Определение № 109 от 13.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2118/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Х. Т. И., чрез адвокат С. И., срещу въззивното решение №258/07.03.2024г., постановено по в.гр.д. №1228/2023 г. на Апелативен съд – София. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение, като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и поради противоречието му с материалния закон. Насрещната страна Административен съд – София град с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител съдия С. К., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с формираната практика на ВКС и ЕСПЧ. Не са налице основания за спиране на касационното производство до решаване на дело С-797/2021г. на СЕС, нито за отправяне на преюдициално запитване, тъй като не са посочени разпоредби от правото на Европейския съюз или акт на органите на Европейския съюз, тълкуването на които да е от значение за правилното решаване на делото. Навежда довод за неотносимост на посочената в изложението съдебна практика към процесния спор. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Твърди, че обстоятелството, че съдията-докладчик е разгледал друго дело, в което е участвал ищеца не е основание за отвод. По същество изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В условие на евентуалност прави възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от Х. Т. И. срещу Административен съд – София град иск за заплащане на сумата от 25 005 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане в разумен срок на адм. дело № 11096/2019г., адм. д. № 841/2020 г. и адм.д. №3074/2021 г. по описа на Административен съд София град, на основание чл. 2 б от ЗОДОВ. За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, следното: Производството по административно дело №11096/2019г. на АССГ било образувано въз основа на искова молба от 03.10.2019 г. по предявен иск от Х. Т. И. за осъждане на ответника ГДИН да заплати обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 3600 лева и неимуществени вреди в размер от 3600 лева, произтекли от неизпълнение на задължението на ответника да осигури адекватна медицинска грижа и съответното безплатно лечение чрез предоставяне на веществото „метадон“. Съдът приел, че делото било администрирано своевременно, тъй като писмения отговор на ответника постъпил на 04.11.2019 г. Въззивният съд установил още, че в хода на производството били извършени следните процесуални действия: 1/ депозирано становище от ищеца вх. №35284/20.11.2019 г., с което оспорил писмения отговор; 2/ дадени от съда указания на ищеца за посочване на надлежен ответник, в изпълнение на които страната, чрез адвокат С. И., уточнила, с две последователни молби, че поддържа исковете срещу ГДИН; 3/ размяна на книжата и насрочване на делото за разглеждане му в открито съдебно заседание, на 11.02.2020 г. 4/ Разглеждане на делото в открито заседание и отлагането му за 09.06.2020г., за събиране на поисканите от ищеца доказателства. 5/ Проведено второ открито заседание, на 09.06.2020г., в което бил даден ход на устните състезания; 6/ Депозирани писмени бележки от ищеца И., с вх. №16401/18.06.2020 г.; 7/ Постъпила на 20.07.2020 г. молба за бавност, поради липса на постановено решение в едномесечен срок. 8/ Обявяване на решението по същество на спора на 27.07.2020 г. 9/ Постъпила касационна жалба вх.№23645/29.07.2020 г., която след осъществена от администриращия съд размяна на книжа, била изпратена на касационната инстанция и по нея било образувано КНАХД № 8041/2020 г. Производството по делото било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 13.11.2020 г. 11/ На 30.11.2020 г. било постановено решение № 6817 по КНАХД № 8041/2020 г., с което било оставено в сила обжалваното решение по адм.д. №11096/2019г. на Административен съд – София. 12/ Ищецът Х. И. направил искане на допълване на решение № 6817/30.11.2020 г. по КНАХД № 8041/2020 г. С решение №1935/24.03.2021г. касационната инстанция отхвърлила искането и разпоредила да се образува ново дело срещу ответника СБАЛ на лишените от свобода в Затвора в [населено място]. Въззивният съд констатирал, че Административен съд – София град, на когото била изпратена молбата на ищеца Х. И., изпълнил указанията на касационната инстанция и образувал адм. дело №3074/2021 г. с ответник СБАЛ на лишените от свобода в Затвора в [населено място]. С определение № 2745/04.16.2021 г. производството по него било прекратено, а исковата претенция изпратена по подсъдност на Софийски районен съд. Делото било образувано като гр.д.№22901/2021г. на Софийски районен съд, който повдигнал препирня за подсъдност. Съдът установил, че впоследствие било образувано адм. дело № 10939/2021 г. на АССГ. С постановеното по него определение № 10135/20.11.2023г. производството срещу „евентуален ответник“ по исковата молба от 03.10.2029 г. било прекратено и делото отново изпратено на Районен съд – София. Последното било образувано в гражданско дело № 64457/2023г., за което не били събрани доказателства да е приключило с акт за прекратяване или с решение по същество. Въз основа на изложеното, въззивният съд направил извод, че предявеният от ищеца иск срещу ГДИН бил разгледан в срок от една година и пет месеца (от неговото образуване до приключването му с влязло в сила решение на касационната инстанция), който срок приел за разумен. В тази връзка отбелязал, че при разглеждането му били проведени две открити съдебни заседания, едното от които отложено за събиране на поисканите от ищеца доказателства, а съдебното решение било постановено в разумен срок, макар да било обявено след изтичане на едномесечния инструктивен срок. Въззивният съд приел, че решаващият Административен съд – София град бил сезиран с искове срещу един ответник – ГДИН, доколкото ищецът в две последователни молби направил уточнение, че това е ответника срещу когото предявява иска; решението на административния съд било постановено спрямо този ответник и в хода на делото не е бил повдиган спор относно пасивната процесуална легитимация. Изложил още, че въпросът за броя на предявените искове бил решен с постановеното и влязло в сила решение, поради което намерил за неоснователен довода за висящност на производството срещу СБАЛЛС от 03.10.2019г. Приел, че то е станало такова след образуването му пред съответния съд, в изпълнение на указанията на касационната инстанция. Допълнително, въззивният съд изложил свои принципни съображения за правомощията на съда при нередовност на исковата молба и по приложение на разпоредбата на чл.205, ал.2 от ГПК; за начина на субективно съединяване на искове; за допустимостта на евентуалното съединяване на искове срещу различни ответници; за предпоставките, при които съдът следва да се произнесе по предявените в евентуалност искове срещу различни ответници. Тези съображения, заедно с констатациите за приключване на делото в разумен срок, обосновали крайния му извод за неоснователност на предявения иск. Касаторът е направил искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по следните въпроси: 1/ Отговаря ли на изискванията на чл.47, т.2 от Хартата на основните права на Европейския съюз за „справедлив съдебен процес“ пред „безпристрастен съд“, ситуация като настоящата, в която ищецът по разглежданото дело е предявил иск за вреди от действия на съдия, разглеждащ делото, и това друго дело за вреди е висящо, но този съдия продължава да разглежда делото на ищеца?; 2/ При ситуацията в т.1, налице ли е в този случай „конфликт на интереси“ по смисъла на чл.12, т.4 от Конвенцията за правата на хората с увреждания (ищецът е инвалид), която е неразделна част от Правото на Съюза, тъй като е ратифицирана от България и Европейския съюз?; 3/ При ситуацията по т.1, налице ли е в този случай „безпристрастен съд“ по смисъла на чл.47, т.2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, когато съдията – деликвент се произнася по иск на ищеца за забавено правосъдие по чл.47 от Хартата на Европейския съюз, респ. по чл.6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ако същия този съдия – деликвент също е причинил забавено правосъдие, като за вредите ищецът е предявил иск? Счита ли Съда на ЕС, че съдията, който е извършил спрямо ищеца същото нарушение, каквото е нарушението по друго дело на ищеца, по което този съдия ще се произнесе, отговаря на критериите за „безпристрастен съд“ по смисъла на чл.47, т.2 от Хартата на ЕС?; 4/ При гореописаните ситуации, гарантирани ли са „ефективни правни средства за защита пред съд“ на ищеца според изискванията на чл.47, т.1 от Хартата на основните права на ЕС и чл.19, т.1 от Договора за ЕС, предвид решението от 21.01.2020г. на СЕС, Banco Santander, т.61.; 5/ Счита ли Съда на ЕС, предвид обстоятелствата, описани в предходните четири точки, че е изпълнено изискването за „независим и безпристрастен съд“ по смисъла на чл.47, т.2 от Хартата на основните права на ЕС, ако всички съдии в състава, разглеждащ делото на ищеца, са командировани, без публично обявени критерии и конкурс? В този случай, спазен ли е чл.47, т.2 от Хартата на основните права на Европейския съюз и чл.19, т.1 от ДЕС, предвид Доклада на Европейската комисия от 13.07.2022г. за върховенството на правото. 6/ Отговаря ли на изискванията на чл.47, т.1 от Хартата на основните права на Европейския съюз за „справедлив съдебен процес“ пред „безпристрастен съд“, ситуация като настоящата, в която ищецът по разглежданото дело съди решаващия съд (Софийски апелативен съд), заради действия на този съд и делото срещу решаващия съд е било още висящо, но този съд продължава да разглежда дело на ищеца, предвид тълкуването от ЕСПЧ за „безпристрастен съд“ по чл.6, § 1 ЕКПЧ в дело „Б. Г. срещу България“, че в тази ситуация е налице нарушение на чл.6, § 1 ЕКПЧ (съответен на чл.47, т.2 от Хартата), поради професионална принадлежност на съдиите към решаващия делото съд, който същевременно е ответник по висящия иск на ищеца? Съгласно разпоредбите на чл. 629, ал. 3 ГПК и чл. 267, § 3 ДФЕС съдът, чието решение не подлежи на обжалване е задължен да отправи запитване за тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз или за валидност на акт на органите на Европейския съюз. Отправянето на преюдициалното запитване може да се извърши служебно от съда или по искане на някоя от страните по делото. Целта на същото е да се осигури точно и еднообразно тълкуване на разпоредбите на общностното право и да се гарантира, че разпоредбите на последното не се тълкуват единствено в светлината на националното право на съответната държава членка. Изключенията от посоченото задължение са дефинирани в разпоредбата на чл.629, ал.3 от ГПК – когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на ЕС или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение. Такива изключения са формулирани и в практиката на Съда на ЕС: когато по друго дело вече е разглеждан идентичен въпрос (решение от 27.03.1963г. по съединени дела 28/62, 29/62 и 30/62, Da Costa v Nederlandse Belastingadministratie, решение от 05.02.1963г. по дело 26/62, Van Gend en Loos v. Nederlandse Administratie der Belastingen и други); когато въпросът е ирелевантен, т. е. от него не зависи изходът на делото пред националния съд (решение от 16.09.1982г. по дело 132/81, Vlaeminck, решение от 16.07.1992г. по дело С-343/90, Lourenco Dias и други); когато правилното прилагане на правото на ЕС е очевидно и не оставя съмнение относно начина, по който трябва да бъде решен въпросът (решение от 06.10.1982г. по дело 283/81, CILFIT v. Italian Ministry of Health и други); когато спорът пред националния съд не е свързан с приложение на правото на ЕС, когато се касае до вътрешнонационален казус (определение от 06.10.2005г. по дело С-328/04, решение от 07.05.1997г. по съединени дела С-321-324/94, Pistre, решение от 18.10.1990г. по съединени дела С-297/88 и С-197/89, Dzodzi и други). Настоящият съдебен състав счита, че не следва да се отправя преюдициално запитване по поставените от молителя въпроси, по следните съображения: Повдигнатите въпроси са свързани с понятието „безпристрастен съд“ по смисъла на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС и критериите, по които тази преценка се извършва. По тях са постановени решения на ЕСПЧ (Дело Эbrahim Gьrkan срещу Турция, № 10987/10, 3 юли 2012 г.; Дело Kyprianou срещу Кипър, № 73797/01, 15 декември 2005 г.; Дело Gautrin и други срещу Франция, № 21257/93, № 21258/93, № 21259/93 и № 21260/93, 20 май 1998 г.; Дело Micallef срещу Малта, № 17056/06, 15 октомври 2009 г.; Дело Fey срещу Австрия, № 14396/88, 24 февруари 1993 г. и др.), включително и сочените от касатора. Установената практика за тълкуване на понятието „безпристрастен съд“ по смисъла на ЕКЗПЧОС и критериите, по които се извършва преценката за наличието му е ясна и непротиворечива, като точното прилагане на общностното право не оставя място за съмнение, съгласно теорията за ясния акт (acte claire). Дадените в нея принципни разрешения са възприети и в практиката на Върховен касационен съд по приложение разпоредбата на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Поставените от касатора въпроси са обусловени от конкретните факти по делото и подвеждането им под общите принципи на ЕКЗПЧОС, които не са предмет на производството пред Съда на Европейския съюз по отговор на отправените към него преюдициални запитвания, а подлежат на разглеждане от касационната инстанция. ВКС, като последна инстанция по същество на спора, следва да направи преценка дали при разглеждане на делото от въззивната инстанция е допуснато нарушение на правото на касатора на „безпристрстен съд“ по смисъла на чл.6, § 1 от ЕКПЧОС. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 628 и следващите от ГПК, поради което искането за преюдициално запитване до СЕС следва да бъде оставено без уважение. Касаторът е направил искане за спиране на производството до приключване на производството по дело С-797/21г. на СЕС по отправеното преюдициално запитване по въпроса дали командироването на съдиите, по начина по който се практикува в България, противоречи на гаранциите създадени в чл.47 от Хартата на ЕС и разпоредбата на чл.19 от Договора на ЕС. След извършена справка в Официалния вестник на Европейския съюз, съдът установи, че производството по Дело С-797/2021г., образувано по преюдициално запитване отправено от Софийски районен съд, е прекратено поради явна недопустимост, поради което не са налице основания за спиране на производството по настоящото дело. Искането следва да бъде оставено без уважение. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ Трябва ли съдът да следи служебно за процесуална легитимация на посочения от ищеца ответник и допустимостта на иска преди да обяви доклада по делото? Навежда довод за противоречие на въззивното решение с решение №85/07.06.2012г. по гр.д.№1084/2009г. на ІV г.о.; решение №13402/07.11.2017г. по адм.д.№7490/2016г. на ІІІ о., както и с практиката на СЕС по Дело Spasovski v. Republic of Macedonia; Делото В. П. срещу България; Делото Н. и др. срещу България. 2/ Ако в исковата молба ищецът посочи евентуални ответници, трябва ли съда да разгледа иска и срещу евентуалните ответници, ако след обжалване на горната инстанция, искът срещу главния ответник, посочен от ищеца в исковата молба е отхвърлен, като е прието, че главния ответник не следва да отговаря за претендираните вреди?; 3/ Съществува ли задължение за ищеца след предявяване на иска, отново да обърне внимание на съда, че е посочил евентуални ответници, щом в исковата молба изрично е посочил такива? По този въпрос твърди противоречие на изводите на въззивния съд с решение №12314/11.12.2020г. по в.гр.д.№6075/2019г. на Апелативен съд София. 4/ Нормата на чл.205, ал.2 от АПК задължава ли съда да укаже на ищеца срещу кого да насочи иска? Излага, че изводите на въззивния съд противоречат на определение №9492/11.10.2023г. по адм.д.№9002/2023г. на ВАС, ІІІ о. и определение №3626/20.11.2023г. по ч.гр.д.№4233/2023г. Петчленен състав на ВКС. 5/ Трябва ли съдът да съобрази практиката на ЕСПЧ по дела срещу България, когато същата съдържа произнасяне и тълкуване по въпроса за определянето на надлежния ответник по дела по ЗИНС, след като промените в ЗИНЗС са пряк резултат от постановеното срещу България пилотно решение по дело „Н. и др. срещу България“, и последващата практика на ЕСПЧ по дело „В. П. срещу България“. Навежда довод за противоречие на обжалваното решение с практиката на СЕС по Дело Spasovski v. Republic of Macedonia; Делото В. П. срещу България; Делото Н. и др. срещу България. Предмет на образуваното производство и произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение е иск за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди от забавено разглеждане на производството по административно дело №11096/2019г. на Административен съд София град, приключило с влязлото в сила решение по административно дело №8041/2020г. на Административен съд – София град, тричленен състав, при твърдения, че част от него е образувано в административно дело №3074/2021г. на Административен съд – София град, което продължава да е висящо. Трайно установена е съдебната практика на ВКС (част, от която е решение №306/22.10.2019г. по гр.д.№4482/2017г. на ВКС, IV г.о.), че преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл.2б, ал. 2 ЗОДОВ, както следва: обща продължителност и предмета на производството; неговата фактическа и правна сложност; поведението на страните и на техните процесуални или законни представители; поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Разяснено е още, че при гражданските дела за начало на срока се приема сезирането на съответния съд, освен ако производството не включва предварителна административна процедура, а за край – влизане в сила по отношение на страната на съдебния акт, с който спорът е приключен (решение или определение). От значение е общата продължителност на съдебното производство – възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделни етапи от производството са имали разумна продължителност и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според неговия вид и броя инстанции. При изчисляване на общата продължителност на делото не се взема предвид периодът, в който делото е било спряно, включително поради отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС и конституиране на страна, ако процесуалните действия са извършени точно и своевременно. Разяснено е още, че при обсъждане на сложността на делото, от значение са: броят на страните и обективно съединените искове; наличието на международен елемент; сложност на засегнатите въпроси; необходимостта от специални знания за разясняване спора от фактическа страна; обема на събраните доказателства; поведението на страните, съда и останалите участници в производството (при наличие на такива). Извън срока са забавянията, причинени от страната поради злоупотреба с право, недобросъвестно упражнени процесуални действия, когато съдът е предприел допустимите и възможни във всеки конкретен случай процесуални действия за дисциплиниране. В конкретния случай, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е изложил съображения (макар и схематични) по предмета на предявения иск, обосновали извода му за неговата неоснователност. Отчел е общата продължителност на производството (от образуването му до приключването му с влязло в сила решение на касационната инстанция на АССГ); броя на страните и съединените искове; проведените открити съдебни заседания; обема на извършените процесуални действия, свързани с уточняване на предявената претенция, събиране на доказателства и постановяване на решение по същество на спора. Съобразил е обстоятелството, че с влязлото в сила съдебно решение и последващите откази за неговото допълване и тълкуване, въпросите относно предметните предели на приключилото производство (вида, броя на предявените искове и страните в производството) са разрешени със сила на пресъдено нещо. По тези решаващи мотиви на въззивния съд касаторът не е поставил въпроси, по които иска допускане на касационното обжалване. Формулираните в изложението въпроси са свързани с допълнителните мотиви на въззивната инстанция, които не са единствени и не са обуславящи крайния ѝ извод за неоснователност на предявените искове. Същите имат за предмет преценка и ревизиране на извършените процесуални действия на административния съд в производството приключило с влязло в сила решение относно: вида и броя на предявените искове; предприетите действия за уточняването им и участвалите по делото страни, които както беше посочено остават извън предмета на предявения иск по чл.2б от ЗОДОВ. Дори тези мотиви на въззивния съд да са неправилни, постановени в противоречие с практиката на ВКС и извън предметните предели на иска, с който същият е бил сезиран, допускането на касационното обжалване по тях няма да доведе до промяна в крайния резултат по спора. Основният мотив в обжалваното решение за неоснователност на предявения иск е поради липса на нарушено право на разглеждане и решаване на воденото от ищеца административно дело №11096/2020г. на АССГ в разумен срок, което само по себе си е достатъчно за неговото отхвърляне. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че ако страната е твърдяла, че в производството по приключилото административно дело е предявила евентуален иск срещу втори ответник (СБАЛЛС), наред с първоначалния (ГДИН), по който първостепенният административен съд не се е произнесъл, същата е можела да поиска допълване на постановеното от съда решение. Такова искане е било направено едва след постановяване на решението на касационната инстанция, което е окончателно и е влязло в сила от момента на обявяването му. Отказът на съда да допълни решението си, както и изводът му, че с депозираната молба за допълване страната е предявила нов иск срещу СБАЛЛС, не могат да бъдат пререшавани в настоящото производство, предвид формираната с влязлото в сила решение сила на пресъдено нещо относно неговите предметни предели. Следва да бъде отбелязано и обстоятелството, че част от посочените в изложението съдебни актове – решение на Апелативен съд София, определения на Върховен административен съд и Върховен касационен съд не представляват практика на ВКС, която е основание за допускане на обжалването съобразно разясненията дадени в т.2 на посоченото ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В изложението на касационните основания са поставени и въпросите: 1/ Когато ответникът (ГДИН) има изрично уредени задължения в националното законодателство във връзка с медицинското обслужване, което ищецът има право да ползва безплатно, трябва ли съдът да разглежда иска срещу този ответник, да се произнесе дали ответникът е изпълнил всички свои задължения, предвидени в закона, съобразно принципа da mihi factum dabo tibi ius? Какъв е отговора на този въпрос, ако практиката на ЕСПЧ и мотивите за приемане на специалния закон (ЗИНС), въвеждат служебно начало за административния съд? Твърди, че въззивното решение противоречи на решението на ЕСПЧ по делото „А. срещу България“. 2/ Ако ищецът твърди отрицателен факт (липса на полагаща се безплатна медицинска терапия), трябва ли съда съобразно принципа da mihi factum dabo tibi ius, да изследва всички задължения на ответника за медицинското обслужване уредени в националното законодателство, на което ищецът има право? Следва ли в този случай ответникът да докаже, че е изпълнил всички свои законови задължения, предвид че е в положение като по отрицателен установителен иск, за който иск ВКС приема, че ответникът по такъв иск трябва да докаже всички основания, които го освобождават от отговорност? Противоречие с ТР №8/2012 на ОСГТК на ВКС и т.5 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Тези въпроси са неотносими към произнасянето на въззивния съд, тъй като не са включени в предмета на спора, нито са обуславящи правните му изводи по конкретното дело. Сочените в тях твърдения не са били въвеждани в производството и не са обсъждани при постановяване на решението, поради което не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Както беше посочено по-горе, предметът на предявения иск по чл.2б от ЗОДОВ е за установяване наличие/липса на нарушение на правото на страната да получи разглеждане и решаване на поставения пред съда спор (по приключилото административно производство) в разумен срок по смисъла на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а формулираните въпроси са свързани с довода за неизпълнение на задълженията на трето за производството лице (ГДИН), което неизпълнение и обезщетяването на вредите от него са били предмет на разглеждане по приключилото административно производство. Касаторът е поставил и следния въпрос: Трябва ли въззивният съд да отговори на основните оплаквания във въззивната жалба, както изисква решение №50123/10.11.2022г. по гр.д.№1041/2022г. на ВКС, І г.о и ЕСПЧ. Наведени са доводи за необоснованост на съдебното решение и за липса на ясно изразено становище по иска от Прокуратурата на Република България, довело до нарушено право на справедлив процес по смисъла на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧ. Този въпрос е принципно значим за всяко производство и по него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. В конкретния случай въпросът е обоснован с несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд и защитната му теза за продължителността на воденото от него производство, основана на различното тълкуване на събраните по делото доказателства. Наведените в изложението оплаквания свързани с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК, поради което по тези въпроси не е налице общата предпоставка да допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. От друга страна, поведението на страните в производството, начина на защита и упражняване на процесуалните им права не подлежат на ревизия от касационната инстанция. При съблюдаване на изискванията за справедлив процес, съдът следи за осигуряване на право на ефективно участие и равенство на страните в производството; непосредственост и устност на извършваните с тяхно участие процесуални действия и състезателност на процеса. По естеството си това означава уведомяване на страните за образуваното производство и неговия предмет; осигуряване на участието им в производството, възможност за изразяване на позиция и събиране на доказателства за установяването ѝ, при условия, които не са в ущърб на никоя от участващите страни. Право на всеки участник е, при осигурена от съда възможност, да реши дали и до каква степен да упражни предоставените му процесуални права, което е част от правото му на защита. Неявяването на страна, не излагането на становище по предявените искове или ограничаването му до оспорване на предявените спрямо нея претенции, когато е резултат от личното ѝ решение, не нарушава правото на справедлив процес на останалите страни в процеса, доколкото не препятства упражняването на техните процесуални права и доказване на изразената от тях позиция. Касаторът е поставил и следните правни въпроси: 1/ Ако дело за забава се разглежда от съдебен състав с участие на съдия, заради когото ищеца води дело за забава в друг съд, образувано преди това, осигурено ли е правото на безпристрастен съд по смисъла на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС в такъв процес? Твърди, че решението противоречи на решение на ЕСПЧ по дело „Б. Г. срещу България“; 2/ Съществуват ли основания за отвод на съдебния състав при явно влошени лични отношения със страна по делото и/или адвокат на страна по делото? Навежда довод за противоречие на решението с практиката на ВКС в определение №348/23.10.2018г. по ч.гр.д.№3758/2018г. на ІІ г.о. и разпореждане №234/25.09.2019г. по ч.гр.д.№3409/2019г. на ІІІ г.о.; 3/ Съществува ли необходимост от отвод на съдия, когато адвокат по делото доказва вредите от действията на същия съдия в друго дело по иск на същия ищец? Съществува ли необходимост от отвод на съдия от въззивен съд, ако разглежда въззивна жалба срещу решение на първостепенния съд, към който принадлежи, но е командирован във въззивния съд? Съществува ли необходимост от отвод на съдебен състав, при персонален конфликт с адвокат по делото, което разглежда, в резултат на който съдебният състав е подал сигнал срещу адвоката в съответната адвокатска колегия? Всички тези въпроси се свеждат до това съществува ли основателно съмнение за страната и трети непредубедени лица, по смисъла на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК, спрямо съдия по дело, който е участвал при разглеждане на друго дело на същия ищец, за което с влязло в сила решение е признато, че е приключило в неразумен срок смисъла на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС. По този въпрос е налице установена съдебна практика на ЕСПЧ и на ВКС, според която преценката за наличие на основателно съмнение по смисъла на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК спрямо съдия по дело се извършва по два критерия – обективен и субективен. Обективният е свързан с конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са основание за възникване на съмнения у ищеца или трети непредубедени лица относно безпристрастността на съдията разглеждащ делото (участието му в повече от един етап от разглеждане на делото по същество; в две свързани дела; в различно качество – като адвокат и съдия, свидетел или вещо лице и др.). Субективният критерий е относим към личното познанство или отношения между съдия и страна по делото, които са от такова естество, че да сочат на липса на безпристрастие. Тези принципни разрешения са възприети и в трайно установената практика на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК В конкретния случай, един от членовете на състава на съда е бил част от съдиите разгледали друг иск на ищеца (приключил с влязло в сила решение преди разпределяне на делото във въззивната инстанция), за който е постановено осъдително решение за забавеното му разглеждане. С оглед на установената разлика в производствата (предмет и страни) и липсата на едновременна висящност на същите, не се установява нарушение на някой от посочените критерии за „безпристрастност на съда“, поради което и не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване. В допълнение следва да бъде посочено, че дори да бъде допуснато касационното обжалване, то няма да се отрази върху крайния резултат по спора, доколкото не са поставени въпроси относно решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск. Последните въпроси, по които се претендира допускане на обжалването са: 1/ Ако достъпът на адвоката до материалите по делото, например звукозаписите от съдебните заседания, не създава опасност за националната сигурност (например делото не е за тероризъм) или опасност за здравето и живота на свидетел, и т.п. ситуации, в които хипотези ЕСПЧ приема, че е допустимо да се ограничи достъпа на адвоката до материали по делото, оправдано ли е българския съд да ограничава достъпа на адвоката по делото, включително да откаже да предостави звукозаписите от съдебните заседания?; 2/ От кога протокола от открито съдебно заседание е „на разположение на страните“ по смисъла на чл.151, ал.1 от ГПК – от изготвянето в електронен вид или от предоставянето на хартиен носител в деловодството на съда. Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в определение №249/18.11.2016г. по т.д.№1077/2015г. на ІІ т.о., ТР №4/03.12.2014г. по тълк.д. №4/2014г. на ОСНК на ВКС, както и с тази на ЕСПЧ – дело „Haadjianastassiou v. Greece“ и дело „Allenet de Ribemont v. France“. 3/ Ако страната заявява, че ще обжалва пред ЕСПЧ, трябва ли националният съд да ѝ предостави за целта звукозаписите, предвид твърдението ѝ, че протокола не отразява вярно звукозаписите? Навежда довод за противоречие с решение на ЕСПЧ Wagner and J.M.W.L v. Luxembourg. Тези въпроси са неотносими към произнасянето на въззивния съд, тъй като не са включени в предмета на спора, нито са обуславящи правните му изводи по конкретното дело. По отношение на тях не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение по реда на чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК. Искането отново е основано на изложените в касационната жалба оплаквания за необоснованост и неправилност на обжалвания съдебен акт. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника е неоснователно, тъй като същият не е представляван в производството от такъв, поради което разноски не следва да бъдат присъждани в настоящото производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето отделение,