Определение № 483 от 20.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 1984/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на МОНСОЛОВИ И СИЕ ООД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 726 от 28.03.2019 г. по в.т.д.№ 4819/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 9-ти състав, с което е потвърдено решение на Софийски градски съд, ТО, VІ-12 състав по т.д. 2962/2017 г. за отхвърляне на предявения от касатора срещу СЪН – ТЕ КМ ООД иск по чл.92 ал.1 ЗЗД относно присъждане на сумата 13 625 евро – мораторна неустойка, уговорена в чл.8.1. от договор за наем, сключен на 01.07.2014 г., за допусната забава от 535 дни при заплащане на наемната цена за периода от м. 01.2015 г. до м. 05.2017 г. В жалбата се съдържат подробни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, въз основа на които се моли за неговата отмяна и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което исковата претенция да бъде уважена. Искането за достъп до касация намира своето основание в разпоредбата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като от страна на касатора са формулирани следните правни въпроси: 1/ Трябва ли в мотивите на въззивното решение съдът да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните, както и представените от тях доказателства /сочи се противоречие с т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по гр.д.№ 1/2000 г. и решение № 173 по т.д.№ 1689/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС/; 2/ Допустимо ли е уговорка за неустойка по търговска сделка да се преценява за недействителност само предвид размера й, при липса на други условия и предпоставки за противоречие на добрите нрави; Преценката на неустойка за недействителна поради противоречие на добрите нрави, обосновано с размера й, представлява ли заобикаляне /нарушаване/ на ограниченията по чл.309 ТЗ /твърди се противоречие с ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/; 3/ Представлява ли размерът на законната лихва и съотношението на неустойката с него критерий за определяне съответствието с добрите нрави на неустоечната клауза и ако да – би ли могъл да е единствен и достатъчен критерий за преценка; Налице ли е краен допустим размер на надвишаване от неустойката на законната лихва, над който неустойката априори би противоречала на добрите нрави /релевира се противоречие с решение № 4 по т.д.№ 395/2008 г. на І т.о. и решение № 958 по т.д.№ 5/2004 г. на ІІ т.о. на ВКС/; 4/ Към кой момент следва да се преценява въпросът за недействителност на неустойката поради противоречие с добрите нрави /навежда се противоречие с ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и решение № 12 по т.д.№ 1056/2009 г. на І т.о. на ВКС/. Ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, счита искането за допускане на касационно обжалване на решението за неоснователно, по съображения, че същото съответства на практиката на ВКС и твърдяните нарушения на закона при постановяването му не са налице. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните във връзка с чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл.283 ГПК. По спорните между страните въпроси за действителността на неустойката съставът на въззивния съд е изложил следните съображения: Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като прекомерността сама по себе си не води до нищожност поради накърняване на добрите нрави – ТР № 1/2009, ВКС-ОСТК. В разглеждания случай съпоставката между уговорения размер на неустойката (25 евро дневно или 750 евро месечно) и размера на наемната цена (759.60 евро месечно, с включен ДДС) показва, че този размер на неустойката е еквивалентен на лихва в размер на около 1200 % годишно. Освен това неустойка в посочения твърд размер се дължи независимо от размера на неизпълненото задължение (с оглед предвиденото в договора, че задължение за неустойка възниква и в случаите на частично плащане). От друга страна, страните са уговорили, че неустойка не се дължи за първите 10 дни от периода на забавата. Уговорили са също (чл. 7.1) ограничение на правото на ищеца на разваляне на договора при неплащане на наемната цена, предвиждайки, че закъснение до 60 календарни дни не е основание за разваляне. Следва да бъде отчетен и уговореният и внесен от ответника гаранционен депозит в размер на 1500 лв. При сравнение на посочените уговорки съдът е приел, че неустоечната клауза притежава обезщетителна функция, доколкото принципно е предназначена да покрие вредите на наемодателя от забавеното плащане на наема, както и обезпечителна функция, доколкото опасността от възникване на конкретно неустоечно задължение безспорно представлява стимул за точно изпълнение на задължението на наемателя. Преценено е също, че с оглед размера си от 1 500 лв. предоставеният гаранционен депозит покрива само една месечна вноска, поради което значението му като обезпечение за изпълнение на главното задължение (с оглед уговорения срок на договора от 120 месеца и доколкото депозитът обезпечава и други парични задължения на наемателя) е силно ограничено. Предвид така определения размер на неустоечната клауза съдът е формирал извод, че тя с категоричност излиза далеч извън санкционната функция на неустойката. Изложил е съображения, че не може да бъде счетена за съответна на добрите нрави неустойка за забава, надхвърляща не няколко пъти, а над 100 пъти размера на законната лихва, доколкото при този размер е очевидно, че неустойката е уговорена не за обезщетяване на наемодателя, не и за обезпечение, нито за санкциониране на наемателя, а единствено като средство за обогатяване на наемодателя, излизащо извън рамките на общоприетото понятие за добросъвестност. При тази особено съществена разлика не са достатъчни останалите уговорки, на които ищецът се позовава (че неустойката не се дължи за първите 10 дни от съответния период на забава и че забава до 60 дни не е основание за разваляне на договора, поради което дори и при системни неизпълнения в рамките на такъв период от страна на наемателя договорът не може да бъде развален, което налага засилена санкция за забавеното изпълнение), тъй като, независимо от тези уговорки, при този размер на неустойката балансът между интересите на страните по договора се явява значително накърнен в противоречие с изискването за добросъвестност и следователно в накърнение на добрите нрави като основание за нищожност на уговорката за неустойка. Настоящият съдебен състав намира, че решението на въззивния съд не следва да се допуска до касационно обжалване, по следните съображения: Първият процесуалноправен въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е принципно значим за изхода на спора, но не е разрешен в отклонение от цитираната практика на ВКС, доколкото при постановяване на въззивното решение следва да се обсъдят не всички наведени, а само обективно относимите към предмета на спора доводи и възражения на страните и съответните на тях доказателства. Необсъдените от въззивния съд доводи на касатора и представените във връзка с тях доказателства не попадат в посочената категория. Вторият въпрос не съответства на формираната правна воля на съда. Макар да е акцентирал върху размера на неустойката, въззивният съд е взел предвид и следните обстоятелства: естеството и размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка, вида и начина на определяне на неустойката и вида на неизпълнението, вкл. че в конкретната неустоечна клауза не се отчита дали забавата касае плащането на цялата наемна вноска или на част от нея; съобразено е и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди към момента на сключването на договора в размер на законната лихва за забава и пр. Т.е. преценката за противоречие с добрите нрави не е формирана единствено с оглед размера на неустойката, нито само с оглед на съотношението й със законната лихва, а е резултат от комплексен анализ на посочените по-горе критерии, поради което и така поставеният въпрос няма значение за резултата по конкретното дело. Третият правен въпрос е вариант на втория и за него важат изложените по-горе съображения, а освен това следва да се отбележи, че посочената като относима към него практика на ВКС е загубила самостоятелното си значение след постановяване на ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Относно последния въпрос /за момента, към който следва да се прави преценката за противоречие с добрите нрави/ в решението липсват данни за допуснато противоречие с цитираното тълкувателно решение, както и със служебно известната на настоящия съдебен състав практика на ВКС по чл.290 ГПК. Гореизложеното обуславя извод, че по делото не се установяват кумулативно изискуемите общи и допълнителни основания на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, на които касаторът се позовава, поради което и искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол е неоснователно. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение