Определение № 1065 от 14.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 750/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по 1/ касационна жалба на Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д. Г. К., представлявани от адв. Н. Д., срещу решение № 1 от 05.01.2023г. по в.т.д. № 214/2022г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 34 от 04.04.2022г. по т.д. № 134/2021г. на Окръжен съд Плевен, са отхвърлени предявените от касаторите против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” искове с правно основание чл.511, ал.3 вр. чл.511, ал.1, т.2 вр. чл.429, ал.3 и чл.497, ал.1, т.1 КЗ за разликата над 90 000 до 140 000 лева – за първите двама касатори, над 66 000 лева до 130 000 лева – за третия касатор, и над 30 000 лева до 40 000 лева – за последния касатор, представляващи обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на К. Г. К. при ПТП на 16.10.2020г., и 2/ касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” срещу същото решение в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение е осъден да заплати на Е. Д. К. и Г. К. Г. законна лихва за периода от 26.11.2020 до 16.02.2021г., ведно със законна лихва върху сбора от присъдените им обезщетения за неимуществени вреди и законната лихва по чл.429, ал.3 КЗ, считано от 16.02.2021г. до окончателното плащане, а на Д. Г. К. – законна лихва за периода от 09.03.2021г. до 09.06.2021г., ведно със законна лихва върху сбора от присъденото му обезщетение за неимуществени вреди и законната лихва по чл.429, ал.3 КЗ, считано от 09.06.2021г. до окончателното плащане.

Касаторите – ищци поддържат, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Излагат несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на принос на пострадалото лице, като твърдят, че е формиран при неправилно тълкуване на чл.80 от ЗДвП и несъобразяване на всички събрани доказателства, установяващи, че причината пострадалият велосипедист да не бъде забелязан от водача на товарната композиция не се дължи на липсата на поставена светлоотразителна жилетка от велосипедиста, а на друго обстоятелството, което следва да се вмени във вина на водача с оглед липсата на реакция от негова страна. Сочат още, че по делото е установено състоянието на десния бордюр по посока на движение на велосипедиста – силно затревен и обрасъл с растителност, поради което намират за неправилен и извода за нарушение на разпоредбата на чл.80, т.2 ЗДвП от страна на велосипедиста. Поддържат още, че при определяне на степента на приноса на пострадалия въззивният съд не е извършил в пълна степен необходимата съпоставка между тежестта на осъщественото от делинквента нарушение на ЗДвП и действията на пострадалия. В изложението си по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от тях част на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Кои са предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.511, ал.1, т.2 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и всяко нарушение на ЗДвП от негова страна ли представлява предпоставка за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД? Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 17/1963г., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т.д № 286/2010г. на ВКС, I т.о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на ВКС, II т.о.

2. Кумулативно или алтернативно изброени са изискванията на разпоредбата на чл.80, ал.1 ЗДвП при извършването на преценка кога водачът на велосипед е длъжен да използва светлоотразителна жилетка? Касаторите намират, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона? Касаторите намират, че въззивният съд е процедирал в противоречие с ППВС № 1/1953г., решение № 470 от 16.01.2012г. по гр.д. № 1318/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 127 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о. и др.

Постъпил е отговор на касационната жалба на касаторите – ищци от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, с което се оспорва касационната жалба. Ответникът прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставените въпроси. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Касаторът – ответник Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, представляван от адв. Р. Ц., поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че Бюрото отговаря като застраховател и дължи лихва за забава, считано от датата на уведомяването му от увредените лица, както и че в компонентите на застрахователното обезщетение, дължимо по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, се включва лихвата за забава по чл.429, ал.2, т.2 КЗ, че спрямо Бюрото е приложима разпоредбата на чл.429, ал.3 КЗ и че лихвата по чл.496 КЗ се дължи върху сбора от сумите, определени за репариране на неимуществените вреди на ищците, и сумите за лихва по чл.429, ал.3 КЗ за периода от уведомяване на Бюрото от увредените лица до датата на изтичане на тримесечния срок по чл.496 КЗ. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Нормата на чл.429, ал.3 КЗ приложима ли е в правоотношенията по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”?

2. Лихвата по чл.429, ал.2, т.2 КЗ компонент ли е на застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” и върху посочената лихва дължи ли се лихва по чл.496 КЗ?

3. Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” застраховател ли е по смисъла на Кодекса за застраховане?

4. Нормите, уреждащи статута на дейността на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” специални ли са по отношение на нормите, уреждащи дейността на застрахователите?

5. Нормите, уреждащи задължението на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за плащане на лихви, считано от по-ранната от двете дати – тази на уведомяването му от застрахования по чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от уведомяването му от увреденото лице, поставят ли в забава Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, спрямо което застрахованият по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” няма задължение за уведомяване при настъпване на застрахователно събитие?

6. Липсата на друга препращаща норма в Част Пета, Глава 48 от КЗ, освен тази на чл.511, ал.3 КЗ, която препраща към чл.496 КЗ по отношение на задължението за плащане на лихви на увреденото лице по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съставлява ли основание за прилагане спрямо СНББАЗ на други разпоредби, уреждащи задължението на застрахователя да плати лихва на увреденото лице за периода от датата на уведомяването на застрахователя до датата на изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ и достатъчно основание ли е за прилагане по аналогия на такива разпоредби?

7. Задължението на застрахования по чл.495, ал.1, т.3 КЗ вр. чл.430, ал.1, т.2 КЗ да уведоми своя застраховател за настъпване на застрахователно събитие необходима предпоставка ли е за възникване на задължението на застрахователя за плащането на лихви, за които застрахованият отговаря пред увреденото лице, и при липса на изрично задължение за уведомяване на СНББАЗ от застрахования възниква ли за Сдружението отговорност за плащане на лихви, аналогична на тази на застароховател по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”?

Касаторът поддържа, че въпросите са решени противоречие с решение № 18 от 11.04.2022г. по т.д. № 164/2021г. на ВКС, II т.о., решение № 93 от 27.11.2020г. по т.д. № 2013/2019г на ВКС, I т.о., решение № 50102 от 20.10.2022г. по т.д. № 1428/2021г. на ВКС, II т.о., решение № 207 от 15.01.2016г. по т.д. № 3234/2014г. на ВКС, I т.о. Намира още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Постъпил е отговор от Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д. Г. К., с който оспорват касационната жалба на ответника. Правят възражения за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС. Излагат и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че на 16.10.2020 г. около 05.00 ч. на първокласен път І-3 на територията на [населено място], на [улица]до бензиностанция „Ексус Транс“ в посока на движение [населено място], е настъпило ПТП между товарна автокомпозиция с прикачено полуремарке, управлявана от румънския гражданин К. Ватуй, и велосипедиста К. Г. К. на 65 г., който вследствие на инцидента е получил несъвместима с живота механична травма и е починал на място. Взел е предвид, че с влязла в сила присъда по НОХД № 6/ 2022 г. по описа на ОС – Плевен Ватуй е признат за виновен в извършването на транспортно престъпление, като нарушил правилата за движение по пътищата – чл.5, ал.1 и 2 ЗДвП, чл.21 ЗДвП и чл.3 ППЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на К.. Въз основа на приетата по делото автотехническа експертиза въззивният съд е възприел следния механизъм на ПТП: Водачът на товарната автокомпозиция е управлявал същата на къси светлини в населено място, в тъмната част на денонощието, на неосветен пътен участък, в северната пътна лента на пътно платно за двупосочно движение, със скорост от 77 км/ч при максимално разрешена за пътния участък скорост от 50 км/ч. Ширината на северната лента за движение е 9.4 м, северният тротоар е бил затревен и обрасъл с храсти. Велосипедистът се е движил на разстояние 3.2 – 3.9 м от десния край на асфалтовата настилка, а е имал техническа възможност да се движи на разстояние до 1.5 – 2 м от десния край на полагащата му се пътна лента. Автокомпозицията достигнала попътно движещия се пред нея велосипедист и между предната дясна част на влекача и задната гума на велосипеда е реализиран сблъсък. От този сблъсък на велосипеда и велосипедиста е придадена допълнителна скорост и е последвало падане на велосипедиста върху асфалтовата настилка и продължаващо плъзгане върху нея. Според експерта поради липсата на други, движещи се в противоположна посока МПС, и допълнителна осветеност на пътния участък, както и поради тъмните дрехи на велосипедиста и липсата на светлоотразителна жилетка и включен фар, водачът на автокомпозицията е можел да възприеме последния само в рамките на осветената от фаровете на автомобила му зона, която е 60 м. Велосипедът е имал светлоотразяващи елементи на спиците на предното колело и червен заден светлоотразител. Разстоянието до мястото на сблъсъка представлява сбора от дължината на осветеност на къси фарове и разстоянието, което велосипедистът ще измине от момента на осветяването му от фаровете до удара, или между 68.96 м /при скорост на движение на велосипедиста 10 км/ч/ и 74.53 м /при скорост на движение на велосипедиста 15 км/ч/. При скоростта, с която се е движила автокомпозицията, необходимото разстояние за спиране при ефективно задействане на спирачната система в момента на възприемане на опасността – т.нар. „опасна зона“, е 98.9 м, а при управлението й с максимално разрешената за пътния участък скорост тя би била 51.2 м. При съпоставяне на опасните зони с разстоянието до сблъсъка /68.96 м - 74.53 м/ се налага извод, че при възприемане на опасността от разстояние 60 м. водачът на автокомпозицията е имал техническа възможност да реализира спиране и да предотврати ПТП при движение с максимално допустимата за пътния участък скорост, но не и с избраната от него такава. Въззивният съд е посочил, че според вещото лице до ПТП е нямало да се стигне дори и при управление с превишена скорост, но не по-висока от 64.2 км/ч., като същевременно, при използване от велосипедиста на светлоотразителна жилетка възприемането му от водача като местонахождение и посока на движение би било от разстояние 80 – 100 м. Взел е предвид, че съгласно заключението, ако велосипедистът се е движил на разстояние до 1.5 – 2 м от десния край на полагащата му се пътна лента, е щял да осигури възможност за разминаване с автокомпозицията.

Въззивният съд е приел за безспорно наличието на валидно застрахователно правоотношение за товарната автокомпозиция с румънското застрахователно дружество “CITY INSURANCE“, което няма назначен кореспондент на територията на Република България. Приел е за безспорно и че ищците Е. К., Д. Г. и Г. Г. – преживяла съпруга и синове на пострадалия, са отправили претенции до СНББАЗ за изплащане на застрахователни обезщетения на 26.11.2020 г., а ищецът Д. К. – брат на пострадалия, на 09.03.2021 г., и претенциите им не са удовлетворени.

При така установените факти въззивният съд е споделил изцяло правните изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявените искове по чл.511, ал.3 КЗ вр. чл.432, ал.1 КЗ, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите му. Приел е за установени следните правнорелевантни факти - настъпило застрахователно събитие на територията на Република България с участието на водач, който управлява МПС, обичайно намиращо се в Румъния – държава, която членува в Съвета на бюрата; виновно противоправно поведение на водача, който е нарушил чл.5, ал.1 и 2 ЗДвП, чл.21 ЗДвП и чл.3 ППЗДвП и вследствие на това е настъпила смъртта на К. К., с което на ищците са причинени вреди; отговорността на водача е предмет на валидно застрахователно правоотношение по международната система за автомобилна застраховка на "Гражданска отговорност" – „Зелена карта“ със застрахователно дружество без кореспондент на територията на страната, в който случай претенциите за обезвреда се обработват от СНББАЗ – чл.511, ал.1, т.2 КЗ.

По отношение на размера на дължимото се на ищците обезщетение въззивния съд е съобразил лимита на застрахователно покритие по чл.492 КЗ, минималната работна заплата за страната към м.10.2020 г.– 610 лв. и средната работна заплата по данни на НСИ за четвъртото тримесечие на 2020 г. – 1437 лв., съдебната практика по сходни случаи за обезщетение на близки при смърт от ПТП през 2020 г., както и е обсъдил показанията на разпитаните свидетели относно отношенията на ищците с пострадалия и претърпените от тях болки и страдания и заклюючението на съдебно психиатричната и психологична експертиза. С оглед на това въззивният съд е намерил, че адекватни на търпените болки и страдания са следните обезщетения – на ищците Е. К. и Г. Г. по 150 000 лв., на ищеца Д. Г. – 110 000 лева, а на ищеца Д. К. – 50 000 лева.

Въззивният съд е приел за доказано направеното от ответника възражение за съпричиняване на процесното ПТП от страна на пострадалия велосипедист. Приел е за доказано по категоричен начин от заключението на вещото лице, че велосипедистът е нарушил частично чл.79 ЗДвП, изискващ велосипедът му да има изправно устройство за излъчване на бяла или жълта добре различима светлина отпред, тъй като наличните светлоотразяващи елементи отстрани на спиците на колелата, доколкото отразяват светлината странично, а не челно и тилно, нямат никакво отношение към възможността на попътно или насрещно движещо се ППС да възприеме обекта. Приел е, че велосипедът е имал червен светлоотразител отзад, но наличието на този светлоотразител не е коментирано в заключението на вещото лице, при което липсва извод как същият се отразява на възможността на водача на автокомпозицията да забележи велосипедиста от конкретно разстояние. Приел е, че пострадалият е нарушил и чл.80, т.1 ЗДвП, задължаващ го в конкретната ситуация да носи светлоотразителна жилетка, като е посочил, че цитираната норма не предвижда кумулативно изискуеми предпоставки, а урежда отделните хипотези, в които велосипедистът е длъжен да носи светлоотразителна жилетка, защото при тях участието му в движението крие повишен риск както за него, така и за останалите участници в движението. Изтъкнал е, че според вещото лице при използване от велосипедиста на светлоотразителна жилетка възприемането му от водача като местонахождение и посока на движение би било не от 60 м – зоната на осветеност от късите светлини на автокомпозицията, а от разстояние 80 – 100 м. Намерил е, че в този случай, при използване на формулите на вещото лице в заключението му, се установява, че разстоянието до мястото на сблъсъка би било между 88.96 м – 108.96 м /при скорост на движение на велосипедиста 10 км/ч/ и 94.53 м и 114.53 м /при скорост на движение на велосипедиста 15 км/ч/ и при съпоставяне на опасните зони за спиране е видно, че при възприемане на опасността от разстояние по-голямо от 90 м и адекватна реакция на водача по задействане на спирачната система дори и при превишената от него скорост на движение, ПТП би било предотвратено, а при възприемане от разстояние между 80 м и 90 м – ударът логично би бил с много по-нисък интензитет. Заключил е, че нарушавайки чл.80, т.1 ЗДвП, К. сам се е поставил в сериозен риск да бъде забелязан от другите участници в движението в един по-късен момент, което несъмнено рефлектира върху възможността им да реагират адекватно на опасността, като предприемат действия по спиране или поне заобикаляне и да предотвратят настъпването на ПТП. Въззивният съд е намерил още, че пострадалият велосипедист е нарушил и чл.80, т.2 ЗДвП, съгласно който велосипедистът има задължение да се движи възможно най-близо до дясната граница на платното за движение, като се е движил на разстояние 3.2 м – 3.9 м от десния край на асфалтовата настилка на платното. Приел е за неоснователно възражението на жалбоподателите, че той обективно не е имал такава възможност поради силното затревяване и обрасване на бордюра с растителност, като е посочил, че според заключението той е имал техническа възможност да се движи на разстояние до 1.5 – 2 м от десния край на полагащата му се пътна лента. Преценил е това нарушение като много по-съществено от първите две, защото дори и да е бил без светлоотразителна жилетка и въпреки превишената от виновния водач скорост на движение, правилното му позициониране върху пътната лента би осигурило разминаване с автокомпозицията, т.е. сблъсъкът би бил избегнат. При тези факти въззивният съд е достигнал до извод, че приносът на пострадалия правилно е определен от първоинстанционния съд на 40 %. Изтъкнал е, че приносът на пострадалото лице е значителен, защото ако не е бил допуснал нарушение на изискванията на ЗДвП към велосипедистите, то предотвратяването на процесното ПТП би било технически възможно както за самия него, така и за водача на товарната композиция, независимо от допуснатото от последния нарушение на чл.21 ЗДвП, но е приел, че доколкото той е по-уязвим участник в движението и основната причина за ПТП е противоправното поведение на водача на автокомпозицията, приносът на водача е по-голям. Посочил е, че приносът на водача не е по-висок поради това, че е управлявал автомобила на къси светлини, вместо на дълги. Взел е предвид, че съгласно чл.133, ал.1 ЗДвП при движение през нощта МПС трябва да се движат с включени дълги или къси светлини, като не са уредени хипотези на забрана за използване на къси светлини, но в ал.2 е въведена изрична забрана за използването на дългите светлини в три хипотези, една от които е при движение по осветени участъци. Приел е, че в случая водачът на автокомпозицията е избрал да управлява на къси светлини, защото се е намирал в населено място, където винаги има допълнителна осветеност, и както е посочило вещото лице, независимо че инцидентът е станал на неосветен участък от пътя, в населеното място частично е имало улично осветление.

Поради това въззивният съд е приел, че на ищците следва да се присъдят обезщетения в размер на по 90 000 лв. за ищците Е. К. и Г. К., 66 000 лв. за ищеца Д. Г. и 30 000 лв. за ищеца Д. К.

По въпроса за началния момент, от който ответникът дължи лихва върху присъдените обезщетения, въззивният съд се позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 50102/ 20.10.2022 г. по т. д. № 1428/2021 г., II т. о. на ВКС. Приел е, че в настоящия случай СНББАЗ изпълнява функциите на представително национално бюро – член на бюрата от системата "Зелена карта" и отговаря в хипотезата на чл.511, ал.1 КЗ, а не действа в качеството си на компенсационен орган, извършващ плащания в случаите по чл.515 КЗ, като се касае до съвсем различни функции и правомощия на Бюрото: в първата хипотеза то плаща все едно е застраховател на виновния водач, произнасяйки се по претенцията на пострадалите лица в тримесечния срок по чл.496, ал.1 КЗ, като може да релевира всички възражения, с които разполага застрахователят и делинквентът, а във втория – дейността му се ограничава само до проверка дали е отправена претенция за обезщетение до компетентния правен субект по установения ред и в предвидените срокове, без да прави преценка по същество – чл.516, ал.7 КЗ, произнася се в двумесечен срок съгласно ал.2 и встъпва в правата на удовлетворения кредитор – чл.517, ал.1 КЗ. Приел е, че в първата хипотеза чл.511, ал.3 препраща към чл.496 КЗ, но тази норма урежда само срока за произнасяне на СНББАЗ по адресираната до него претенция и съответно поставя начало на забавата му за изплащане на застрахователното обезщетение, но други препратки законодателят не е направил и липсва специална за СНББАЗ уредба, при което са приложими общите разпоредби относно компонентите, включени в застрахователното обезщетение. Посочил е, че те са уредени в чл.429, ал.1 и ал.2 КЗ, като съгласно чл.429, ал.2, т.2 КЗ лихвите за забава на делинквента за времето от уведомяване на застрахователя/СНББАЗ или Гаранционен фонд до изтичане на срока по чл.496 КЗ за произнасянето на последните са част от застрахователното обезщетение. С оглед регламентираните в чл.511 КЗ права и задължения на Бюрото при отправена застрахователна претенция и неговата пасивна легитимация по предявения иск по чл.511, ал.3 КЗ относно дължимостта на лихва за забава от застрахователите е приел, че ответникът дължи лихва, считано от по-ранната от двете дати на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие – от самия застрахован или от пострадалия и само доколкото не надхвърля застрахователния лимит. Приел е, че на основание чл.497, ал.1 КЗ застрахователят носи отговорност и за собствената си забава да определи и изплати обезщетение, като такава се дължи от по- ранната от двете дати – изтичането на срок от 15 работни дни от представянето на всички доказателства, ако такива са изискани съгласно чл.106, ал.3 КЗ, или изтичането на определения в чл.496, ал.1 КЗ максимален срок от 3-месеца за окончателно произнасяне по претенцията на увреденото лице. С оглед на това е намерил за правилен извода на първоинстанционния съд за основателност на претенциите на ищците за присъждане на законната лихва по чл.429, ал.3 КЗ за времето от предявяване на извънсъдебните претенции до изтичане на срока за произнасяне на СНББАЗ – за периода от 26.11.2020 г. до 16.02.2021 г. за ищците Е. К., Д. Г. и Г. Г., и за периода от 09.03.2021 г. до 09.06.2021 г. за ищеца Д. К.. Приел е, че тъй като лихвата за забава на делинквента е част от застрахователното обезщетение, тя е част от дължимата от застрахователя главница, върху която се начислява лихва при забава на застрахователя, дължима в случая считано от 16.02.2021 г. за първите трима ищци, респ. от 09.06.2021 г. за последния ищец, до окончателното изплащане на дължимите обезщетения.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване.

По касационната жалба на ищците Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д. Г. К.:

Първият материалноправен въпрос, поставен от касаторите, касае приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия. Този въпрос е релевантен за изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По прилагането на чл.51, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика – цитираното от касатора ППВС № 17/1963г., както и решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о. и други, според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивния съд, намира, че следва да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос на основание чл.51, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието на обжалваното решение с така формираната практика. Формулираният от касаторите втори материалноправен въпрос, доколкото е относим към основателността на направеното от ответника възражение за принос на пострадалия за настъпване на процесното ПТП, се обхваща от първия въпрос, по който се допуска касационен контрол, и по него съдът ще се произнесе с решението си.

Третият процесуалноправен въпрос е свързани с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и оплакванията и доводите на страните. По същество твърденията на касаторите са в контекста на несъгласието им с извода за наличие на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия, по които доводи настоящата инстанция ще се произнесе в решението си.

По касационната жалба на ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”:

Формулираният от касатора втори материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса относно дължимата от застрахователя по застраховка „ГО“ законна лихва по чл.497 КЗ е формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 72 от 29.06.2022г. по т.д. № 1191/2021г. на ВКС, I т.о.. Прието е, че Кодексът на застраховането в сила от 01.01.2016 г. изрично диференцира отговорността на застрахователя за собствената му забава - чл. 497 КЗ - от отговорността му за забава като функционално обусловена от отговорността на делинквента – „когато застрахованият отговаря за тяхното /на лихвите/ плащане„ – чл. 494 т.10 КЗ, чл.493 ал.1 т.5 КЗ вр. с чл. 429 ал. 2 т. 2 вр. с ал.3 вр. с чл. 430 ал. 1 т. 2 КЗ. Прието е, че от кумулативното приложение на посочените разпоредби следва, че застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на уведомяването си от застрахования за настъпването на застрахователното събитие / в срока по чл.430 ал.1 т.2 КЗ / или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е най-ранна. След изтичане на срока по чл. 496 ал. 1 КЗ и при липсата на произнасяне и плащане на обезщетение от застрахователя, същият дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за собствената си забава. Отграничаването по период и размер на двата вида лихви за забава в диспозитива на решението по прекия иск е излишно, тъй като би било от значение само при основание за регрес спрямо делинквента. С оглед на това настоящият състав намира, че следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос за проверка за съответствието на въззивното решение с посочената практика. Доколкото въпросът се отнася до въззивното решение в частта, с която е присъдена законна лихва по чл.497 КЗ върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъдените обезщетения за неимуществени вреди на ищците Е. Д. К. и Г. К. Г. за периода от 26.11.2020г. до 16.02.2021г., считано от 16.02.2021г. до окончателното плащане, респ. върху законната лихва по чл.429, ал.2 КЗ върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди на ищеца Д. Г. К. за периода от 09.03.2021г. до 09.06.2021г., считано от 09.06.2021г. до окончателното плащане, следва да бъде допуснат касационен контрол само на тази част от обжалваното решение.

Останалите въпроси, поставени от касатора - ответник, се отнасят до началния момент, от който се дължи от НББАЗ законна лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди. Въпросите се явяват обуславящи изхода на делото и поради това осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По този въпрос е налице практика на ВКС, която е обективирана в решение № 50102/20.10.2022г. по т.д.№1428/2021г. на ВКС, II т.о, решение № 72 от 29.06.2022 г. по т.д. № 1191/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 167 от 30.01.2020 г. по т.д. № 2273/2018 г. по описа на ВКС, Т.К., II т.о., решение № 128 от 04.02.2020 г. по т.д. № 2466/2018 г. по описа на ВКС, Т.К., I т.о., решение № 50106 от 03.11.2022 г. по т.д. № 1865/2021 г. по описа на ВКС, Т.К., I т.о., и решение № 50001/03.02.2023 г. по т.д. № 2530/2021 г. по описа на ВКС, Т.К., I т.о и др., съгласно която тримесечният срок за произнасяне по претенцията за обезщетение, към който препраща чл. 512, ал. 1 КЗ, е относим към евентуална негова забава, а не към дължимата от Бюрото законна лихва за забава, покриваща отговорността на делинквента от момента на предявяване на претенцията. В първото от посочените решения е прието, че когато Националното бюро на българските автомобилни застрахователи изпълнява функциите на представително национално бюро – член на бюрата от системата “Зелена карта”, какъвто е и разглежданият случай, с оглед уреждане на претенциите на пострадали лица вместо чуждестранния застраховател за настъпило произшествие на територията на Република България, причинено по вина на водач на МПС, застрахован по международната система за автомобилна застраховка на “Гражданска отговорност”, система “Зелена карта” съгласно националното законодателство на посетената държава, регламентираните в чл. 511 от КЗ права и задължения на бюрото при отправена застрахователна претенция, неговата пасивна легитимация по предявения иск по чл. 511, ал. 3 от КЗ и изричното препращане към регламентираните в чл. 496 от КЗ задължения на застрахователя по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите при предявена претенция /чл. 512, ал. 1 от КЗ/, цитираната актуална практика на касационната инстанция е изцяло приложима. В настоящия случай поставените от касатора въпроси относно началния момент на лихвата за забава върху застрахователното обезщетение по застраховка “Гражданска отговорност” са решени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, формирана по приложението на Кодекса за застраховането, в сила от 01.01.2016 г. Предвид наличието на практика по въпроса по същите поставени от касатора материалноправни въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване и с която се е съобразил въззивният съд, не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в частта относно началния момент, от който се дължи от НББАЗ законна лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

Поради това не е налице основание за допускане на касационен контрол на обжалваното решение в частта, с която на ищците Е. Д. К. и Г. К. Г. е присъдена законна лихва върху дължимите обезщетения за неимуществени вреди за периода от 26.11.2020 до 16.02.2021г. и законна лихва върху същите, считано от 16.02.2021г. до окончателното плащане, а на Д. Г. К. е присъдена законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди за периода от 09.03.2021г. до 09.06.2021г. и законна лихва върху същото, считано от 09.06.2021г. до окончателното плащане.

Касаторите – ищци са освободени от заплащане на държавна такса, поради което не следва да заплащат държавна такса за разглеждане на касационната им жалба жалба. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 40 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение