Определение № 939 от 26.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4388/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Р. В. срещу решение № 810 от 12.06.2025 г. по в. гр. д. № 1493/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1530 от 15.03.2024г. по гр. д. № 44/2022 г. на Софийски градски съд в частта му, в която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на жалбоподателя обезщетение за неимуществени вреди над размера от 5 000 лв. до размера от 12 000 лв., причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 3, алт. 10, т. 2, вр. с ал. 2 НК, по което е постановена оправдателна присъда по НОХД № 3349/2016г. на Специализирания наказателен съд и в тази част предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен като неоснователен.

Касаторът поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че е занижен размера на определеното обезщетение за претендираните неимуществени вреди от процесния деликт, който не е съобразен с принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, като не са взети предвид всички конкретни обстоятелства, от значение за определянето му. Излага доводи, че съдът неправилно е приел, че ищецът не е с чисто съдебно минало, акцентирайки върху негово осъждане от 2017 г., като не е отчел, че за това осъждане е настъпила реабилитация по право още през 2018 г. Поддържа, че съдът необосновано е счел, че вредите от процесното незаконно обвинение и от другото наказателно производство не могат да бъдат разграничени и че са се кумулирали, без да е отчел периода на всяко от тях. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен до сумата от 12 000 лв. Претендира заплащане на сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът - ищец навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „Задължен ли е въззивният съд самостоятелно да прецени всички доказателства и доводи на страните, заявени своевременно и относими към спорния предмет, както и конкретно, ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о., решение № 180/06.02.2017г. по гр.д. № 1826/2016г. на ВКС, II г.о., решение № 135 от 19.05.2025 г. по т. д. № 1419/2023 г. на ВКС, II т. о., решение № 57/19.05.2017г. по гр.д. № 3457/2016г. на ВКС, І г.о. и решение № 68 /24.04.2013 г. по т.д. № 78/2012 г. на ВКС, II т.о.; 2. „Длъжен ли е съдът при определяне размера на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди от незаконно обвинение да оцени миналото осъждане на ищеца във връзка с личността на същия, като посочи в каква посока миналото осъждане на увреденото лице се отразява върху размера на присъденото обезщетение?“;

3. „Какво е правното значение на осъждането на ищеца през 2017 г., по време на воденото срещу него незаконосъобразно наказателно производство и следва ли съдът да отчете не само настъпилата реабилитация по право с оглед наложеното за това осъждане административно наказание, но и периода от време, касателно това осъждане, съпоставен с продължителността на търпените от ищеца вреди от незаконосъобразното наказателно производство, ведно с гласните доказателствени средства, ангажирани от ищеца, и дали е налице поправяне на ищеца след осъждането му, при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди?“, за които два въпроса поддържа, че са разрешени в противоречие с решение № 55 от 11.03.13 г. по гр. дело № 1107/12 г. на ВКС, IV г. о., и 4. „Длъжен ли е съдът да отчете, да посочи съдържанието и да оцени събраните по делото гласни доказателствени средства, чрез разпит на двама свидетели, които съобщават конкретни факти относно търпените от ищеца неимуществени вреди за целия период на воденото срещу него незаконосъобразно наказателно производство ведно с всички, събрани по делото доказателства при определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 28 от 06.02.2018г. по гр. дело № 1639/ 2017 г. на ВКС, IV г. о. По отношение на горепосочения трети въпрос ищецът навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК поради отсъствието на съдебна практика. Жалбоподателят релевира също така основанието за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, изразяваща се в нарушение на основен принцип на правото, регламентиран в чл. 12 ГПК, досежно формирането на вътрешното убеждение на съда.

Ответникът по касационната жалба – Прокуратурата на Република България не подава отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по иск по граждански спор с цена над 5 000 лв.), т. е. тя е допустима.

Въззивният съд е приел в атакуваното решение, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, намирайки за осъществен целия фактически състав на твърдяното деликтно субективно право. Посочил е конкретните обстоятелства, от значение за определяне на размера на обезщетението за процесните неимуществени вреди, включващи се в понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съобразил е продължителността на процесното наказателно производство срещу ищеца – около шест години (ищецът е бил привлечен като обвиняем през м. 06.2014 г., а наказателното производство срещу него е приключило с влизане в сила на акта на въззивната инстанция, с който той е изцяло оправдан, на 09.07.2020 г.), като е приел, че с оглед сложността на производството, вкл. и големия брой подсъдими, това не е неразумна продължителност на делото. Взел е предвид задържането на ищеца под стража за срок от 24 часа, както и наложената лека мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 500 лева за част от времетраенето на наказателния процес. Съобразил е и че повдигнатото обвинение е за тежко престъпление по смисъла на чл.93, ал.1, т.7 НК - по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 3, алт. 10, т. 2, вр. ал. 2 НК (затова, че за периода от неустановена дата и месец на 2010 г. до 12.06.2014 г. в [населено място] ищецът е участвал в организирана престъпна група за разпространение на наркотични вещества), за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 до 10 години. Отчел е също възрастта на ищеца – 22 години, която е млада и активна възраст. Взел е предвид, че в първоинстанционното наказателно производство са били насрочени общо 18 съдебни заседания за периода: 10.01.2017 г. - 12.10.2018 г., на които ищецът е присъствал; че отлагането на делото е било породено от неявяването на множеството подсъдими, на техни защитници, както и от необходимостта от събирането на доказателства; че първоинстанционното производство е приключило с оправдателна присъда, протестирана пред въззивната инстанция, която е потвърдила оправдателната присъда, чието решение от своя страна е било потвърдено с окончателно решение на ВКС. За установяване на интензитета на процесните неимуществени вреди решаващият съд е обсъдил и показанията на свидетелите Н. - приятел на ищеца, и П. - майка на ищеца, въз основа на които е намерил, че ищецът е претърпял обичайните морални вреди от образуваното срещу него наказателно производство, което го е променило в негативен план, той се е затворил и се е дистанцирал от обкръжението си, явяването му в съдебни заседания е довело до изпадането му в „депресивно състояние“, бил е стресиран и потиснат, изпитвал е страх от ново задържане след първоначалното, наказателното производство се е отразило неблагоприятно и върху обучението му като студент - първо е прекъснал обучението си, а впоследствие отново е започнал да учи, но пропускал изпити заради явяването си в съдебни заседания и невъзможността да си взема допълнително отпуск. Въззивният съд е съобразил обстоятелството, че ищецът не е с чисто съдебно минало, ценейки неговата личност и интензитета на търпените болки и страдания – спрямо него е водено наказателно производство за извършено престъпление против транспорта по чл. 343б, ал. 3 НК - управление на МПС след употреба на наркотични вещества на 24.09.2016 г., като с решение от 4 април 2017 г., влязло в сила на 19.04.2017 г., постановено по НАХД № 300/2017 г. по описа на СРС, ищецът е признат за виновен за извършването му и на основание чл. 78а НК е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „глоба“. Въз основа на така установения факт е счел, че срещу увредения е водено паралелно наказателно производство, през времетраенето на процесното, по което той е бил признат за виновен, поради което негативните последици за ограничаване на правата му в емоционален и социален план са кумулирани за част от процесния период от двете наказателни производства, доколкото тези негативни последици за неимуществената сфера не се понасят самостоятелно. Съобразявайки гореизложените конкретни обстоятелства, въззивният съд е заключил, че справедливият размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата 5 000 лв., а за разликата до сумата 12 000 лв. искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е неоснователен.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият и четвъртият въпроси, поставени от касатора, имат сходно съдържание и могат да бъдат обобщени и преформулирани съобразно правомощията на касационната инстанция по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК до процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, включени в предмета на спора, както и всички приети и относими доказателства, включително гласните такива, като при разноречиви доказателства да посочи обосновано кои кредитира и на кои не дява вяра. Същият е свързан с наведени от касатора оплаквания, че не са обсъдени направените от касатора в отговора на въззивната жалба възражения, без да се конкретизира кои точно, както и че съдът не е обсъдил приетите по делото и неоспорени от ответната страна свидетелски показания, от които се установяват конкретни факти и обстоятелства относно търпените от ищеца неимуществени вреди. Така обобщен горепосоченият процесуалноправен въпрос притежава характеристиките на общо основание за допускане на касационния контрол, тъй като е от значение за крайния изход на конкретения спор. Спрямо него обаче не е налице релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, тъй като по правния въпрос е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд в атакуваното решение. Според последната (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 164 от 4.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 190/07.02.2020г. по гр.д. № 24/2019г. на ВКС, I г.о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр.д. № 1241/2019г. на ВКС, І г.о., решение № 74/02.07.2020г. по гр.д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 133/23.10.2019г. по гр.д. № 3565/2018г. на ВКС, І г.о. и др.), въззивната инстанция дължи излагане на собствени фактически и правни мотиви като втора инстанция по същество, след извършване на самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети относими доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. При наличието на разноречиви доказателства съдът дължи обосновано да изложи своите съображения защо възприема едни, а други – не. В съответствие с горепосочената практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в мотивите на обжалваното решение, въззивната инстанция е обсъдила всички относими към спора приети доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, вкл. досежно факта на паралелно водено наказателно производство срещу ищеца, след което е достигнала до решаващия правен извод за справедливия размер на процесното обезщетение според критерия на чл. 52 ЗЗД. При определянето на интензитета на процесните неимуществени вреди решаващият съд е обсъдил и показанията на свидетелите на ищеца (Н. - приятел на ищеца и П. - майка на ищеца), които са ценени съобразно нормата на чл. 172 ГПК, но доколкото не са опровергани от останалите доказателства по делото, те са кредитирани изцяло. Следователно по делото липсват противоречиви гласни доказателства, както и други видове доказателства, които да установяват противоположни факти. Гореизложеното обосновава извод за отсъствие на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол по процесуалноправния въпрос.

Поставените втори и трети въпроси от жалбоподателя също следва да бъдат обобщени и преформулирани до един правен въпрос, отнасящ се до конкретните обстоятелства, които подлежат на преценка от въззивния съд при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди при деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, и дали измежду тях е наличието на минало осъждане на ищеца за престъпление, настъпила реабилитация по право спрямо същото, периода от време, през който е било висящо паралелно воденото наказателно производство и има ли данни за поправянето на дееца. Този правен въпрос е обуславящ за изхода на конкретния спор, т.е. спрямо него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. ВКС последователно и безпротиворечиво приема в своята практика, че съдебното минало на ищеца е релевантен факт при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление. Предходните осъждания поначало сочат на по-нисък интензитет на търпените неимуществени вреди и на накърняване в по-малка степен на доброто име и положението на лицето в обществото, в сравнение с лице с чисто съдебно минало, освен ако по делото са налице доказателства, че лицето се е поправило и е положило усилия да възстанови накърнения си обществен авторитет (в този смисъл освен цитираните от касатора съдебни актове са и т. 11 ТР № 3/2005 по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 50003/14.05.2025 г. по гр.д. № 2986/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50193/11.10.2022 г. по гр.д. № 2477/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 715/28.11.2025 г. по гр.д. № 746/2025 г. на ВКС, III г.о. и др.). В настоящия случай, въззивният съд е съобразил горепосочената практика, отчитайки извършването на друго престъпление през времетраенето на процесното наказателно преследване – управление на МПС след употреба на наркотични вещества на 24.09.2016 г.. Това обстоятелство е от значение за преценката на личността на ищеца и интензитета на негативните му изживявания от процесния деликт, които са занижени при лица, които са били обект на наказателно преследване и за които е установено, че са извършили други престъпления (в този смисъл решение № 50193/11.10.2022 г. по гр. д. № 2477/2021 г. на ВКС, IV г.о. и др.). Съобразявайки осъждането на ищеца за друго престъпление с влязъл в сила съдебен акт въззивният съд е действал в съответствие с горецитираната практика на ВКС.

По отношение на осъждания за други престъпления, предхождащи или настъпили паралелно с наказателното преследване, от което се претендират неимуществените вреди, и настъпила реабилитация спрямо тях, също е формираната практика на ВКС (решение № 60213 от 07.10.2021 г. по гр. д. № 3462/2020 г. на ВКС, III г. о. и др.), с която обжалваният въззивен акт е съобразен. Според решение № 60213 от 07.10.2021 г. по гр. д. № 3462/2020 г. на ВКС, III г. о. в областта на наказателното право и наказателния процес реабилитацията представлява абсолютна пречка да се зачита предходно осъждане на лицето. Същият извод, произтичащ от чл. 85, ал. 1 НК, важи и за другите отрасли на правото, при които в нормативен акт са предвидени изрично отнемане или ограничения на определени права по отношение на осъдени лица. По различен начин обаче следва да се третира настъпила реабилитация при определяне на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление. Тези неимуществени вреди се изразяват в засягане на доброто име, честта и достойнството на лицето и в този смисъл касаят морални норми. Именно моралните норми (добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД) стоят в основата на засегнатото нематериално благо на ищеца, който е бил незаконно обвинен. Добрите нрави са неписани правила и не се съдържат в нормативните актове, за да се счете, че реабилитацията възстановява репутацията на осъденото лице такава, каквато е била преди осъждането. В този случай преценката за спазването на добрите нрави е предоставена на съда. Когато гражданският съд определя по справедливост обезщетението за неимуществени вреди, не може само с формални съображения, черпени от разпоредбата на чл. 85, ал. 1 НК напълно да игнорира осъждания, за които ищецът е реабилитиран. Съдът трябва да съобрази цялостния облик на ищеца и дадената от обществото морална оценка за неговото поведение. Когато доброто име на ищеца и обществената оценка за него са накърнени от осъждане, за което е настъпила реабилитация, независимо от незаконно образуваното наказателно производство, фактът на осъждането следва да бъде съобразен в горепосочения контекст и обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде определено в по-нисък размер. Именно по този начин е процедирал въззивният съд в атакуваното решение, съобразявайки по-ниския интензитет на търпените неимуществени вреди от процесния деликт заради осъждането на ищеца, през времетраенето на процесното наказателно производство, за друго престъпление, дори за последното да е била настъпила реабилитация по право.

Наличието на практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с която обжалваното решение е съобразено налага извода, че по втория изведен от касационния съд правен въпрос не е осъществено релевираното първо допълнително основание. Формираната трайна съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изключва наличието и на второто наведено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Очевидната неправилност е регламентирана в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване, различно от касационните основания от чл. 281, т. 3 ГПК. Очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти, каквито квалифицирани състави на неправилност не са налице спрямо обжалваното решение. Изложените от касатора оплаквания, че съдът не е преценил всички писмени и гласни доказателства по делото, не е разгледал всички доказателства поотделно и в съвкупност и взаимовръзка, игнорирал е възражения относно неоснователност на подадената въззивна жалба, представляват оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да обосноват основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Съобразно гореизложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение