Определение № 456 от 01.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2689/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно дружество Евроинс“ АД, [населено място] срещу решение № 1820 от 17.07.2019 г. по в. т. д. № 2341/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2496 от 17.12.2018 г. по т. д. № 1996/2017 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-4 състав. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от „КДБ – Инвест” ООД, [населено място] срещу застрахователното дружество-касатор частичен иск с правно основание чл. 208 КЗ (отм.) за сумата 45 0000 лв. – застрахователно обезщетение по застрахователен договор № 01800100001286 от 26.03.2014 г., цялото в размер на 67 021.20 лв., ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от 11.06.2017 г. (датата на исковата молба) до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо и евентуално неправилно. Оплакването за недопустимост е аргументирано, от една страна, с твърдението, че ищцовото дружество не е активно легитимирано да претендира застрахователно обезщетение, доколкото процесната застраховка е сключена в полза на „Банка ДСК” ЕАД и не е налице валиден отказ от правата й на трето ползващо се лице, а от друга страна – с твърдението за произнасяне по непредявен иск и по-конкретно – по иск с правно основание чл. 208, ал. 2 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за разходите за ограничаване на вредите от застрахователното събитие, а не по предявения иск по чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за вредите от унищожаване на застрахованите лозови насаждения. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивния акт на всички предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК основания. Изразено е несъгласие с извода за дължимост на претендираното застрахователно обезщетение, като са изложени подробни съображения в подкрепа на поддържаната от касатора теза, че не е налице събитие, представляващо уговорен между страните застрахователен риск по отношение на застрахованите растения като неплододаващи и че не е доказано настъпването на щети по застрахованото имущество, които да са в причинна връзка със събитието по смисъла на т. ІІІ, 5. от Общите условия към застрахователния договор, а именно – невъзвратимо и пълно погиване на над 30% от насажденията. Освен това, според касатора въззивният съд е определил размера на застрахователното обезщетение, безкритично възприемайки заключението на тройната агротехническа експертиза, без да тълкува и приложи съответните договорни и законови разпоредби. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, освен с оплакванията за вероятна недопустимост на въззивното решение, допускането на касационното обжалване е аргументирано и с твърдението за очевидната му неправилност по изложените в касационната жалба доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Релевирани са и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на следните въпроси: „ Първа група въпроси: 1. За застрахователното покритие и застрахователния риск при доброволен договор за имуществена застраховка или: 1.1. Съдът обвързан ли е от договореностите на страните, обективирани в Общите условия и застрахователната полица и може ли да присъди обезщетение извън уговорените застрахователно покритие и застрахователен риск; Може ли застрахователят да откаже плащане на застрахователно обезщетение по доброволен договор за имуществено застраховане поради липса на покритие и/или липса на застрахователно събитие по застрахователния договор; 1.2. Следва ли съдът да се съобрази с уговореното между страните покритие на вреди при застраховане на млади – неплододаващи растения; Плододаващи ли са растенията, които до датата на сключване на застрахователния договор и настъпване на събитие не са дали никакъв плод, а се предполага, че през есента, следваща датата на застраховане и датата на събитието, насажденията са щели да дадат първи плод и може ли предположението да е основание за прилагане към тях на застрахователното покритие за плододаващи растения; Предположение за наличие на добив или главно и пълно доказване на този факт е необходимо и достатъчно условие за обосноваване на извод, че застрахованите насаждения са плододаващи; 2. Длъжен ли е съдът да тълкува волята на страните по договора за застраховка по правилата на чл. 20 ЗЗД; 3. Длъжен ли е въззивният съд да осигури прилагането на императивна правна норма; Втора група въпроси: 4. За разликата между застрахователното обезщетение за вреди върху застраховано имущество по чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.) и обезщетението за разходите за ограничаване и предотвратяване на вредите по чл. 208, ал. 2 КЗ (отм.) или: 4.1. Обезщетението за разходите за ограничаване и предотвратяване на вредите по чл. 208, ал. 2 КЗ (отм.) различно ли е от обезщетението за вреди съгласно чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.); Следва ли реалното им извършване да бъде доказано с писмени и други доказателства, за да се присъди сума за тяхното обезщетяване; 4.2. Представлява ли процесуално нарушение присъждането от съда на сума, представляваща по своята същност разходи за отглеждане, алтернативно за предотвратяване и ограничаване на вредите по застрахованото имущество, когато в петитума на исковата молба е поискано присъждането на обезщетение за претърпени вреди и това искане не е изменяно в процеса; 5. Обвързан ли е съдът от правната квалификация на посочени в агротехническа експертиза разходи като претърпени вреди или като разходи за предотвратяване и ограничаване на вредите или следва да обсъди заключението отделно и в съвкупност с останалите доказателства и сам да прецени техния характер и да приложи относимата правна разпоредба; В случай, че именно съдът следва да извърши квалификацията на разходите, следва ли съдът да анализира представената експертиза с цел отнасяне на фактическите констатации към приложимото право; 6. При липса и/или недостатъчна яснота на доказателствата, следва ли съдът да уважи претенциите на ищеца като косвено доказани или следва да ги отхвърли поради липса на извършено пълно и главно доказване; 7. Може ли съдът да основе решението само въз основа на заключение на вещо лице, обосновано с оспорен документ и/или на сведения, които не са събрани надлежно в гражданското дело”. В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава съответно на: р ешение № 224 от 20.07.2015 г. по т. д. № 4554/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 173 от 22.11.2013 г. по т. д. № 727/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 4 от 21.03.2012 г. по т. д. № 81/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 77 от 16.07.2015 г. по т. д. № 1048/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. (по първия въпрос); решение № 85 от 24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, ІV г. о. (по втория въпрос); Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 36 от 19.08.2015 г. по т. д. № 4583/2013 г. на ВКС, І т. о. (по третия въпрос). Ответникът по касация – „КДБ – Инвест” ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения, изложени в писмен отговор от 04.11.2019 г. Не претендира разноски. Третите лица-помагачи на страните – „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] и „ДЗИ Общо Застраховане“ ЕАД, [населено място] – не заявяват становища. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел за безспорно установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства, че: На 19.03.2014 г. между „Банка ДСК“ ЕАД и „КДБ-Инвест“ ООД, [населено място] е сключен договор за банков кредит за сумата 70 000 лв., обезпечен с ипотека върху земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], общ. Първомай, м. „Зофийца“; Между „КДБ-Инвест“ ООД и „ДЗИ Общо Застраховане“ ЕАД е сключена застрахователна полица № 610513121000002 от 28.08.2013 г. с предмет десертни лозя, находящи се в част от ипотекираните имоти (масив 21); На 26.03.2014 г. между ищеца „КДБ-Инвест“ ООД и ответника по делото ЗД „ЕвроИнс“ АД е сключена застрахователна полица № 01800100001286 по застраховка „Селскостопански култури“, подтип: лоза, маточници и лозови вкоренилища, със статус: поникнала/разсадена, за трайни насаждения – лозя: десертно грозде „Палиери Викторя“, с площ 26.42 дка, за покрит застрахователен риск по клауза „А“ – градушка, буря и проливен дъжд, като правата по тази полица са уговорени в полза на „Банка ДСК – Клон Първомай“; На 11.06.2014 г. в района на [населено място], общ. Първомай е паднал проливен дъжд, придружен от силен вятър и интензивна градушка с размери, достигащи до 2 см, в резултат на което на застрахованите лозови насаждения са нанесени поражения в размер на 75%, обезщетяването на които възлиза на сумата 51 459.75 лв. С оглед на така приетата фактическа обстановка, въззивният съд е приел за осъществени всички елементи от фактическия състав на чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.) за ангажиране отговорността на ответния застраховател за заплащане на претендираното застрахователно обезщетени, а именно: сключен валиден застрахователен договор между страните; настъпило събитие, което съгласно уговорките в договора представлява покрит риск и наличие на щети по застрахованото имущество, които са в причинна връзка със събитието, т. е. следствие от него. Като неоснователни решаващият състав е преценил релевираните във въззивната жалба оплаквания. Не е споделено становището за приложимост на клаузата по т. 5 от Общите условия на застраховката, съгласно която, когато предмет на застраховане са новозасадени и/или млади – неплододаващи трайни насаждения, застрахователят изплаща обезщетение сако ако в резултат на застрахователното събитие, съставляващо покрит риск, напълно и невъзвратимо са загинали над 30 % от застрахованите растения. Въззивният съд е аргументирал неприложимостта на посочената клауза с категоричното заключение на тройната агротехническа експертиза, че възрастта на лозовите насаждения е три години, като развитието им към датата на събитието е в трета фаза на вегетационен период, т. е. че насажденията не са млади и не са новозасадени, а са навлезли в четвърта година на вегетация. Въззивният съд не е уважил и оплакването във връзка с размера на вредите и дължимото за тях застрахователно обезщетение, като е приел, че същото правилно е определено при съобразяване на Наредбата за базисните цени на трайните насаждения и е в съответствие с изискванията на чл. 208, ал. 3 във връзка с чл. 203, ал. 2 и ал. 3 КЗ (отм.) и с клаузата на т. 40 от Общите условия към застрахователния договор. Решаващият състав е преценил като неоснователно и възражението, че не е налице валиден отказ от правото на застрахователно обезщетение от третото ползващо се по застраховката лице – „Банка ДСК“ ЕАД, като е приел, от една страна, че извършеният от нелегитимирани лица отказ е потвърден по реда на чл. 301 ТЗ, а от друга страна – че възражение за ненадлежно представителство може да се направи единствено от самия ненадлежно представляван търговец, но не и от други лица. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваният акт да е недопустим поради произнасянето по непредявен иск. Както първата, така и въззивната инстанция е разгледала именно претенцията, с която е сезирана – за присъждане на застрахователно обезщетение за вредите, причинени на застрахованите лозови насаждения от настъпилото на 11.06.2014 г. застрахователно събитие – градушка. Що се отнася до начина, по който е определено дължимото обезщетение, и по-конкретно дали е следвало да бъде съобразявана стойността на аграрните мероприятия, необходими за спасяване и възстановяване на насажденията, това е въпрос, чието решаване е от значение за правилността на акта, а не за неговата допустимост. На второ място, неоснователен е и доводът на касатора за недопустимост на обжалваното решение поради липса на активна легитимация на ищцовото дружество. Безспорно, наличието или не на валиден отказ от страна на „Банка ДСК“ ЕАД от правото да се ползва от процесната застраховка, като сключена в нейна полза, е факт, имащ отношение към легитимацията на ищеца, но не към процесуалноправната му легитимация, обуславяща допустимостта на иска, а към материалноправната му легитимация, обуславяща неговата основателност. Поставените от касатора множество въпроси също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. Преди всичко следва да се посочи, че въпросите не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно указанията в задължителната съдебна практика (т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставените въпроси нямат характер на правни въпроси, от една страна, тъй като същите са формулирани теоретично и абстрактно, а от друга страна – тъй като обективират поддържаната от самия касатор, но невъзприета от въззивния съд, теза, че не е налице покрит от процесната застраховка риск; че съдът не е съобразил уговорките в полицата и Общите условия към нея; че е уважил не предявения иск по чл. 208, ал. 1 КЗ (отм.) за присъждане на застрахователно обезщетение, а иск с правно основание чл. 208, ал. 2 КЗ (отм.) за присъждане на разходите за ограничаване на вредите от застрахователното събитие, какъвто не е предявен. По отношение на част от поставените въпроси (въпроси № 2 и № 3) отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК произтича от липсата на произнасяне в обжалвания акт. Видно от мотивите на същия, съдът не е преценил, че съществува спор относно смисъла на клаузите на процесния договор за застраховка и Общите условия към него и не ги е тълкувал (въпрос № 2). Освен това, не може да се счете за осъществена и хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при която въззивната инстанция е длъжна да осигури прилагането на императивна правна норма (въпрос № 3). Този въпрос е аргументиран с твърдението, че „съдът неправилно не е съобразил уговореното между страните по застрахователния договор, в т. ч. Общите условия по застраховката с императивните норми на чл. 183, ал. 1, чл. 193, ал. 1, чл. 208 и § 1.3. КЗ (отм.)“. Така поставен, въпросът се свежда всъщност не до неприлагането на посочените правни норми, а до резултата от тяхното прилагане, т. е. до правилността на направените от съда изводи по съществото на правния спор. Освен поради констатацията, че не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставените от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради недоказаност на твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Представените решения на ВКС във връзка с въпросите по т. 1 от изложението са неотносими към тях, доколкото съдържат произнасяне по съвсем различни проблеми от материята на застраховането. Поради обстоятелството, че във въззивното решение липсва произнасяне по въпроси № 2 и № 3, не е налице съответно и противоречие с цитираната във връзка с тях практика. По отношение на останалите въпроси (№ 4 - № 7) основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е напълно недоказано, тъй като касаторът изобщо не е посочил съдебна практика. Що се отнася до поддържаното за всички въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото не подлежи на обсъждане. Съгласно задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е формирано от две кумулативни предпоставки – значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая, обаче, с твърдението, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, касаторът е заявил само част от посоченото основание. Отделно от това, основанието е заявено само бланкетно, без да са изложени конкретни аргументи за обосноваването му. На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и поради очевидна неправилност на въззивното решение. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. Правилността или неправилността на извода на решаващия съдебен състав относно наличието на покрит от процесната застраховка риск и относно размера на дължимото застрахователно обезщетение не може да бъде установена само от мотивите на обжалвания акт, а изисква извършването на задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, какъвто е възможен само при разглеждане на касационната жалба по същество. Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от посочения изход на делото, поради липса на искане от ответника за присъждане на разноски, съдът не се произнася по дължимостта на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК