Определение № 5650 от 04.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 117/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. Б. Г.-Х. и С. Б. Г., двете чрез пълномощника им адв. М. К. от САК, против въззивното решение № 4400 от 22.07.2024 год. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 2981/2023 год., с което е потвърдено първоинстанционното решение от 20.12.2022 год. по гр. д. № 49757/2020 год. на Софийския районен съд в частта му, с която е допусната делба на описания недвижим имот – апартамент № 1 в [населено място], ж. к. „К. п. - І част“, [жилищен адрес] с идентификатор № ***** по кадастралната карта на [населено място], с прилежащите му таванско /№ 5/ и избено помещение № 6 и 1.166 % идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото – държавна земя, при описаните съседи, между касаторите с дялове по 1/4 за всеки от тях и Я. Д. Х. – с дял 1/2 ид. ч. Касаторите обжалват въззивното решение с доводи за неправилност поради непроизнасяне от съда по направеното възражение за накърняване на запазената част от наследството на наследодателя – чл. 30 ЗН, с искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Ответникът по касация Я. Д. Х., чрез пълномощника му адв. Б. Б. от САК, в представения писмен отговор поддържа становище за липса на основания за допускане на обжалването, респ. неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски, съгласно представения списък. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани лица, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. По поддържаните в изложението на касаторите основания за допускане на касационното обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение по допускане на делбата между страните по делото, при посочените квоти относно делбения имот, въззивният съд приел, че съделителката П. Г.-Х. и Я. Х. са наследници на общия им наследодател Д. Х., починал на 4.02.2020 год. – първата е негова преживяла съпруга, а ответникът - негов син. С представения договор за продажба на недвижим имот от 6.09.1990 год. по време на брака на П. и Д. Х. същите са придобили делбения имот в режим на СИО, прекратена със смъртта на съпруга при равни права за двамата. Ответникът се легитимира като собственик на частта на баща си на основание представеното по делото саморъчно завещание, оспорването на автентичността на което е останало недоказано, въз основа на изслушаното и прието заключение на почерковата експертиза. Преживялата съпруга се е разпоредила в полза на втората ищца, нейна сестра, с половината от собствената й част от имота след прекратяване на СИО, поради което всяка от тях се легитимира за собственик при дял по 1/4 ид. ч. Въззивният съд е изложил съображения относно характера на предвиденото в чл. 30, ал. 1 ЗН право на наследника по закон да иска намаляване на безвъзмездни разпореждания на наследодателя, поради невъзможност да получи своята запазена част от наследството, като субективно потестативно право, което следва да бъде упражнено по съдебен ред – в самостоятелно производство или в делбеното такова, както чрез иск, така и под формата на възражение, като съдът е длъжен да се произнесе по него с решението по съществото на спора, с което ще се формира сила на пресъдено нещо по тази претенция /в този смисъл цитираното решение № 36 по гр. д. № 125/2010 год. на ВКС, І г. о./. В настоящия случай преживялата съпруга не е упражнила правото си по чл. 30 ЗН да иска намаляване на завещателните разпореждания на наследодателя в полза на ответника, поради което и с оглед действителността на представеното саморъчно завещание е зачетена волята на наследодателя да завещае неговата част в полза на ответника, негов син, възлизаща на 1/2 ид. ч. от имота. Посочването на квотите в съсобствеността от ищците, както и оплакването им във въззивната жалба за нарушение на чл. 29 ЗН не обосновават друг извод при липсата на упражнено право по чл. 30 ЗН. Въз основа на събраните доказателства въззивният съд потвърдил първоинстанционното решение за допускане на делбата на описания имот между страните при посочените дялове. Искането за допускане на обжалването се поддържа в приложното поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК по посочените в изложението, приподписано от адв. М. К., съображения. В него лисват формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а доколкото от изложените съображения може да се приеме за поставен въпросът за приложението на чл. 29 и чл. 30 ЗН, следва да се посочи, че същият не е обусловил решаващата воля на съда за допускане на съдебната делба между страните по делото. Съдът не се е произнасял по направено възражение за накърнена запазена част от наследството на наследодателя Д. Х. от страна на имащата право по чл. 30, ал. 1 ЗН негова преживяла съпруга, тъй като същата не е поддържала такова възражение, нито е искала намаляване на завещанието в полза на ответника. Затова и съдът не е имал задължението да се произнесе по този въпрос, а определянето размера на квотите е съгласно предвиденото в закона – чл. 5 – чл. 9 ЗН и не зависи от посоченото от съделителите, в случая ищците. Затова доводът на последните, че с посочване дела на ответника всъщност са се позовали на накърняване на запазената част на преживялата съпруга, е неоснователен. При липса на правен въпрос от значение за решаващата воля на съда в обжалваното решение касационно обжалване не може да се допусне. Позоваването в изложението на решение № 36 по гр. д. № 125/2010 год. на І г. о. ВКС е неотносимо и формално, още повече, че въззивният съд се е позовал на него, обосновавайки извода си за липса на основание да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба за приложение на чл. 29 ЗН при определяне дела на ответника в съсобствеността. Изразеното от касаторите становище по приложението на материалния закон представлява оплакване срещу изводите на съда, но не и правен въпрос, който да обуслови допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт или противоречието му със законите и съдебната практика. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. При служебната проверка настоящият състав не констатира вероятност за наличие на такива пороци, доколкото решението е постановено по предявения иск за делба на съсобствен имот, от законен състав /чл. 20 ГПК/ и е съобразено със закона и практиката по приложението му по въпросите на съдебната делба. Прочитът му не разкрива такива съществени пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, които да обосноват извод за служебно допускане на касационното обжалване С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените разноски в размер на 3 600 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие. По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.