Определение № 50496 от 05.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1597/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

ЗД „ЕВРОИНС“ АД, чрез юрисконсулт С. К. обжалва решение № 1266 от 01.12.2021 г. по в.гр.д. 1613/21 г. по описа на Апелативен съд – София, ГК, 8 състав в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд е осъден да заплати на ищците К. А. В. и Н. Г. В. сумите от по 2 500 лв на всеки, както и е потвърдено в частта, с която е осъден да заплати от по 15 000 лв, общо 17 500 лв на всеки от ищците, които суми представляват застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Н. А. В., техен внук, настъпила на 15.07.2014 г, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.)

В касационната жалба са посочени основания за допуснати съществени процесуални нарушения, представляващи основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК – необсъждане на възражение относно приложението на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ и чл. 493 а от КЗ, с която е определен максимален размер на обезщетението за неимуществени вреди на разширения кръг лица, между които попадат и ищците по делото, като е придадено обратно действие на съдебните претенции, предявени след 21.06.2018 г.

Изложил е и основания за неправилно приложение на материалния закон, чл. 52 от ЗЗД, посочвайки, че ищците, като баба и дядо на починалото лице, имат право на обезщетение. В случая нормата не била приложена според действителния й смисъл, така както е разяснено в ТР по тълк.д. 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС.

Излага съображения и за неправилно приложение на нормата с оглед определения точен размер на следващото се обезщетение.

Моли да се отмени решението в обжалваните части, както и претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. При постановяване на решение по иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен от лице, извън кръга лица, очертани в ППВС 4/61 г. и ППВС 5/69 г., съдът длъжен ли е да изследва и обоснове изключителност на взаимоотношенията между ищеца и починалия, надхвърляща по съдържание общоприетото разбиране за съответната връзка от семеен, роднински или приятелски характер?

2. Длъжен ли е съдът в този случай да изследва дали смъртта на близкия /родственика/ на ищеца е станала причина последният да претърпи значителни болки и страдания, които следва да бъдат справедливо овъзмездени?

3. От какъв характер следва да са онези житейски обстоятелства и ситуации, които да станат причина в патримониума на лице, извън най-близките, очертани в ППВС 4/61 и ППВС 5/69, за да се породи право на вземане за застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие от смърт на близък?

4. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла н чл. 52 от ЗЗД?

По всички тези правни въпроси, се мотивира допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие със задължителна и трайна практика на ВС и ВКС.

По отношение на посочените въпроси 1, 2, 3 счита, че е налице и допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК. От значение за точното прилагане на закона било, тъй като след постановяване на ТР, в КЗ било прието изменение, като била създадена разпоредбата на чл. 493 а от КЗ, в чиято четвърта алинея било предвидено, че при обосноваване на определени обстоятелства и лица, извън кръга на най-близки роднини имали право да претендират застрахователно обезщетение. Част от съдебните решения тълкували нормата като изследвали изключителните обстоятелства между пострадалите и лицата, които са загинали, докато другата част директно определяли размера на обезщетението. Нормата на чл. 52 от ЗЗД в посоченото ТР по тълк.д. 1/2016 г. била нов прочит на нормата.

Сочи и основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на съдебното решение. Счита, че неправилно е приложен закона и конкретно § 96, ал. 1 от ПЗР на КЗ. Съгласно тази норма има максимален размер на обезщетението. Счита, че въпреки практиката на СЕС по дела С-348/98, С 166/02, С 300/10, С 277/12, като в случая претендиращите не били членове на семейството, а били в категорията други родственици на увреденото лице, родственици по съребрена линия.

Ответниците Н. Генчов В. и в качеството на правоприемници на К. А. В. Р. Н. В., А. Н. В. и Н. Генчов В. оспорват касационната жалба. Считат, че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване. Счита, че след като вече има плащане на основание невлязлото в сила съдебно решение, каквото било налице в случая, доброволно от застрахователя, то това плащане на основание съдебното решение, невлязло в сила, представлявало признание до посочения размер. Позовава се на решение по т.д. 603/15 г. на ВКС, I ТО, в който бил разяснен посоченият въпрос. Счита, че след като има плащане е налице злоупотреба с права да се обжалва. Излага съображения, че липсва поставен правен въпрос, разрешен от въззивния съд. Позовавайки се на практиката на ВКС, излага съображения, че фактите и обстоятелствата относно трайно емоционална и особено близка житейска връзка, са конкректни за всеки случай. Оспорва наличието на основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК и в тази връзка твърди, че е обсъдено приложението на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на обжалване, в предвидения от закона срок.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивни жалби от двете страни в процеса, от ищците в частта за отхвърляне на исковете им за разликата над по 15 000 лв до 45 000 лв, от застрахователя до размер на присъдените суми от по 15 000 лв. Въззивният съд е отменил частично решението в частта, с която са отхвърлени исковете на К. А. В. и Н. Г. В. срещу ЗД „Евро инс“ АД с правно основание чл. 226, ал. 1 от КЗ отм, за разликата над 15 000 лв до 17 500 лв, за всеки, представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди следствие на смъртта на Н. В., настъпила на 15.07.2014 г. ведно със законната лихва от 18.03.2016 г. до окончателното им изплащане, както и в частта, с която К. А. В. и Н. В. В. са осъдени да заплатят на ЗД „Евро инс“ АД на разноски над 287,10 лв и вместо това е присъдил от по още 2500 лв над 15 000 лв или общо по 17 500 лв на всеки от ищците и като е потвърдил решението в останалата обжалвана част за присъждане на сумите от по 15 000 лв и за отхвърляне на исковете до напълно предявените размери.

Тези изводи са мотивирани, като е прието, че застрахователят отговаря спрямо пострадалите лица, на основание сключен договор за застраховка гражданска отговорност на лицето, управляващо лекия автомобил и осъществено противоправно деяние от лицето, управлявало същия лек автомобил. Установено е, че е извършено противоправно деяние от водача на лекия автомобил за когото застрахователят отговаря, изразяващо се в нарушение на чл. 20, ал. 2 изр. 2 от ЗДВП, при което е настъпило пътно-транспортно произшествие, в пряка причинно-следствена връзка със смъртта на Н. А. В. на 15.7.2014 г. Установено е, че ищците, са баба и дядо на починалия Н. В..

Направен е извод, че с оглед приложимото тълкувателно решение 1/2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, бабата и дядото на загиналия Н. В. са материално-правно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди. На първо място, е прието, че тълкувателното решение разяснява правната норма с действителното й съдържание, както и че същата е приложима с посоченото тълкуване като действаща норма към момента на настъпилото увреждане. Прието е, че тълкуването следва да се приложи и по висящи пред редовна съдебна инстанция спорове. Така е прието, че в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени ищците, като баба и дядо на пострадалото лице, тъй като е установено, че са част от най-близкия родствен и семеен кръг, връзките им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, като са били изключителни, по-интензивни и близки, сравнени с модела на родствени връзки в българското общество. Този извод е направен след като е установено от събраните доказателства в процеса, че е изградена с починалия родственик духовна и емоционална връзка, сходна с тази между дете и родители, като загубата на младия родственик е с по-висок интезитет от обичайните и продължават в относително по-дълъг период от време. Внукът бил възприемал бабата и дядото като родители, разчитал на тях при своето социално и нравствено съзряване.

Липсвали данни за патология по отношение на К. В., относно вродени или придобити органични увреди, които са основание за повдигане на хипотеза за отклонения в развитието и интелектуалното й съзряване. Прието е, че е с интелектуални възможности в границите на нормата за възраст и образование. Не е била обект на специализирано (психиатрично и психологично) третиране относно психичното й развитие и възможности до този момент. Личностово била със структуриран характер и темперамент. Прието е, че има приемливи базисни умения за справяне в ситуации с ниска и средна сложност от елементарно житейски тип, за което разчита на подкрепа от семейството. Има умения за общуване с приятелски кръг и близки. Водеща емоция е загуба на интерес и удоволствие от дейности, които нормално носят удовлетворение, в липса на емоционална реакция към обичайно приятна среда и събития. Паника, отчаяние, пасивна подчиняемост, безизходица и безперспективност. Продължителността на реакциите й са различни и до настоящия момент. Била е във висока степен на тревожност и безпокойствие вследствие негативните преживявания при произшествието.

Психичното състояние на Н. В. е определено като изключително тревожно. Създалата се ситуация е възприета като дълбоко травмираща. Възприятията и интерпретацията му били интензивно-емоционално ангажирани по посока застрашеност и нежелание за предотвратяване негативно преживяване като няколко месеца непосредствено след него са протичали по-бурно, симптомите впоследствие представлявали израз на посттравматично стресово разстройство. Това страдание е в пряка причинно-следствена връзка с преживяното, вследствие на инцидента. Към момента на изследването ищецът бил се намирал в състояние на тревожност, във високите граници на нормата. Страданията, които бил преживял и продължавал да го съпътстват, били в пряка причинно-следствена връзка със смъртта на внука му.

С оглед възприетите свидетелски показания на близки на семейството, снаха на ищците и майка на починалия, както дъщерята на ищците, близка на семейството, кума на родителите на починалия внук и друга близка на семейството, е направено заключение, че приживе на починалия, претендиращите обезщетение, баба и дядо, имали изключителна връзка с внука си. Той израснал пред очите им. Когато майката и бащата отсъствали от града, Н. бил при баба си и дядо си. При създалата се ситуация с болно дете в семейството и заетост на родителите с неговото лечение и поради това отсъствие от дома, бабата и дядото полагали грижи за внука си. Отсъствието било продължително поради тежкото онкологично заболяване на другото дете. Това създало особени и изключителни отношения между внука и бабата и дядото. След 8 клас внукът им отишъл да учи в [населено място] и се прибирал в къщи за почивните дни, като при прибирането си, влизал първо да види баба си и дядо си. Разчитали, че когато порасне ще им помага. Когато неговата по-голяма сестра се разболяла през 2001 г., ищците гледали и се грижели за Н.. Впоследствие починала сестрата и Н. останал единствен техен внук, нямали други внуци от дъщеря си. Живеели в една и съща къща, на различни етажи и били непрекъснато заедно, помагали си, споделяли си. Предвид заболяването на по-голямата сестра на Н., съдът е приел, че бабата и дядото са се грижили за него преимуществено и това представлява изключително обстоятелство, което обуславя извод за изградена силна връзка между бабата и дядото, и внукът. Направен е извод, че са преживели загубата изключително зле. Тъгували изключително много. Говорели непрекъснато за смъртта на Н., спазвали всички ритуали, посещавали всяка събота гроба на внука си. Прието е, че дядото известно време след събитието бил в „състояние на ненормалност“, но се стараел да се сдържа. Прието е, че не е установено силно влошено състояние на ищцата.

Така изложените мотиви за изключителните отношения между бабата и дядото с внука, приживе, както и преживените изключителни страдания след неговата смърт, са обусловили извода на въззивния съд за наличие на активна материално-правна легитимация на ищците да получат обезщетение за преживените от тях неимуществени вреди. Съдът, за да определи конкретния размер на обезщетенията за причинените им от смъртта на внука им неимуществени вреди, е взел предвид и размерите на застрахователно покритие. Така е направен извод, че е налице право на обезщетение в размер на 25 000 лв.

Относно приложението на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ, въззивният съд е препратил, на основание чл. 272 от ГПК, към мотивите на първоинстанциониня съд. Съгласно същите, нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е неприложима, тъй като не попада в обхвата на § 22 от ПЗР на КЗ. Освен това е прието, че тази норма противоречи на чл. 1 пар. 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 г. относно „ГО“, като съгласно чл. 9, ал. 1 са налице минимални застрахователни суми при застрахователно покритие. Позовал се е и на решение С-277/12 г. на СЕС.

По отношение на възражението за прихващане е прието, че приносът е в размер на 30 % като подробно са обсъдени събраните по делото доказателства относно механизма на пътно-транспортно произшествие и действията на починалия като управляващ мотоциклет.

Така е обобщено, че следващото се обезщетение е в размер на 17 500 лв.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване изискванията, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, не се установи наличието на основания за допускане касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2, пр.1 и пр. 2 от ГПК.

Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове основание за допускане касационно обжалване.

Посочените правни въпроси от 1-3 от касатора, следва да се доуточнят от настоящия съдебен състав, с оглед правомощията на касационната инстанция, така както са разяснени в т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Обобщението е следното: Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в ППВС 4/61 г. и ППВС 5/69 г. Така посоченият правен въпрос е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора чрез частично уважаване на иска, в обжалваната част. Поради това е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване. Следва да се провери дали по отношение на този правен въпрос е осъществено соченото от касатора допълнително основание – противоречие със задължителната практика на ВКС, съгласно Тълкувателно решение 1 от 21.06.2018 г. по тълк. 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и дали посоченото тълкувателно решение е приложимо с оглед действието на тълкувателните решения по време с оглед Тълкувателно решение 3/28.03.2023 г. по тълк.д. 3/20 г. на ОСГТК на ВКС.

Неоснователно е искането да се допусне касационно обжалване поради наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В случая е налице задължителна практика на ВКС, която изключва наличието на соченото допълнително основание. Не са основателни аргументите за приемане на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ.

Твърдяната очевидна неправилност, като основание за допускане касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, не е налице. Не може от самия акт да се прецени неправилно приложение на нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ, тъй като относно приложението на тази норма, следва да се преценят конкретните факти, дата на настъпване на произшествието, както и дали са изпълнени предпоставките на § 22 от ПЗР на КЗ. Доколкото става въпрос за проверка на факти, то не може от самия акт да се установи очевидна неправилност на въззивното съдебно решение. Не може да се приеме за основателен довода за липса на основание за допускане касационно обжалване поради липса на правен интерес от това. Дори да има доброволно изпълнение на невлязлото в сила осъдително въззивно съдебно решение, то не може да се приеме, че липсва правен интерес от обжалване с касационна жалба. Съответно, законът не е свързал с това основание недопускане на касационно обжалване. Изпълнението на невлязло в сила осъдително съдебно решение за плащане на определена парична сума, не може да се приеме за признание на иска, тъй като се извършва въз основа на съдебен акт, подлежащ на предварително изпълнение по силата на закона, чл. 404 от ГПК. Разглежданата хипотеза, в посоченото от ответниците по касационната жалба съдебно решение, засяга плащане в хода на процеса, на основание невлязло в сила съдебно решение, неподлежащо на принудително изпълнение. Следователно хипотезите не са сходни и не може да се приеме в настоящия случай тълкуването с посоченото решение на ВКС, за приложимо към настоящия случай.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на Р България