 от 12.11.2012г. по т.д.№ 773/2012г. на Пернишкия окръжен съд, ГК, с което е потвърдено Решение № 63 от 03.07.2012г. по гр.д.№ 10014/2012г. на РС Перник. Първоинстанционният съд е признал за установено, на основание чл.124,ал.1 във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК, че университетът дължи на ищеца [фирма], [населено място] сумата 15 958.29лв.-неплатено възнаграждение по договор от 2010г. за разработка и поддръжка на уебсайт на ответника, за което са издадени фактури № 9936/12.07.2010г. и 10101/03.08.2010г., ведно с обезщетение за забава 501.12лв., и законна лихва от 26.04.2011г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2576/2011г. на РС-Перник. В касационната жалба се поддържат основанията по т.3 на чл.281 ГПК, иска се отмяната на решението и постановяването на друго за отхвърлянето на иска със законните последици. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поддържа допълнителната предпоставка по т.2 и т.3 на чл.280,ал.1 ГПК „във връзка с изясняване на въпроса - след като Европейският политехнически университет е юридическо лице по смисъла на чл.17,ал.2 Закона за висшето образование и не е търговец по смисъла на ТЗ, може ли спрямо него да се прилагат разпоредбите на чл.55 ТЗ” и дължи ли университетът плащане по фактура, която не е подписал, не е осчетоводил и в която е посочено друго задължено лице”. Независимо от квалификацията на допълнителните предпоставки са приложени постановени по реда на чл.290 ГПК и съставляващи задължителна за съдилищата практика по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК Решение 23 от 07.02.2011г. по т.д.№ 588/2010г. на ІІ т.о., Решение № 96 от 26.11.2009г. по т.д. № 380/2009г. І т.о, Решение № 46 от 27.03.2009г. по т.д.№ 454/2008г. на ІІ т.о. и Решение № 42 от 19.04.2010г. по т.д.№ 593/2009г. на ІІ т.о., с които съставите на ТК са се произнасяли по въпроса за доказателственото значение на двустранно подписаната от представителите на страните по сделката фактура, която е отразена в търговските книги и е осчетоводена от ответника; по въпроса за липсата на реквизити на фактурата и възможността тя да бъде доказателство, установяващо договор за продажба; доказването на продажбеното правоотношение и представлява ли признание на вземането за цена на стоката реализираното право на ползването на данъчен кредит по фактура. От насрещната страна, отговор на касационната жалба не е постъпил в срока по чл.287 ГПК. Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Съдилищата са уважили установителния иск за съществуване на вземането на [фирма], [населено място] срещу касатора, като са обсъдили безспорните по делото факти: наличие на договор от 2010г., с което ищецът е поел задължението да разработи, хоства и поддържа уебсайт на ответника, регистрира и поддържа пощенски кутии на служителите му. Не е било спорно и обстоятелството, че в изпълнението на договора ищецът е издал фактури /електронни фактури без подписи/ № 10101/03.08.2010г. за сумата 11 902лв., незаплатена от ответника, но задължението по нея е признато в съдебното заседание на 26 юни 2012г., както и че е била издадена и втора, също неплатена фактура - № 9936/12.07.2010г., в която като получател е посочено трето за спора лице. При наличието обаче на неоспорено подписано между страните споразумение от 03.12.2010г., в което ответникът е признал, че и двете фактури /изрично цитирани/ са издадени за възникнали по договора задължения и че ищецът е изпълнил качествено и в срок задълженията си, е направен извод, че ответникът дължи сумите по фактурите. Прието е, че плащането се дължи не защото са издадени фактури, а защото е установено изпълнението на поетото задължение за доставка на услугата. При тези изводи, очевидна е неотносимостта към тях на поставените от касатора като правни въпроси в изложението към касационната жалба. Посоченото от касатора няма характеристиката на правен въпрос, а е искане ВКС да даде становище по хипотетично формулиран казус. Изложените факти, от които е изведен въпросът не са обсъждани във въззивното решение и въз основа на тях не е обосновавано становището, обусловило изхода на спора. Релевантен е изводът на съдилищата, че вземането на ищеца е установено в производството по чл.422 ГПК въз основа на договор за изработка и двустранно подписаното споразумение, с което е констатирано и прието изпълнението на възложените дейности към 03.12.2010г. и е призната е изискуемостта на задължението за плащането на възнаграждението до размера, посочен във фактурите, чиято относимост към договора е изрично призната от възложителя. При липса на основната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, ВКС не дължи обсъждане на твърденията за осъществяването на допълнителното основание, а и произнасянето в решенията по чл.290 ГПК, приложени от касатора е по различни правни въпроси, неотносими към формулирания от него въпрос. Разноски за производството не се присъждат. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.