Определение № 2244 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2604/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 93 от 22.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 116/2025 г. на Сливенския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 56 от 23.01.2025 г. по гр. д. № 5650/2022 г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено по отношение на касатора, че Х. П. Г. е собственик на реална част с площ от 6,70 кв. м от УПИ *-* в кв. 28 по плана на [населено място], общ. С., заключена между точките „а“, „б“, „в“, „г“ на комбинирана скица № 4 от заключението на съдебно-техническата експертиза, находяща се на л. 81 от първоинстанционното производство, представляваща неразделна част от решението, и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението на посочената реална част от имота на основание чл. 108 ЗС. Със същото решение е потвърдено и първоинстанционното решение в частта, с която касаторът е осъден на основание чл. 109 ЗС да премахне изградената от него, въз основа на издадено му от главния архитект на община Сливен разрешение за строеж № 403/ 12.10.2022 г., масивна ограда в частта, заключена между точките „а“, „б“, „в“ и „г“ на комбинирана скица № 4 от заключението на съдебно-техническата експертиза, находяща се на л. 81 от първоинстанционното производство, след което я премести на линията, заключена между точките „а“ и „г“, за да може по този начин площта от 6,70 кв. м фактически да стане част от УПИ *-* в кв. 28 по плана на [населено място], обл. С., на който собственик e ищецът Х. П. Г.. По делото е установено, че страните са собственици на съседни недвижими имоти в [населено място], общ. С., като ищецът Х. Г. е собственик на УПИ *-* в кв. 28, а ответникът А. Г. - на УПИ *-* в кв. 28. През 2022 г. ответникът е изградил плътна масивна ограда между двата имота, въз основа на издадено му разрешение за строеж № 403/12.10.2022 г. на главния архитект на община Сливен. В разрешението за строеж е посочено, че оградата следва да бъде изградена по североизточната вътрешна регулационна граница, разположена изцяло в рамките на УПИ *-* в кв. 28. От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, което е кредитирано изцяло от съда, е установено, че е налице навлизане на изградената от ответника ограда в собствения на ищеца УПИ *-*. Площта, която е заета от оградата на ответника при посоченото навлизане, е 6,70 кв. м. Дворищнорегулационната граница по последния план от 1993 г. между двата имота съвпада с имотната граница между имот с пл. № * и имот с пл. № *. По действащия план уличната и дворищната регулация между двата имота е приложена, като няма придаваеми места. С оглед на така установеното въззивният съд е приел, че ответникът владее/държи реална част от имот, собственост на ищеца, като по делото не е установено наличие на правно основание за това. Издаденото разрешение за строеж, в което изрично е посочено, че оградата следва да се изгради на вътрешната за имота на ответника регулационна граница, не представлява такова основание. В случая е налице навлизане в имота на ищеца с въпросните 6,70 кв. м, поради което са налице визираните в разпоредбата на чл. 108 ЗС предпоставки за уважаване на иска. Съдът е приел за основателен и иска за премахване на масивната ограда в частта й, с която навлиза в имота на ищеца. Изложени са съображения, че това навлизане е неоснователно, тъй като е над границите на допустимата грешка по смисъла на чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 05.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри – в размери, вариращи от 30 см до 99 см. Не е налице и извършване на действието въз основа на акт, с който ищецът е обвързан. Издаденото разрешение за строеж на ответника не е такъв акт, още повече, че то е за изграждане на ограда на вътрешната регулационна граница, което изискване не е спазено. В случая, ответникът е нарушил границата между двата имота, като по този начин е налице пречка за ищеца да упражнява своето право на собственост в пълен обем. В заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза са посочени конкретните точки, при които може и следва да се измести оградата, за да се възстанови положението отпреди неоснователното действие и да се изпълни разрешеният строеж по вътрешната регулационна граница. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения, както и да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства“. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „В компетенцията на съда ли е да се произнесе по въпроси кои технически, в конкретния казус геодезически, методи за измерване и трасиране са „отживелица“ и кои не са“; 2. „Какви са критериите, по които решаващия съд да намира за безсмислено да се полагат по-нататъшни усилия в насока по събиране на допуснати доказателства, тъй като те биха могли, по преценка на съда, да забавят приключването на производството по делото и на основание горното, в какъв разумен срок съдът следва да постанови своя акт“; 3. „При иск с правно основание чл. 108 и 109 ЗС длъжен ли е съдът да приложи нормата на чл. 83 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри относно допустимото отклонение по отношение на заетата площ“; 4. „След като съдът е допуснал събирането на доказателства с мотив, че „по начин обстоятелствата по делото ще се изяснят в пълнота и за да се осигури възможност за съвсем всестранно изследване на обстоятелствата“, какви би следвало да са основанията за отмяната на вече допуснатото събиране на доказателства и с отмяната на определението не е осуетена възможността за съвсем всестранно изследване на обстоятелствата по делото и неговото правилно и законосъобразно решаване“; 5. „Във фазата на събиране на доказателства при изслушване на експертизата в съдебно заседание, длъжен ли е съдът да посочи на експерта коя е вярната такава и то да отговори на въпроса коя е вярна и на това основание да постанови своя акт“; 6. „При липса на кадастрална карта и цифров модел на плана на населено място и при действащ кадастрален и регулационен план, ведно с трасировъчния карнет, който е неразделна от плана, следва ли да се прилага плана по данни от трасировъчния карнет, или да се извличат графически данни за трасиране на граници и сграда от плана“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Х. П. Г. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос, който е от значение за всяко гражданско дело, е решен в съответствие със сочената от касатора практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в казуалната практика на ВКС, след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, а обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. По отношение на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се отбележи, че поставените въпроси са формулирани по начин, непозволяващ даването на принципни отговори, тъй като същите са свързани с преценка на доказателствата по делото и по своята същност представляват общи касационни оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд. Ето защо тези въпроси не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Отделно от това не са изложени и никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, а именно за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, които в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не е налице и релевираното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като предпоставят обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 600 лв. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъди 306,78 евро. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,