Определение № 947 от 26.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1677/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

М. Г. С., чрез адвокат Н. Н., обжалва решение № 2000 от 03.04.2025 г. по в.гр.д. № 668/2024 г. на Софийски градски съд, IV-Д състав, с което е потвърдено решение № 20084978 от 26.03.2023 г. по гр.д. № 44436/2019 г. на Софийски районен съд, 63 състав, в частта, с която е признато за установено по исковете на „Обединена българска банка“ АД, [населено място], че настоящият жалбоподател дължи сумата 9 441,98 лв. – непогасена главница по договор за предоставяне на потребителски кредит от 29.07.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.09.2017 г. до окончателното изплащане на задължението и сумата 463,75 лв. – договорна лихва за периода от 20.12.2016 г. – 28.08.2017 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 68340/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 63 състав, както и в частта за присъдените съдебни разноски.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се обезсили като недопустимо, евентуално да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

В изложението по чл. 248, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правните основания по чл.280, ал. 2, предл. 2 и 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното въззивно решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.

Излага подробни съображения, че липсва компетентност на българския съд да разгледа правния спор, тъй като ответницата живеела във Великобритания още преди подаване на заявление по чл. 417 от ГПК, имала качеството потребител и били налице специалните предпоставки, предвидени в чл. 18, пар. 2 от Регламент 1215/12 г., които съдът не бил преценил правилно.

Счита, че решението е очевидно неправилно поради това, че липсва надлежен доклад по чл. 146 от ГПК, като по този начин била нарушена и утвърдената практика на ВКС, обективирна в решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д. 4297/14 г., IV ГО на ВКС, решение № 2228 от 01.10.2014 г. по гр.д. 10160/2014 г., ВКС, I ГО, решение № 93 от 27.10.2016 г. по т.д. 1882/15 г., ВКС, I ТО, решение № 157 от 11.02.2016 г. по т.д. 3638/14 г., ВКС, I ГО, решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр.д. 1055/16 г, ВКС, II ГО, решение № 574/07.10.2024 г. по гр.д. 3710/22 г.

Сочи допуснати нарушения на материалния закон, чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 9 от ЗЗД като излага подробни съображения.

Сочи и противоречие на постановеното въззивно решение с: определение № 543/16.06.2016 г. по гр.д. № 1754/2016 г. на ВКС, IV гр.о.; определение № 185/23.04.2013 г. по ч.гр.д. № 2198/2013 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 40/04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, ГК, I гр.о.; решение № 93/27.10.2016 г. по т.д. № 1882/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение № 157/11.02.2016 г. по т.д. № 3638/2014 г. на ВКС, ТК, I гр.о.; решение № 102/25.11.2016 г. по гр.д. № 1055/2016 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 574/07.10.2024 г. по гр.д. № 3710/2022 г. на ВКС, II гр.о. и др.

Поставя следните правни въпроси:

1. Липсата на своевременно заявление за промяна на настоящия адрес в Р България, по съществуващата регистрация на адрес в регистрите на населението, променя ли факта на местожителството в чужбина?

2. Как се доказва фактическото местоживеене на потребителя – физическо лице?

Твърди противоречие с трайната практика на ВКС, израз на която са определение № 185 от 23.04.2013 г. по ч.гр.д. 2198/13 г., ВКС, II ГО, решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр.д. 7175/13 г., IV ГО.

Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка“ АД, [населено място], чрез адвокат П. В., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира разноски. Оспорва изводите за липса на международна компетентност на българския съд. Излага подробни съображения. Оспорва изложените доводи за допускане на касационно обжалване. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено, че М. Г. С. дължи на „Обединена българска банка“ АД сумата от 9 441,98 лв., непогасена главница по договор за предоставяне на потребителски кредит с фиксирана лихва от 29.07.2016 г., ведно със законната лихва от 28.09.2017 г. до окончателното плащане и 463,75 лв., договорна лихва за периода от 20.12.2016 г. до 28.08.2017 г., въззивният съд е приел, че между страните в процесния спор са възникнали облигационни отношения по повод сключен договор, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя (ответник в исковото производство) кредит в определен размер – срещу насрещното му задължение да погаси задължението си в определения по договора срок. Прието е за безспорно, че кредитът е усвоен изцяло от страна на кредитополучателя М. С., както и че е допусната забава по отношение на задълженията по договора.

Въззивният състав е посочил, че при тези установени по делото факти, банката твърдяла, че с оглед неизпълнение на договорните задължения на С., точно и в срок да плаща дължимите месечни погасителни вноски по кредита, същите са станали предсрочно изискуеми, от което мотивирала и претенциите си спрямо длъжника. Установено е, че такава клауза за предсрочна изискуемост е уговорена в отношенията между страните в чл. 18.2 от договора. С оглед задължителното разрешение за въззивния съдебен състав, установено в тълкувателно решение 4/2013 г. на ВКС, за настъпването на предсрочна изискуемост по договорно правоотношение, е необходимо кредиторът да уведоми длъжника за нея и уведомлението да достигне до адресата си. Установено е, че доказателства в тази насока са ангажирани по въззивното дело - депозирана е нотариална покана, с отбелязване, че е връчена на посочения постоянен/настоящ адрес на длъжника, респ. е получена от С. П., с отбелязване, че същата е баба, т.е. лице, попадащо в хипотезата на чл. 46, ал.2 от ГПК, като лице от кръга на домашните. Според въззивния състав, дори да се приемело, че е налице ненадлежно връчване на уведомлението, в който случай биха били изискуеми само падежиралите вноски, това би било без значение за крайния извод, доколкото срокът на договора за кредит е бил до 20.07.2021 г., а броят на падежиралите вноски се преценявал към приключване на устните състезания пред въззивната инстанция с оглед тълкувателно решение № 8/2017 на ОСГТК на ВКС. Въззивният състав е посочил, че размерът на задълженията е установен от изслушаната ССчЕ пред първоинстанционния съд.

По делото е установено и че М. С. е противопоставила възражение за нищожност на договора, респ. клаузи от същия с оглед противоречието им със ЗПК. Съдът е приел, че кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на ЗКИ. С оглед на това, въззивният състав е приел, че правната регламентация на договорната им връзка намирала своето приложно поле в ЗЗП, в сила от 10.06.2006 г., т.е. действащ към датата на сключване на процесния договор.

Установено е, че договорът бил сключен в два екземпляра и на шрифт „Times New Roman 12”, като липсвали сложни, неразбираеми термини или дълги изречения, с неясно съдържание.

Относно оспорената методика при определяне на лихвата, към която се придържал кредиторът, въззивният съд е приел, че в чл. 4.1 от договора било посочено, че редовната главница по кредита се олихвявала с лихва в размер на 8,95 % годишно и лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора. Договорът за банков кредит бил възмезден, защото чл. 430, ал.2 от ТЗ предвиждал изрично, че заемателят плащал лихва по кредита, уговорена с банката, т.е. размерът на лихвата бил предмет на уговорка между страните по договора, а не се определял по методика. Предвид правната природа на лихвата като възнаграждение за предоставения финансов ресурс и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за кредитополучателя размер, не нарушавало изискването за добросъвестност, такова нарушение би имало при предвидена възможност за едностранна промяна на лихвата от страна на банката, каквато от съдържанието на процесния договор не се установило.

Отхвърлено е възражението относно начина на изчисляване на лихвата, предвиден в чл. 3.4 от договора, установяващ, че лихвата се изчислявала на база 360 дни годишно и на база 30 дни в месеца. Възражението касаело различните конвенции за броене на дните, изразено като брой дни в периода на начисляване - на база 360 или 365 дни, самият ОЛП, определян от БНБ се изчислявал по Конвенцията 360/30. Същата била относима към процента ГПР и в текста на договора същият бил ясно посочен - 10,61 %, т.е. не надвишавал пределния размер, посочен в императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК. ГПР по никакъв начин не бил относим към разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 и т.9а от ЗПК, които се отнасяли за методиката при определяне на референтен процент при промяна на първоначално уговорения по договора, каквато възможност в процесния договор за подобна промяна не била предвидена.

По отношение твърдяното нарушение на чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК, касаещо наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срокът, в който това право можело да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден, въззивният съд е приел, че при прочит на съдържанието на договора за кредит в чл. 14, ал.1, 2, 3 и 4 се съдържала предвидена възможност за отказ от договора на потребителя, уговорен бил начин и условия за неговото упражняване, респ. определен бил начин на погасяване на главницата, респ. размера на лихвата за ден. Прието е, че би могло да бъде упражнен право на отказ, при определените в договора условия и е прието, че доводът на въззивния жалбоподател е неоснователен.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

По отношение на соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, за проверка вероятната допустимост на въззивното съдебно решение, поради липса на международна компетентност на българския съд, настоящият съдебен състав намира следното. С оглед приетите доказателства по делото, въззивният съд е приел, че при подаване на заявление по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК, заповедният съд е установил служебно, че вписаният в регистрите на населението адрес на длъжника е в [населено място]. На така посочения адрес, е уведомен длъжникът за предсрочната изискуемост на кредита. Съобразно чл. 411, т. 1 от ГПК меродавна за определяне на подсъдността била редакцията на чл. 417 от ГПК ДВ бр. 50 от 03.07.2015 г. Правилата за подсъдността се определяли към подаване на заявлението и с оглед чл. 120 от ГПК не можело да се вземе предвид промяната, заявена 20 дни след възникване на съдебния спор между страните.

Въззивният съд е съобразил чл. 17, т. 1 от Регламент № 1215/12 г., че местната компетентност се определя с оглед настоящия адрес на потребителя. Съгласно чл. 32, ал.1, б. „а“ от регламента, съдът се считал сезиран в момента, в който документът за образуване на производството се внесе в съда, при условие, че ищецът впоследствие не е допуснал да предприеме изискуемите стъпки, за да се извърши връчване на ответника. Съдът е приел, че към 28.09.2017 г. длъжникът – потребител е бил с настоящ/постоянен адрес в [населено място], т.е. не било установено твърдяното нарушение на регламента.

С оглед възражението, основано на чл. 48, ал. 7 от КМЧП, предвид другото възражение на въззивния жалбоподател, въззивният съд е приел, че единствените доказателства, представени от ответника за установяване на обичайното му местопребиваване на територията на Великобритания, не са представени в надлежно заверен превод, на основание чл. 185 от ГПК. Въпреки този извод, въззивният съд е приел допълнително, че дори при възприемане на тези доказателства, поради това, че езикът, на който са представени му е известен, то те реферират за обстоятелства към юни – август 2019 г., което е период след 2 години от подаване на процесното заявление, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК. Прието е, че с тези доказателства е установен прием в колеж във Великобритания на ответника за срок от 5 години, т.е. до 26.10.2024 г.

Така даденото разрешение от въззивния съд не обуславя извод за недопустимост на решението. Преди всичко релевантни за определяне на компетентността на българския съд, са нормите на регламент 1215/12 г. Съгласно чл. 62 от посочения регламент когато е сезиран съд, за да определи дали страната има местожителство в държава членка, съдът прилага вътрешното си право. В случай, че страната няма местожителство в държавата членка на сезирания съд, съдът прилага правото на другата държава членка, за да определи местожителството й в друга държава членка. Твърдението за местожителство на ответника на територията на Великобритания към момента на предявяване на иска, обуславя извод, за наличие на международен елемент и приложение на регламент 1215/12 г. Към момента на предявяване на иска 2017 г., Великобритания е държава членка в ЕС, като до 31.12.2020 г. с оглед Споразумението за оттегляне на Великобритания, се прилагат правилата, предвидени в законодателството на Съюза. Съгласно трайната практика на СЕС и на ВКС, определянето на международната компетентност по дела срещу потребители, на основание чл. 18, пар. 2 от регламент 1215/12 г. е последното местоживеене на потребителя към момента на предявяване на иска. Практиката на СЕС по приложение и на регламент 44/2001 г. е приложима, като следва да се приеме, че въпросът за местоживеенето е фактически. Изрично е подчертано, че от значение е не вписването в регистрите на населението на лицето, а действителното му местоживеене на територията на коя държава членка е, фактически елемент на постоянно или преимуществено установяване на определено място. В случая, при извършване на самостоятелна преценка от настоящия съдебен състав, относно наличието на местоживеене на длъжника-потребител към момента на подаване на заявление по чл. 417, т. 2 от ГПК, на територията на коя държава е съдът взе предвид следното. На първо място, регламентът е приложим с оглед на обстоятелството, че се преценява наличието на предпоставките за предявяване на иска към 28.09.2017 г., датата на подаване на заявление по чл. 417, т. 2 от ГПК. Съгласно разясненията в определение по дело С-98/20 г. на СЕС, местоживеене на потребителя по смисъл на чл. 18, пар. 2, следва да се определи, че означава местоживеене на потребителя към датата, на която е предявен искът.

Съдът преценява наличието на доказателства за местоживеене на ответника съобразно правилата, предвидени в неговия закон, с оглед чл. 62, пар. 1 от регламент 1215/12 г..

Данните в заповедното производство са, че е образувано на 28.09.2017 г., с подадено заявление по чл. 417, т. 2 от ГПК, поканата за доброволно изпълнение, на основание издадената заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК е връчена на длъжника М. С. на 17.06.2018 г. По делото е постъпило уведомление от М. С. чрез адв. Н., на 13.10.2017 г., преди издаване на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК(на 02.11.2017 г), с което е представила доказателства и е твърдяла, че има местоживеене във Великобритания и удостоверение за посочено местоживеене във Великобритания в регистрите на населението, удостоверение изх. № 47 от 12.10.2017 г. от СО-район „Кремиковци“. Исковото производство е образувано на 31.07.2019 г. като към подадения отговор ответникът е посочил, че има адрес във Великобритания, който е посочил. По силата на чл. 422, ал. 1 от ГПК, когато е предявен установителен иск за установяване на вземанията, за които е издадена заповед, на основание чл. 417, т. 2 от ГПК, този иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на тази заповед. Поради това правилата за определяне на международната компетентност следва да се определят към момента на подаване на заявлението. Не е имало обосновано предположение, че лицето няма местоживеене в [населено място]. От представените доказателства от длъжника, пред заповедния съд, не може да се направи извод, че действително е имала местоживеене във Великобритания. Тези доказателства са удостоверение за настоящ адрес от 12.10.2017 г, издаден от [община], от което се установява, че М. С. е заявила адрес във Великобритания, както и удостоверение, издадено от „Департамент по трудова заетост и пенсии“. В това удостоверение е посочено, че не доказва правото на работа във Великобритания, както и самоличността на молителя. Няма данни за това какво е значението на издаден Национален осигурителен номер от Департамент по трудова заетост и пенсии, Великобритания, датиран към 30.03.2017 г. Удостоверява ли местопребиваването на лицето на територията на Великобритания или е свързан само с търсене на работа или започване на работа. С оглед на това от значение е какво е било намерението на длъжника, дали да се установи на място във Великобритания, трайно или не, за което няма ангажирани доказателства. Съдът няма знания и не може служебно да установи значението на издадения осигурителен номер, дали предполага намерение за установяване във Великобритания и фактическо пребиваване на територията на тази държава, или само търсене на работа към този момент. От друга страна няма и твърдения и доказателства за установяване на субективното намерение на длъжника да се установи във Великобритания, какви са били целите за получаване на осигурителен номер. Следва да има сигурни доказателства, а не само предположения, че лицето е имало намерение да се установи във Великобритания към месец септември 2017 г. От представеното удостоверение за издаден национален осигурителен номер във Великобритания, не може да се установи, че са налице сигурни доказателства, както вече бе посочено, първо поради липсата на доказателства за значението на получаването на този осигурителен номер и второ, поради липсата на ангажирани доказателства към момента на подаване на заявление в банката длъжникът да е имал намерение, което е обективирал чрез обективни факти да установи пребиваването си на територията на Великобритания. За определяне на местожителството би имало значение установяването или намерението за установяване. Самото търсене на работа не би било релевантно, без доказване на намерение да се установи местоживеене във Великобритания. Представените доказателства пред въззивния съд, отговор от британските власти за одобрено пребиваване във Великобритания до 26.10.2024 г., кореспонденция с учебно заведение, където ищцата е записана да учи, също не доказват, че в релевантния момент 28.09.2017 г., към момента на подаване на заявлението по чл. 417, т. 2 от ГПК, ответникът-длъжник е имал местопребиваване във Великобритания. Тези доказателства като дати следват началото на производството пред българския съд. Поради това не може да установи, че към момента на подаване на заявление по чл. 417, т. 2 от ГПК ответникът е имал местопребиваване с намерение за трайно установяване или местоживеене във Великобритания. Липсата на доказателства, които да обусловят извод, че е налице местоживеене във Великобритания, не могат да изключат наличието на компетентност на сезирания съд. Представените впоследствие, пред съда, в исковото производство доказателства, макар и на чужд език, установяват, че в по-късен момент от подаване на заявлението от банката за издаване на заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК, към 23.05.2019 г., е приет длъжникът да учи във Великобритания. Този момент последва издаване на заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК. Освен това самото приемане за следване, не установява действителното живеене на територията на Великобритания. Изисква се установяване, че действително учи и живее във Великобритания.

При липса на установяване, че действително има местоживеене на територията на Р България, следва да се приложи посоченото правило на чл. 18, пар. 2 от регламент 1215/12. Съгласно трайната практика на СЕС исковете срещу потребители се предявяват по местожителството на потребителя към момента на предявяване на иска. Сезираният съд с иск срещу потребител прилага собствения си закон, за да определи дали лицето има местожителство на територията на държавата на съда. Съдът, издал заповедта по чл. 417, т. 2 от ГПК, се е уверил, че адресът на потребителя е в България, към момента на подаване на заявлението. Когато се твърди, че местожителството на потребителя към завеждане на иска е в друга държава членка, следва да се докаже законът, определящ връзката на потребителя с последната. В настоящия случай липсва основание да се приеме от доказателствата по делото, че е имало друго местожителство на потребителя, към момента на предявяване на иска. Още повече, че от значение, е не формалната регистрация, а всички данни в съвкупност, че потребителят е имал намерение и е осъществил това намерение да живее на територията на друга държава членка, към момента на предявяване на иска С оглед нормата на чл. 422, ал. 1 от ГПК и предвид предявения установителен иск, следва да се приеме, че подсъдността следва да се определи съобразно правилото, че с подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК, се счита за предявен и установителният иск. Освен това и съгласно практиката на СЕС, т. 29 от определение от 03.09.2020 г. по дело С-98/20 г., от значение е местоживеенето на потребителя към предявяване на иска, което определя компетентността на сезирания съд, когато местоживеенето е в държавата членка на сезирания съд.

Доводът, че съгласно трайната практика на ВКС доказването на фактическите обстоятелства относно местоживеенето и възможността това да стане с всички доказателствени средства, не може да се приеме, че изключва направения вече извод. По отношение на основанията за вероятност решението на въззивния съд да е недопустимо, настоящият съдебен състав намира, че преценката се извършва с оглед наличните доказателства, ангажирани от страната, сочеща порока на въззивното решение. При липса на доказателства, установяващи твърденията на тази страна и съответно установяваща значението на представените от нея доказателства, не може да се обуслови друг извод. Посоченото изключва наличието на вероятност решението на въззивния съд да е недопустимо.

По отношение на соченото основание съгласно чл.280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, очевидна неправилност. Подробно бе отговорено относно приложението на чл. 18, пар. 2 от регламент 1215/12 г. при преценка налице ли е основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд, с оглед допустимостта на същото. Сочените основания от касатора не могат да обосноват извод за очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно практиката на Върховния касационен съд очевидна неправилност е налице когато може да се установи, без извършване на същинска проверка на предвидените в закона основания, съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, неправилност на съдебното решение. Това основание включва особено тежки пороци, които следва да се констатират без извършване на същинска проверка на обжалвания съдебен акт. Според трайната практика на ВКС това могат да са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в обратен на действителния му смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, особено съществени процесуални нарушения. Такива доводи липсват, въведените са свързани с основания относно неправилността на съдебното решение.

По отношение на формулирания първи правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че касаторът не е обосновал основание за допускане на касационно обжалване. Посоченият правен въпрос не е разрешен от въззивния съд. Въззивният съд не е изхождал от регистрацията, вписването в съответните регистри на населението на длъжника-ответник по иска и не е отрекъл възможността да се установи с всички доказателствени средства действителното местожителство на длъжника, респ. намерението му да се установи във Великобритания. Приел е, че това твърдение е недоказано да е осъществено към момента на завеждане на иска. Липсата на разрешение в решението на въззивния съд изключва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.

Вторият формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правен въпрос, е теоретичен. Въпреки това, настоящият съдебен състав посочи по-горе, че са допустими всички доказателствени средства за установяване фактическото местожителство на потребителя в друга държава членка. В конкретния случай, не са ангажирани други доказателства, освен представените, които подробно бяха обсъдени.

Практиката на ВКС, на която касаторът се позовава не е релевантна за определяне на международната компетентност на българските съдилища. Определението по ч.гр.д. 2198/13 г. II ГО на ВКС, както и решението по гр.д. 7175/13 г., IV ГО на ВКС, са свързани с тълкуването на чл. 94, ал. 1 и чл. 96, ал. 1 от ЗГР, относно местоживеенето на определен адрес, който е настоящ адрес. Тази практика е неприложима в случая, защото засяга приложение на ЗГР. В случая, както вече бе посочено, от значение е приложението на чл. 18, пар. 2 от регламент 1215/12 г., изискващ наличието на установяване на фактическото местожителство на лицето, към момента на завеждане на иска срещу него. На настоящия съдебен състав е известна практиката на СЕС по приложение на регламент 44/2001 г., която може да се приложи и при тълкуването на регламент 1215/12 г. относно международната компетентност по дела, предявени от кредитор срещу потребител. Съгласно тази константна практика, въпросът за местоживеенето на потребителя е фактически и е свързан с доказване на местопребиваването му към момента на предявяване на иска, което вече бе обяснено.

Касаторът не е формулирал правни въпроси относно твърдените от него нарушения на процесуалните и материалните норми, на които се позовава в касационната жалба. В структурата на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, липсват други, освен посочените два правни въпроса. Останалите нарушения на материалния закон и нарушенията на процесуалните норми, могат да се свържат само с твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение, като основание за допускане до касационно обжалване. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съдът не може сам да извежда правния въпрос, той може само да доуточни същия.

Сочените от касатора нарушения на процесуални и материалноправни норми, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не могат да обосноват общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията при приложение на чл. 280 от ГПК в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, с който касаторът следва да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване, следва да е обусловил решаващата воля на съда, но не може да е свързан с правилността на съдебното решение. Така в случая касаторът е посочил, че е налице явно нарушение на правилата на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, поради необсъждане на доказателствата и предпоставките, предвидени в чл. 17 и чл. 18 от регламент 1215/12 г., изисква проверка на решението на въззивния съд относно неговата правилност. Така поставеният правен въпрос е свързан и с допустимостта на съдебното решение, поради което бяха изложени доводи относно наличните по делото писмени доказателства. Съдът не може да направи извод, че е налице липса на обсъждане на релевантните доказателства, напротив, както бе посочено, съдът е обсъдил представени от страната доказателства относно местожителството на ответника-длъжник към предявяване на иска.

Твърдените от касатора нарушения на чл. 146 от ГПК са свързани с доказване на твърденията за неспазване на шрифта, използван при сключване на договора, както и други технически изисквания. Така както са формулирани от касатора, нарушенията на въззивния съд относно правилата на доказателствената тежест и липсата на точен доклад относно разпределение на доказателствената тежест, изискват проверка за наличие на основание за отмяна на решението съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. Сочените основания относно неправилността на решението на въззивния съд, свързани с нищожността на договора, поради противоречие със закона, конкретно чл. 22 и чл. 10 от ЗПК, също изискват проверка, по реда на чл. 290 от ГПК и соченото основание за отмяна съгласно чл. 281, т.3, пр. 1 от ГПК.

Твърдените нарушения относно нищожността на договора са подведени от жалбоподателя под основанието, предвидено в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Посоченото основание за противоречие на сключения договор в клаузата относно определянето на лихвата, изчислена на ГПР съгласно която годината има 360 дни било в противоречие с Директива на ЕП и на Съвета 2008/48, приложима към процесното правоотношение, изисква проверка на уговореното между страните и съответствието с договора. Въззивният съд е обсъдил въпроса, като е приел, че самият ОЛП се изчислявал от БНБ на база 360/30. Това било относимо към ГПР, който бил ясно посочен и не надвишавал размера, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Тези изводи изискват проверка на правилността на решението, но не могат да бъдат определени като очевидно неправилни, тъй като засягат преценка на изводите с оглед и установените факти относно точно определения размер на дължимите лихви от длъжника. Така посоченото основание за неправилност не може да се прецени по реда на чл. 288 от ГПК, без призоваване на страните.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение.

Така мотивиран ВКС