Определение № 5996 от 19.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2241/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България и на М. Г. М., чрез адв. А. С., срещу въззивно решение № 117/02.02.2024 г. по възз. гр. д. № 1204/2023 г. на Софийския апелативен съд. Прокуратурата обжалва въззивното решение в частта, с която след потвърждаване на решение № 260277/10.02.2023 г. по гр. д. № 12589/2020 г. на Софийския градски съд, е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на М. М. сумата от 20 000 лв. със законната лихва от 16.01.2020 г. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 357, ал.2 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по внохд № С-033/2018 г. на Софийския апелативен съд. Изложени са доводи за неправилност на същото, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът М. Г. М. обжалва решението в частта, с която претенцията му за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над сумата 20 000 лв. до предявения размер от 200 000 лв., както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение, претенцията му за имуществени вреди в размер на 2 500 лв. е отхвърлена като неоснователна. Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която искът за имуществени вреди е отхвърлен над сумата от 2 500 лв. до предявения размер от 3 065 лв. В изложението си прокуратурата поддържа, че на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички факти и обстоятелства по делото, релевантни за конкретния случай; и за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение. Твърди се противоречие на приетото от въззивния съд със задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г. - т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК). В изложението си касаторът М. М. поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора; следва ли въззвиният съд да изготви собствени мотиви, като характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща, а не контролно-отменителна, или е достатъчно само потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани; 2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доводи, твърдения и възражения на въззивника във въззивната жалба, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност при постановяване на въззивното решение; 3) длъжен ли е съдът да определи и присъди обезщетение за неимуществени вреди, поради незаконно обвинение при съобразяване на всички факти и обстоятелства, които имат пряко значение при определяне на неговия размер; 4) какви са критериите, по които съдът определя кои факти и обстоятелства имат по-голямо или по-малко значение при определяне на неговия размер; 5) при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД; 6) следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да взема предвид факти и обстоятелства, които не са сочени и изследвани от страните и съда в производството. Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че касационната жалба на М. М. е процесуално недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по предявения иск за обезщетяване на имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, постановени по искове с цена до 5 000 лв. В случая цената на иска за имуществени вреди е 3 065 лв., поради което в тази си част касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. В останалата част касационната жалба на М. М. и жалбата на Прокуратура на РБ са допустими. По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Спрямо лицето е било повдигнато обвинение за тежко умишлено престъпление по чл.357, ал. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 НК за това, че в периода от 27.09.2013 г. до 01.10.2015 г. с единадесет деяния е разгласил поверена му по служба класифицирана информация по чл. 25 ЗЗКИ, представляваща държавна тайна, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 5 до 15 години. На 02.10.2015 г. със заповед по чл. 72, ал. 1 ЗМВР ищецът е бил задържан за срок от 24 часа, като на същата дата са извършени претърсвания и изземвания по чл.161 НПК от кабинета му в сградата на ДАНС, от помещения в собствените му недвижими имоти и от лек автомобил. С постановление от 03.10.2015 г. ищецът е привлечен като обвиняем. С определение от 05.10.2015 г. по нчд № С-86/2015 г. на Софийския градски съд по отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, която с определение от 14.04.2016 г. постановено по нчд № С-6/2016 г. на Софийски градски съд е изменена в „домашен арест“. По внесения на 26.04.2016 г. обвинителен акт е образувано нохд № С-15/2016 г. по описа на Софийски градски съд, като с определение от 29.07.2016 г. мярката за неотклонение „домашен арест“ е била изменена в „парична гаранция“ в размер на 15 000 лв. В периода от 29.09.2016 г. до 09.03.2018 г. по делото са проведени 19 открити съдебни заседания, като е постановена присъда № 3/09.03.2018 г., с която подсъдимият е признат за виновен в извършването на продължавано престъпление, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и на основание чл. 66 от НК изпълнението е било отложено с изпитателен срок от пет години. Оправдан е за едно от деянията в продължаваното престъпление и за квалификацията по ал. 2. Осъдителната присъда е обжалвана от ищеца и е протестирана от прокурора, като е образувано внохд № С-033/2018 г. на Софийския апелативен съд. Въззивният съд е постановил оправдателна присъда № 33/02.07.2019 г., която е протестирана от прокурора и с решение № 273/16.01.2020 г. по кнд № 1062/2019 г. на ВКС, I н.о., същата е потвърдена. За да уважи предявения иск за неимуществени вреди до размера на сумата от 20 000 лв., въззивният съд е взел предвид обществения и личния статус на ищеца; общата продължителност на наказателното производство - 4 години и 3 месеца; обема процесуални действия, извършени с участието на страните; престъплението, за което е обвинено лицето - тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; вида и тежестта на взетите в хода на производството мерки за неотклонение, първоначално - „задържане под стража“, изменена в „домашен арест“, след това - в парична гаранция в размер на 15 000 лв.; обстоятелството, че обвинението е засегнало сферата на професионална реализация на ищеца като държавен служител. Отчетено е също, че наказателното преследване е било отразено в множество и различни медийни публикации с провокативни заглавия и с негативен контекст за доброто име на ищеца в обществото. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, доводите и възраженията на страните, съдът е приел, че конкретно установените неимуществени вреди надхвърлят по интензитет обичайните негативни последици, вследствие на незаконно обвинение за тежко престъпление, но същевременно, че преследването не е довело до трайни и необратими последици за физическото и психическо здраве на ищеца, за неговия социален и обществен статус. В заключение е направен извод, че за конкретно установените по вид и интензитет неимуществени вреди обезщетение в размер на сумата 20 000 лв. е справедливо и достатъчно да ги репарира, без да става източник на неоснователно обогатяване за ищеца. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване. По поставените в изложенията въпроси, касаещи приложението на принципа по чл. 52 ЗЗД и процесуалните задължения на въззивния съд да анализира всички доказателства за правнорелевантните факти и обстоятелства, да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи собствени решаващи мотиви по спора, въззивното решение не противоречи на задължителната и установена съдебна практика на ВС и ВКС. Константно в същата се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. В мотивите на решението следва да се обсъдят доказателствата за правно релевантните факти, като съдът посочи кои факти и въз основа на кои доказателства намира за установени, и кои намира за недоказани и защо. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по този вид спорове обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са данните за личността на увредения, личния и социалния му живот, положението му в обществото, работата му, а когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия, следва да се прецени как наказателното преследване се е отразило върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, върху изградения авторитет и създаденото име на професионалист. Нееднократно в практиката на ВКС е разяснявано, че справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това, размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. От значение са също икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да е източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Унификация и уравниловка при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е невъзможна, тъй като принципът на справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а в процесуален аспект това означава да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди такава връзка не се установява и поради това не подлежат на обезщетяване. Съобразени са тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконното обвинение, сравнително непродължителния срок на незаконното наказателно преследване, интензитетът, с който мерките на процесуална принуда са засегнали личната сфера на лицето, начинът, по който наказателното преследване се е отразило на личността и професионалната реализация на ищеца, включително медийният отзвук и причинените във връзка с него неудобства; обема процесуални действия по делото и поведението на всяка от страните. Предвид това, обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в т. ч. и цитираните от касаторите. Несъгласието на жалбоподателите с обсъждането и анализа на доказателствата, извършени от въззивния съд и постановения краен резултат, касаят правилността на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка в селективната фаза по чл. 288 ГПК. Наличието на създадена задължителна и константна съдебна практика на ВС и ВКС, която в случая е съобразена от въззивния съд, изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, посочено в изложението на касатора М. М.. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение