Определение № 2148 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4701/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. С., ЕГН [ЕГН], от [населено място], обл. София, [улица], чрез пълномощника му по делото адв. Г. Г., против Решение №335 от 23.07.2024г. по в. гр. д. №385/2024г. по описа на Окръжен съд- Плевен, в частта му, с която е било потвърдено Решение № 258/07.03.2024г., постановено по гр. дело № 4247/2023 г. по описа на Районен съд- Плевен, с което е отхвърлен предявеният от него против Районен съд- Ловеч иск за заплащане на разликата над присъдения размер от 1000 лв. до пълния предявен размер от 5100 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушено право на решаване и произнасяне в разумен срок на възражение с вх. № 262322/28.05.2021г. за прогласяване нищожност на съдебно решение по допускане на делба, депозирано по гр.д. 2173/2018 г. на РС- Ловеч, и неотделянето му в самостоятелно производство, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба-06.03.2023г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението в обжалваната му част- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на решение за уважаване на предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в пълния му размер от 5100 лв. В касационната жалба и приложеното към нея изложение касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал.2 от ГПК. Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна по нея Районен съд- Ловеч, чрез председателя му М. Ш., в който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С Решение №335 от 23.07.2024г. по в. гр. д. №385/2024г. по описа на Окръжен съд- Плевен, съдът е отменил Решение № 258/07.03.2024 г., постановено по гр. дело № 4247/2023 г. по описа на Районен съд- Плевен, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от В. Г. С. против Районен съд- Ловеч иск за заплащане на разликата над присъдения размер от 700 лв. до 1000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушено право на решаване и произнасяне в разумен срок на възражение с вх. № 262322/28.05.2021г. за прогласяване нищожност на съдебно решение по допускане на делба, депозирано по гр.д. 2173/2018 г. на РС- Ловеч и неотделянето му в самостоятелно производство, като е осъдил Районен съд- Ловеч да заплати на ищеца сумата от още 300 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба-06.03.2023г. до окончателното й изплащане. В посочената му част въззивното решение не е било обжалвано от страните и е влязло в сила. Със същото решение в обжалваната му в настоящото производство част съдът е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение в частта му за отхвърляне на претенцията за неимуществени вреди за разликата над присъдения размер от 1000 лв. до пълния предявен размер от 5100 лв. За да постанови това, Окръжен съд- Плевен е приел следното: В Районен съд- Ловеч било образувано гр. д. № 2173/2018 г. по предявен иск за делба от М. П. Н., един от ответниците по който е В. Г. С.. По делото било постановено Решение № 225/16.05.2019г. по допускане на делбата, което влязло в сила на 01.02.2021г. Първото по делото открито съдебно заседание след влизане в сила на решението по първа фаза на делбата било проведено на 16.04.2021г., на което делото било отложено за разглеждане за 28.05.2021г. Против протоколно определение на съда от 16.04.2021г. била депозирана частна жалба от В. Г. С., по която делото било изпратено на въззивната инстанция на 21.05.2021г. и било върнато в съда на 06.12.2022г. На 28.05.2021г. по гр. д. № 2173/2018г. по описа на РС- Ловеч Венцислав Г. С. депозирал възражение за отмяна на съдебни решения с вх. рег. № 263322/28.05.2021г. В съдебното заседание на 28.05.2021г. съдът докладвал възражението и връчил преписи от него на страните, като с протоколно определение постановил, че не се произнася по приемането му. На 09.07.2021г. В. Г. С. депозирал молба с вх. рег. № 263035/09.07.2021г., в която е посочено, че съставлява допълнение към първоначалното възражение, с твърдения за нищожност на допуснатата с решението делба. В проведеното открито съдебно заседание на 09.07.2021 г. съдът докладвал обстоятелството, че делото физически не се намира в Районен съд- Ловеч, както и постъпилата молба с вх. рег. № 263035/09.07.2021г. На 09.12.2021г. В. Г. С. депозирал ново възражение с вх. рег. № 264031/09.12.2021г., с което отново заявил възражение за нищожност на решенията по допускане на делбата. В проведеното съдебно заседание на 14.12.2021г. съдът посочил, че не следва да се произнася по приемане на възражението, като след връщане на делото ще направи преценка дали да го приеме или евентуалното да го отдели в самостоятелно производство. Със същото протоколно определение преписи от възраженията било връчени на страните по делото за становище. В. Г. С. депозирал ново възражение за нищожност с вх. рег № 264031/15.12.2021г., като в проведеното съдебно заседание на 29.03.2022г., съдът отново му указал, че по приемането на депозираните възражения ще се произнесе след връщане на делото в Районен съд- Ловеч. На 03.06.2022г. В. Г. С. депозирал искане за разделяне на производството и образуване на самостоятелно такова по исканията му по чл.270 ал.2 от ГПК, като с протоколно определение от 03.06.2022г. съдът отложил произнасянето по искането и постановил, че спира насрочването на открити съдебни заседания до връщането на делото в Районен съд- Ловеч. След връщане на делото в Районен съд- Ловеч същото било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 31.01.2023г., в което не е бил даден ход. В проведеното открито съдебно заседание на 10.03.2023г. възражението с вх. рег. № 263322/28.05.2021г. и допълнителните възражения и молба с вх. рег. № 263035/09.07.2021г. били отделени в отделно производство, като с протоколно определение от същата дата производството по делбата било спряно до приключване на новообразуваното дело. В мотивите на определението съдът посочил, че не се е произнесъл по приемане на възраженията, тъй като за периода от 21.05.2021г. до 06.12.2022г. делото физически не се е намирало в Районен съд- Ловеч. По отделеното възражение рег. № 263322/28.05.2021г. било образувано гр.д. №352/2023г. по описа на Районен съд- Ловеч, по което производството било спряно по искане на ищеца В. Г. С.. В показанията си св. М. С.- съпруга на В. Г. С., твърди, че невземането на отношение от съда по подаденото от него възражение променило изключително много съпруга й, който от добър и ведър човек е започнал да изживява негативни състояния, като безсъние, стрес, депресия, болки и страдания. О. бил гневен, а след това се затворил в себе си, станал отчаян и тих и не общувал с никой. Считал, че държавата го подвежда и не се грижи това негово искане да бъде разгледано в срок и занапред също може да се случват такива забавяния във всеки един такъв спор. Започнал да не преценява и осмисля нормално обикновени житейски и лични проблеми и постоянно мислел за тази ситуация. По отношение на това тревожно състояние се консултирали с медицинско лице, като лекарят обяснил същото като стрес и нервност, която граничи с депресия, и му препоръчал да отстрани източника на стреса. Свидетелката твърди, че това тревожно състояние продължавало, тъй като все още нямало произнасяне по въпроса. При така установените факти от правна страна съдът е приел, че по делото се установява наличието на предпоставките на чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответния Районен съд- Ловеч, който е допуснал забавяне в произнасянето си по искането на ищеца от 28.05.2021г. с правно основание чл.270 ал.2 от ГПК за прогласяване нищожността на влязлото в сила решение по първа фаза на делбата, което забавяне е резултат от необразуването му в отделно производство. Искането на ищеца е подлежало на разглеждане в самостоятелно производство, като е отделено в такова едва с протоколно определение от 10.03.2023г., т.е. след 21 месеца. Според съда този период надхвърля разумния срок съгласно съгласно чл. 6, § 1 от Европейската конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, като е налице нарушение на правото на ищеца за разглеждането на иска му в разумен срок, изразяващо се в необразуване на производство по същия чрез неговото отделяне. Съдът в период от 21 месеца и при проведени шест открити съдебни заседания не се е произнесъл за отделяне на искането в самостоятелно производство, нито за приемането му за разглеждане в рамките на висящото такова. В случая не е била налице фактическа или правна сложност на искането, оправдаваща допуснатото забавяне. Не се установяват данни по делото, които да обосновават наличието на недопустимо процесуално поведение от страна на ищеца В. С., което да е довело до отлагане и забавяне на произнасянето по делото. При произнасянето си по размера на обезщетението съдът е отчел, че процесното възражение е свързано с иск за собственост, както и установените от свидетелските показания на съпругата на ищеца притеснения и негативни изживявания, като стрес и безсъние, понесени от ищеца в резултат от допуснатото забавяне. Приел е, че по делото не се доказва наличието на неимуществени вреди, над обичайните и типичните, които винаги се търпят от лице, спрямо което съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок. Не се установява продължителността на съдебното производство по депозираното възражение пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца В. С. или да му е причинило други неудобства, вън от обичайните в подобни случаи. С оглед изложеното съдът е приел, че с отлед критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД предявеният иск е основателен до размера от 1000 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поддържа, че решението е очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, като в тази връзка е формулирал следния въпрос: Правилно ли е при продължителност на нарушаването на правото за разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да не се отчитат целият период на тази продължителност и свързаните с преодоляването на нарушението усилия от страна на увредения гражданин– страна по същото дело? На следващо място, без да мотивира връзката му с конкретно основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 или ал.2 от ГПК касаторът е формулирал и въпросът: Противоконституционна ли е правна норма или решение на ВКС, ощетяваща бюджет на съд, чрез неналагане на санкция за лична отговорност от магистрат(и), предизвикал(и) санкцията по ЗОДОВ за съда? Иска се допускане на касационно обжалване на решението на основание чл.280, ал.1 т.3 от ГПК по следния въпрос, който според касатора е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: Може ли да бъде разграничена обективната отговорност на съда по чл. 2б от ЗОДОВ от субективната отговорност на съдии, допуснали нарушение на правото на разглеждане и решаване на по същите дела в разумен срок, съответно погасява ли обективната отговорност на съда по чл. 2б от ЗОДОВ субективната отговорност на конкретните съдии във връзка с нарушенията по същите дела? Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Според настоящия състав на съда не са налице основанията на чл.280, ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност, която касаторът свързва с определения му размер на обезщетението. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай във въззивното решение съдът е изложил подробни съображения какви вреди се установява, че е претърпял ищецът от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, и какъв следва да е присъдения размер на обезщетението за тях, като от същото не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор или при преценката на събраните по делото доказателства представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид горното и доколкото определянето на размера на обезщетението изисква обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства, то в производството по допускане на касационно обжалване не може да бъде констатирана очевидна неправилност на присъдения размер на същото. Поставеният в тази връзка въпрос в изложението не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване в изяснения в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г. смисъл, тъй като съдържа във формулировката си доводи и оплаквания за неправилност на решението. Вторият и третият въпрос от изложението също не отговарят на посоченото изискване, тъй като не са от значение за изхода на делото и по тях въззивният съд не се е произнасял. Същите не са свързани с предмета на делото, който е иск по чл.2б от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за причинените на ищеца вреди от нарушаване на правото му по чл.6,§1 от Европейската конвенцията за защита правата на човека и основните свободи на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, а се отнасят до евентуалната регресна отговорност по чл.9 от ЗОДОВ на виновните длъжности лица спрямо държавата за изплатените обезщетения. По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,