Определение № 4111 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1597/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 1341 от 10.11.2022 г. по в.гр.д.№ 3160 от 2021 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, X. състав, поправено за допусната в него очевидна фактическа грешка с решение № 1464 от 01.12.2022 г. по същото дело, с което е потвърдено решение № 263994 от 17.06.2021 г. по гр.д.№ 6361 от 2018 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, I-11 състав в обжалваната му част за осъждане на [община] да заплати на М. Н. С. и П. Х. Д., малолетна, действаща чрез своята майка и законен представител М. С., на основание чл.49 ЗЗД по 75 000 лв. на всяка от тях, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Х. П. Д., вследствие на пътно-транспортно произшествие, настъпило на 29.05.2014 г. в [населено място], на [улица], пред дом 16, ведно със законната лихва върху присъдените суми, считано от 29.05.2014 г. до окончателното плащане и за присъждане на разноски по делото.

В касационната жалба се твърди, че решението е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно като постановено при съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон и необоснованост- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1.1. Има ли подмяна на предмета на делото и произнасяне по непредявен иск само поради факта, че различната правна квалификация е свързана с установяване на различни фактически състави ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 271 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 2853 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о.

1.2. При определяне на правната квалификация на иска съдът следва ли да съобрази евентуалните възражения на ответника срещу иска или следва да определи правната квалификация на иска само въз основа на изложените от ищеца в исковата молба фактически основания и петитум ?

1.3. Ако ищецът сочи като основание на предявения иск чл.50 ЗЗД, а съдът квалифицира исковата претенция по чл.49 ЗЗД, представлява ли това подмяна на предмета на делото със заявената искова претенция ? По този въпрос се твърди противоречие с ППВС № 17 от 1963 г. и ППВС № 4 от 30.10.1975 г.

1.4. Изградените на общинските пътища с местно значение /на пътните платна/ изкуствени неравности за ограничаване скоростта на движение в населените места представляват ли вещи по смисъла на чл.50 ЗЗД, а и в случай че се претендират вреди вследствие на използването им, то под коя правна квалификация ще бъдат вредите- чл.49 ЗЗД или чл.50 ЗЗД ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 77 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 968 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о.

1.5. Когато в исковата молба се твърди, че причинената вреда е в резултат на свойствата на самата вещ, а не на действия, свързани с нейната правилна експлоатация или изработване, отговорността по чл.49 ЗЗД или по чл.50 ЗЗД е ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 77 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 968 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о. и определение № 350 от 16.05.2018 г. по гр.д.№ 419 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о.

По тази група въпроси се сочи противоречие и с друга практика на ВКС: решение № 107 от 13.08.2018 г. по гр.д.№ 2446 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д.№ 516 от 2009 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 77 от 08.03.2011 г. по гр.д.№ 127 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Евентуално се твърди, че по поставените въпроси е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК- въпроси, произнасянето по които би било от значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото.

2.1. Ако във въззивната жалба е налице искане за намаляване на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди и в жалбата са изложени доводи за прекомерност на присъденото от първата инстанция обезщетение, представлява ли процесуално нарушение отказът на въззивния съд да се произнесе по искането за намаляване на обезщетението с мотив, че в жалбата няма конкретни оплаквания, свързани с размера на определеното обезщетение ?

2.2. Съставлява ли процесуално нарушение неправилното установяване и обсъждане на доводите на страна в процеса ?

2.3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни и защо не възприема други, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията във въззивната жалба за допуснати в този смисъл процесуални нарушения ?

По тези три въпроса се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 921 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2.4. При липса на правна уредба и въведени задължителни и влезли в сила нормативни изисквания относно техническите характеристики, на които трябва да отговарят изградените на пътното платно „изкуствени неравности за ограничаване скоростта на движение“, може ли съдът да приеме, че изградените такива преди приемането на нормативната уредба /в случая Наредба № РД-02-20-10 от 05.07.2012 г. за условията за изграждане или монтиране върху платното за движение на изкуствени неравности и на други средства за ограничаване нае скоростта на движение и изискванията към тях/ не отговарят на нормативно установените технически изисквания за съответствие ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2.5. При липса на въведени задължителни технически характеристики и изисквания, на които трябва да отговарят заварените изградени на пътното платно „изкуствени неравности за ограничаване скоростта на движение“, чрез кои специални знания може да се установи дали начинът на изграждането им преди приемането на задължителните технически изисквания съставлява опасност за движение по пътя ? По този въпрос също се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По втората група въпроси алтернативно се сочи и основанието на чл.280, ал.2 ГПК.

3.1. Задължен ли е съдът да зачете правните последици на постановление за отказ/прекратяване на досъдебно производство и мотивите на прокурора за това и в случай, че не ги зачете представлява ли това процесуално нарушение ?

3.2. Могат ли правните последици на постановление за отказ/прекратяване на досъдебно производство и мотивите на прокурора за това да се приравнят на влязла в сила присъда или споразумение за прекратяване на наказателно производство ?

По тези два въпроса като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие на обжалваното решение с т.7 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. по тълк.д.№ 3 от 2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 43 от 26.05.2022 г. по гр.д.№ 2373 от 2021 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 60820 от 24.11.2021 г. по гр.д.№ 2373 от 2021 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 38 от 01.05.2017 г. по в.гр.д.№ 3715 от 2016 г. на Софийския апелативен съд/ и чл.280, ал.1, т.3 ГПК /въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото/.

4. Съставлява ли протоколът за пътно-транспортно произшествие, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му задължения, официален документ по смисъла на чл.179 ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството на материализираното в него изявление, но и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено волеизявление ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 85 от 28.05.2009 г. по т.д.№ 444 от 2010 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 73 от 22.06.2012 г. по т.д.№ 423 от 2011 г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 98 от 25.06.2012 г. по т.д.№ 750 от 2011 г. на ВКС, ТК, II т.о.

В писмен отговор от 07.03.2023 г. процесуалните представители на ответниците по касационната жалба М. Н. С. и П. Х. Д., действаща чрез своята майка и законен представител М. С. оспорват жалбата. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да се присъди адвокатско възнаграждение за осъществяваната от тях безплатна правна помощ.

В писмен отговор от 14.03.2023 г. третото лице-помагач на страната на [община]- С. Д. Шарабански заявява, че не оспорва касационната жалба. Поддържа изложеното в жалбата за недопустимост и неправилност на решението на Софийския апелативен съд.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по облигационни искове с цена над 5 000 лв., което подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на исковете по чл.49 ЗЗД за сумата 75 000 лв. за всяка една от ищците, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. За неоснователни са приети оплакванията за недопустимост на решението, като постановено в нарушение на диспозитивното начало. Според съда, в исковата молба са наведени фактически твърдения, че към нейното подаване е било образувано наказателно производство във връзка с процесния инцидент, при който е починал Х. Д., в което са събрани малко по обем доказателства за установяване механизма на настъпване на пътно-транспортното произшествие. Ищците са посочили две групи причини за настъпване на произшествието: загуба на контрол от водача на моторното превозно средство, вследствие попадането му в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, както и преминаването му през препятствие за принудително намаляване на скоростта, което не е отговаряло на законовите изисквания. При постановяване на решението си, първоинстанционният съд е приел, че причината за настъпване на инцидента е „наличие на изкуствена неравност за ограничаване скоростта на движение с неправилна форма“, поради което въззивният съд е приел, че произнасянето на първоинстанционния съд е в рамките на заявените в исковата молба фактически твърдения. Прието е още, че неправилната преценка на първоинстанционния съд, че изискванията към поставената от ответника изкуствена неравност на пътя се регулират от Наредба № РД-02-20-10 от 05.07.2012 г., не е свързана с недопустимостта на решението.

За неоснователен е приет и доводът във въззивната жалба за неправилна правна квалификация на иска. Съдът е посочил, че правната квалификация на претенцията се извършва на базата на наведените в исковата молба твърдения, с които се очертава естеството на възникналия с насрещната страна спор. В процесния случай ищците са описали механизма на настъпване на пътно-транспортното произшествие, като са посочили, че причина за него е неизпълнението на задължението на ответника да поддържа в изправност път, който се намира на територията на общината. Бездействието на служители на общинската администрация да изпълняват вменените им от Закона за пътищата и Закона за движение по пътищата задължения е по естеството си противоправно, което означава, че отговорността на ответника следва да бъде реализирана по реда на чл.49 ЗЗД, а не по чл.50 ЗЗД /отговорност за вреди от вещ/. Последната има субсидиарен характер, което означава че тя се изключва винаги, когато може да се постави въпросът за ангажиране на отговорността на ответника за вреди, които са произлезли от лично виновно поведение. В конкретния случай вещта била средство, чрез което се причинява вредата, а в хипотезата на чл.50 ЗЗД вредите произлизали от свойствата или недостатъците на вещта, за които собственикът и надзираващият не са знаели.

Относно механизма на настъпване на ПТП, при което е загинал Х. Д., въззивният съд е възприел заключението на приетата от първоинстанционния съд автотехническа експертиза. Приел е, че Х. Д. е изгубил контрол върху управляваното от него моторно превозно средство, преминавайки с несъобразена скорост през съществуваща на пътя изкуствена неравност на платното за намаляване на скоростта на движение. Неравността е била с видима маркировка и пред нея е имало поставен знак А13. От показанията на свидетеля М. е прието за установено, че изкуствената неравност е била поставена при ремонт на пътя през 2011 г., когато все още е липсвала законова регламентация на техническите изисквания към тези съоръжения. Такава е дадена за първи път в Наредба № РД-2-20-10 от 05.07.2012 г. за условията за изграждане или монтиране върху платното за движение на изкуствени неравности и на други средства за ограничаване на скоростта на движение и изискванията към тях. Съдът е приел обаче, че независимо от липсата на конкретни технически параметри, на които трябва да отговоря поставената през 2011 г. изкуствена неравност, то е възможно чрез специални знания да се установи дали начинът на нейното изграждане съставлява опасност за движението. Именно последното било от значение за обосноваване отговорността на ответника, доколкото разпоредбата на чл.31 от Закона за пътищата задължава общините да осигурят необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, а тази на чл.167, ал.1, изр.1 от Закона за движение по пътищата сочи, че лицата, които стопанисват пътя, са длъжни да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок. А от заключенията на приетите пред първоинстанционния и въззивния съд експертизи безспорно се установявало, че изградената изкуствена неравност представлява опасно съоръжение /височина на неравността между 6,5 и 8,5 см.; със закръгление, което не е симетрично спрямо напречната на улицата ос; откъм тротоара от страната на дом 16 зануляването е много стръмно, почти вертикално; отстъплението от вертикалната ос е с отстъп от 1 см., по средата е 5 см., а в края около 3-4 см./, поради което при преминаване през него дори с посочената ограничена скорост 30 км. в час биха се генерирали големи инерционни сили при преминаване през нея с лек автомобил, а за мотоциклетистите това е значително по-неблагоприятно, тъй като лесно могат да изгубят контрол върху управлението на мотоциклета. Въз основа на това съдът е приел, че изграденото от ответника средство за намаляване на скоростта на движение в чертите на населеното място е създавало опасност за участниците в движението и е било основната причина за настъпване на пътния инцидент, при който е починал Х. Д..

Въззивният съд изрично е посочил, че поведението на водача също е било виновно и противоправно, но това е основание за намаляване размера на дължимото от ответната община обезщетение поради съпричиняване на увреждането, но не води до изключване на отговорността на общината.

Не на последно място е посочено, че тъй като в жалбата няма конкретни оплаквания, които са свързани с размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди и с обема на осъщественото от пострадалия съпричиняване на увреждането, въззивният съд не може да извършва служебна проверка на правилността на решението в тази негова част.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по голяма част от поставените въпроси, поради следното:

Първата група въпроси обобщено се свеждат до това кой и как определя правната квалификация на предявения иск и дали решението по иск с дадена от съда неправилна правна квалификация е недопустимо или неправилно. Тези въпроси не могат да обусловят допускането на касационното обжалване на решението, тъй като са неотносими към конкретното дело, по което съдът е дал правилна правна квалификация на предявените искове. С оглед наведеното в исковата молба твърдение, че причината за настъпилото с Х. Д. пътно-транспортно произшествие е, че собственикът на пътя [община] не е изпълнил задълженията си да поддържа пътната инфраструктура в състояние, годно да изпълни предназначението си /да сигурно и безпрепятствено придвижване на МПС/, като е поддържал опасно за движението съоръжение /изкуствена неравност за ограничаване на скоростта на движение/ и не е поправил съществуваща и несигнализирана дълбока дупка на пътя, съдът е дал правилна правна квалификация на предявените искове като такива по чл.49 ЗЗД, а не по чл.50 ЗЗД.

Независимо от изложеното, по тази група въпроси няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: В решение № 271 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 2853 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че е недопустимо съдебно решение, с което съдът се е произнесъл по непредявен иск, извън заявения предмет на делото. Посочено е, че предмет на делото е спорното субективно материално право, което се претендира или отрича от ищеца. То се индивидуализира чрез правопораждащия юридически факт, субектите на спорното правоотношение и неговото съдържание и се въвежда в процеса с исковата молба чрез посочване на основанието и петитума на иска. В конкретния случай съдът е съобразил тази практика на ВКС, като при определяне на предмета на делото и на правната квалификация на предявените искове е взел предвид изложеното от ищците в обстоятелствената част и петитума на исковата молба.

Няма противоречие между обжалваното решение и посочените т.2 от ППВС № 17 от 18.11.1963 г., т.3 от ППВС № 4 от 30.10.1975 г. и решение № 77 от 19.07.2013 г. по гр.д.№ 968 от 2012 г. на ВКС, ГК, III г.о. В тях е посочено, че когато вредите са резултат от виновното поведение на дееца и са настъпили при и по повод на изпълнение на възложена работа /при ползването на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила/, отговорността за този, който е възложил работата, е по чл.49 ЗЗД, а когато вредите са резултат от свойствата на самата вещ, с която си служи деецът, без той да е допринесъл за тяхното настъпване, тогава отговорността е по чл.50 ЗЗД. В обжалваното решение, напълно в съответствие с приетото в тази практика на ВС и ВКС, съдът е счел, че се касае за отговорност по чл.49 ЗЗД, тъй като причина за произшествието с Х. Д. и за последвалата му смърт е неизпълнението на задълженията на служителите на общинската администрация, посочени в чл.31 от ЗП и чл.167, ал.1, изр.1 ЗДвП /да осигурят необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година по общинските пътища, да ги поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок/, като конкретно не са изпълнили задължението си да отстранят изградената на пътя „изкуствена неравност за ограничаване скоростта на движението“, която е била изградена по такъв начин, че представлява опасно за движението съоръжение.

Посоченото определение № 350 от 16.05.2018 г. по гр.д.№ 419 от 2018 г. на ВКС, ГК, III г.о. е постановено в производство по чл.288 ГПК и като такова не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която би могла да е основание за допускане на касационно обжалване на решението.

В посочените решение № 107 от 13.08.2018 г. по гр.д.№ 2446 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д.№ 516 от 2009 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 77 от 08.03.2011 г. по гр.д.№ 127 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че неправилната правна квалификация на иска не води до недопустимост на решението, а до неговата неправилност. Те нямат отношение към настоящото дело, по което съдът е дал правилна правна квалификация на предявените искове като такива по чл.49 ЗЗД.

Следващият поставен въпрос /2.4. При липса на правна уредба и въведени задължителни и влезли в сила нормативни изисквания относно техническите характеристики, на които трябва да отговарят изградените на пътното платно „изкуствени неравности за ограничаване скоростта на движение“, може ли съдът да приеме, че изградените такива преди приемането на нормативната уредба /в случая Наредба № РД-02-20-10 от 05.07.2012 г. за условията за изграждане или монтиране върху платното за движение на изкуствени неравности и на други средства за ограничаване на скоростта на движение и изискванията към тях/ не отговарят на нормативно установените технически изисквания за съответствие ?/ също е неотносим към конкретното дело, по което съдът не е приел, че изградената през 2011 г. на [улица], в [населено място], пред дом 16 „изкуствена неравност за ограничаване скоростта на движение“ следва да отговаря на нормативните изисквания, въведени с приемането на Наредба № РД-02-20-10 от 05.07.2012 г.

По следващия поставен въпрос /2.5. При липса на въведени задължителни технически характеристики и изисквания, на които трябва да отговарят заварените изградени на пътното платно „изкуствени неравности за ограничаване скоростта на движение“, чрез кои специални знания може да се установи дали начинът на изграждането им преди приемането на задължителните технически изисквания съставлява опасност за движение по пътя ?/ не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма непълнота или неяснота в процесуалния закон /ГПК/ по въпроса с какви специални знания следва да се установи дали дадено съоръжение представлява опасност за движението по пътя, поради което няма необходимост ВКС да се произнася по този въпрос.

По третата група поставени въпроси също не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма противоречие между практиката на ВКС и обжалваното решение, в което е прието, че постановлението за прекратяване на наказателно производство поради липса на извършено престъпление, не може да обоснове освобождаване на общината от гражданска отговорност за вредите от пътния инцидент, тъй като с постановлението е установено, че няма извършено престъпление, а по настоящото дело се претендират и доказват вреди не от престъпление, а от неизпълнение на задължения на служители от общинската администрация на [община], съдържащи се в Закона за пътищата и в Закона за движение по пътищата, които биха могли да не са престъпление.

По четвъртия поставен въпрос относно доказателствената сила на протокола за ПТП също няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е зачел материалната доказателствената сила на протокола за ПТП от 29.05.2014 г. като официален удостоверителен документ по чл.179 ГПК- зачел е съдържащите се в този протокол удостоверителни волеизявления на изготвилия протокола инспектор относно това кога и при какви обстоятелства е настъпило произшествието и е приел, че фактите са се осъществили така, както е посочено в протокола. Относно това кои лица и в каква степен са виновни за настъпването на това произшествие в протокола не се съдържат констатации, но дори да се съдържаха такива, те не биха се ползвали с материална доказателствена сила, тъй като не представляват удостоверително волеизявление за факти.

Налице е обаче основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по следния въпрос: Ако във въззивната жалба е налице искане за намаляване на присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди поради прекомерност на същото, представлява ли процесуално нарушение отказът на въззивния съд да се произнесе по това искане с мотив, че в жалбата няма конкретни оплаквания, свързани с размера на определеното обезщетение ?

Този въпрос е относим към конкретното дело, тъй като от една страна във въззивната жалба е предявено алтернативно искане за намаляване на присъдените от първоинстанционния съд обезщетения за неимуществени вреди поради прекомерност и са изложени мотиви, защо жалбоподателят счита, че за настъпилото произшествие изключителна вина има пострадалият, а от друга страна в мотивите си въззивният съд изрично е посочил, че няма право да извършва проверка за правилността на първоинстанционното решение относно обема на осъщественото от пострадалия съпричиняване на увреждането и определения размер на обезщетението, тъй като в жалбата нямало конкретни оплаквания в тази насока.

По въпроса е налице противоречие с практиката на ВКС, включително и посочените от касатора решение № 212 от 01.02.2012 г. по търг.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№ 921 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., според която непроизнасянето на въззивния съд по всички съдържащи се във въззивната жалба и непреклудирани възражения, доводи и искания на жалбоподателя представлява процесуално нарушение.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение