Определение № 2047 от 02.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 558/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по съвместна частна касационна жалба на С. М. М. от [населено място], общ. К., А. М. Х. от [населено място], общ. К., С. М. Ч. и Е. С. Х., последните две от [населено място], общ. К., срещу определение № 9 от 08.01.2025 г. по в. ч. т. д. № 3/2025 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, потвърждаваща определение № 378 от 25.10.2023 г. по т. д. № 81/2023 г. на Кърджалийски окръжен съд, с което е отменено определение № 245 от 07.06.2024 г. за освобождаване на ищците от заплащане на държавна такса. Частните касатори молят за отмяна на въззивния акт в обжалваната негова част като неправилен поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост. Считат, че при преценката за наличие на предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса въззивният съд неоснователно е взел предвид изплатените им обезщетения за неимуществени вреди, като не е съобразил разпоредбата на чл. 381 КЗ, предвиждаща несеквестируемост на застрахователното обезщетение. Евентуално поддържат, че решаващият състав не е изпълнил задължението си да изследва цялостното им икономическо състояние и след получаване на обезщетенията, като им укаже да представят декларации по чл. 83 ГПК, както и да изследва дали получените от тях парични средства от по 130 000 лв. са налични към настоящия момент. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Следва ли застрахователното обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, доколкото е несеквестируемо по чл. 381 КЗ и като цяло има обезщетителен характер, да служи за заплащането на държавна такса по иска по чл. 432, ал. 1 КЗ от същото това събитие, както и получаването на това застрахователно обезщетение основание ли е ищецът по същия този иск да не се ползва от разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК, с което вече е бил признат за материално затруднено лице и е бил освободен от внасянето на държавна такса по делото; 2. Следва ли въззивният съд в производството по чл. 274, ал. 1 ГПК да отмени определението на първоинстанционния съд и да даде указания за извършване на процесуални действия по изследвания на финансовото състояние на ищците, тъй като не са били дадени такива указания преди съдът да се произнесе по въпроса за приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК), обективирана в: определение № 73 от 05.04.2019 г. по ч. гр. д. № 723/2019г. на II г. о., определение № 141 от 01.04.2019 г. по ч. гр. д. № 4354/2018 г. на III г. о., ., определение № 69 от 12.02.2019 г. по ч. гр. д. № 4354/2018 г. на III г. о., ., определение № 399 от 06.11.2018 г. по ч. гр. д. № 3281/2018 г. на III г. о., ., определение № 342 от 10.08.2018 г. по ч. гр. д. № 1790/2018 г. на III г. о., ., определение № 664 от 17.11.2011 г. по ч. гр. д. № 466/2011 г. на IV г. о., определение № 664 от 17.11.2011 г. по ч. гр. д. № 466/2011 г. на IV г. о., определение № 477 от 27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 646/2010 г. на IV г. о., определение № 352 от 26.06.2018 г. по ч. т. д. № 1027/2018 г. на II т. о. и определение № 332 от 19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1614/2018 г. на I т. о. Ответникът по частната касационна жалба – „ДЗИ - Общо Застраховане“ ЕАД, [населено място] – не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да потвърди обжалваното определение, с което първоинстанционният съд е отменил постановеното от него определение за освобождаване на ищците от заплащане на държавна такса (по 1000 лв. за всяка ищца), въззивният състав е споделил извода, че след като в хода на процеса им е изплатено застрахователно обезщетение от по 130 000 лв., имущественото им състояние вече позволява заплащането на дължимата за предявените от тях искове по чл. 432, ал. 1 КЗ държавна такса. Като неоснователно въззивният съд е преценил позоваването от страна на ищците на чл. 381 КЗ. Приел е, че тази разпоредба е ирелевантна, тъй като тя забранява принудително изпълнение върху застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, а в случая не се касае за принудително изпълнение върху сумите, получени като застрахователно обезщетение. Решаващият състав е счел за неоснователно и оплакването, че не е изследван въпросът, дали получените от ищците суми са налични към настоящия момент. Посочил е, че самите ищци не твърдят да са се разпоредили със сумите, респ. ако е така - за какво са ги похарчили. Освен това е взел предвид и факта, че обезщетенията са им изплатени на 18.01.2024 г., но в подадените декларации по чл. 83, ал. 2 ГПК от 01.06.2024 г. същите не са обявени като част от имуществото на ищците. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Поставеният от частните касатори първи въпрос е обуславящ за изхода на конкретното дело, доколкото именно с оглед на неговото решаване е направен извод за неоснователност на искането за освобождаване от заплащане на дължимата по спора държавна такса. По отношение на същия обаче не е налице единственото поддържано основание за допускане на касационното обжалване – това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представените актове на ВКС, постановени по реда на чл. 274 ГПК, не доказват твърдяното противоречие. В действителност, нито едно от определенията на касационната инстанция не касае приложимостта на разпоредбата на чл. 381 КЗ, във връзка с която именно е този въпрос. Що се отнася до втория въпрос, същият не може да бъде преценен като отговарящ на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е изцяло относим към правилността на обжалвания акт, която, съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Освен това, въпросът съдържа невярното твърдение на ищците, че съдът не е съобразил актуалните данни за имущественото им състояние след получаване на застрахователните обезщетения. Както правилно е посочил въззивният съд, подписаните от ищците декларации по чл. 83, ал. 2 ГПК, са от 01.06.2024 г., т. е. след като вече са им били изплатени застрахователните обезщетения (банковият превод е от преди повече от 4 месеца), но в тях обезщетенията не са отразени като част от имуществото им. Нещо повече, пред първоинстанционния съд са представени и нови декларации по чл. 83, ал. 2 ГПК от 12.12.2024 г., повтарящи изцяло вече представените такива от 01.06.2024 г., в които получените застрахователни обезщетения не фигурират като част от имуществото на ищците, като последните не твърдят, че са се разпоредили с тези суми. Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че обжалваният въззивен акт не следва да бъде допуснат до касационен контрол. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение