Определение № 179 от 17.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1912/2013 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 1512 от 25.ІІ.2013 г. на Д. Н. З. от [населено място], подадена против решение № 23 на Пловдивския апелативен съд, ТК, ІІІ-и с-в, от 15.І.2013 г., постановено по т. д. № 334/2012 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 594//20.ХІІ.2011 г. на Пловдивския ОС, ХІХ-и с-в, по т. д. № 381/2011 г. (същото поправено с решение № 117/16.ІІ.2012 г.) С този акт на първостепенния съд – като неоснователен – е бил отхвърлен осъдителния иск на настоящия касатор с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД-във вр чл. 535 ТЗ и чл. 240 ЗЗД, предявен срещу ответното [фирма]-гр. П., чиито предмет е било заплащането на сума в размер на 30 000 лв., дължима въз основа на възникналото между страните по спора каузално правоотношение по договор за паричен заем, обезпечен с издаден от търговеца запис на заповед от датата 24.VІІІ.2009 г. Оплакванията на касатора З. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който осъдителния му иск на срещу ответното [фирма] с правно основание по чл. 79, ал. 1 ЗЗД-във вр. чл. 535 ТЗ и чл. 240 ЗЗД да бъде уважен в предявения по делото размер, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на търговеца ответник бъдат присъдени и всички направени от касатора по делото разноски или – алтернативно – делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Д. Н. З. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по материалноправния въпрос „за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение”, както и по процесуалноправните въпроси: „за разпределение на доказателствената тежест” и за „отказ да бъдат коментирани свидетелски показания, сочещи връзката между записа на заповед и каузалните правоотношения между страните”.. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. П. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-П. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивното решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на деловодни разноски за настоящето касационно пр-во в размер на платения адвокатски хонорар от 3 150 лв. (три хиляди сто и петдесет лева), съгласно приложен договор за правна защита и съдействие от датата 8.ІV.2013 г. Инвокирани са доводи, че в изложението на касатора към жалбата му всъщност липсват основания за допустимост на касационното обжалване и не е ясно „кой точно материално- или процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, или е решаван противоречиво от съдилищата, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”. С молба вх. № 542 от 20.І.2014 г. касаторът е възразил по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК срещу прекомерността на претендираното от ответното по касация търговско д-во адвокатско възнаграждение, поддържайки, че - с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, искането му по чл. 78, ал. 3 ГПК може да бъде евентуално уважено, но само до размер на сумата от 787.50 лв. (седемстотин осемдесет и седем лева и петдесет стотинки) при съблюдаване правилото на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на Д. Н. З. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Предвид релевираните в изложението на касатора към жалбата му правни въпроси, настоящият съдебен състав посочва служебно известното му обстоятелство, че на производство пред ОСГКТК на ВКС е тълкувателно дело № 4/2013 г., един от въпросите по което /№ 17/ гласи: „Какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед?” Изрично е посочено, че по този въпрос тълкувателното дело е образувано на основание чл. 125 във вр. чл. 124, ал. 1 ЗСВ при констатирано противоречие в практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Решението, което предстои да бъде постановено по това тълкувателно дело, несъмнено би било от значение за изхода на настоящето касационно производство - независимо, че искът на касатора З. срещу ответното д-во не е положителен установителен, предявен по реда на чл. 422 ГПК, а осъдителен. Налице е обаче съвпадане по отношение ефекта на силата на пресъдено нещо по двете претенции. В заключение, съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 8/2013 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 8/2013 г. при образувано тълкувателно дело пред ВКС по обуславящ правен въпрос, производството по висящо дело може да се спира само в касационната инстанция на основание чл.292 ГПК, а не и във въззивната и в първата инстанция. Определенията на състави от ВКС за спиране на касационното производство на основание чл. 292 ГПК не подлежат на обжалване. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение