Определение № 388 от 10.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1277/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по повод подадена касационна жалба от Главна дирекция“Изпълнение на наказанията“ срещу въззивно решение № 215 от 10.12.19г.по гр.дело № 509/19г.на Сливенския окръжен съд в частта,с която е отменено решение № 202 от 19.12.18г.по гр.дело № 543/18г.на Сливенския районен съд и е постановено друго,с което е признато за установено между страните по предявен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, че М. П. Георгиева има право на общо 73 дни допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа всяко тримесечие за периода от 1.03.2003г.- 30.06.14г. Решението е постановено след отменително решение № 113 от 7.10.19г.по гр.дело № 1068/19г.на ВКС,Четвърто г.о., с което е отменено решение № 202 от 19.12.18г.по гр.дело № 543/18г.на Сливенския окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа,че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд следните правни въпроси: Приложим ли е институтът на погасителната давност за погасяване на иск,с който да се установи дали са налице предпоставките за право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа по чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006г./отм./,от кой момент тече срокът за претендиране на допълнителен отпуск за положен извънреден труд и за какъв период може да се претендира; Допустим ли е иск за признаване за установено,че ищецът има право на допълнителен платен отпуск за компенсиране на основание чл.211 ал.5 от ЗВМР /отм./за периода от 2003г.до 30.06.14г., при действащи служебни правоотношения през 2018г. Постъпила е касационна жалба и от М. П. Г. срещу въззивното решение в частта, с която ОС Сливен е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителните му части. Жалбоподателката сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните въпроси: 1.Ограничен ли е въззивния съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси, които касаят правилността на съдебното решение; 2.При противоречиво дадени решения и тълкувания по даден въпрос в задължителната съдебна практика на ВКС и практиката на ВКС по чл.290 ал.2 ГПК от коя следва да се ръководи съдът при постановяване на своето решение. В срока по чл.287 ГПК са постъпили отговори и от двете страни, с които заявяват становище за недопускане до касационно обжалване на касационната жалба на насрещната страна. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: С предявения иск се иска да бъде установено между страните,че ищцата, служител в Затвора [населено място] към ответната дирекция на длъжност „надзирател 1 ст.“, има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране, на основание чл.211 ал.5 от ЗМВР/отм./за периода от 1.01.2003г.- 30.06.14г. С обжалваното решение въззивният съд се е съобразил със задължителните указания на ВКС в отменителното решение и е приел,че ищцата има правен интерес от предявяване на иска предвид необходимостта на установи по надлежния ред предпоставките, при които възниква правото й да бъде компенсирана с допълнителен отпуск за положен труд в извънработно време, което право са оспорва от ответната страна.Изслушана е допълнителна съдебно –икономическа експертиза, изпълнена от в.л.К. К., който е дал заключение в два варианта.Първият е съобразен със свидетелските показания,изслушани пред първата инстанция в посока на удължено работно време – 15 минути преди началото на смяната и 15 минути след приключването й, за да се извърши инструктаж и да се предаде работата.Вторият вариант касае чистата продължителност на работното време от 8,12 и 24 часа.Въззивният съд е възприел първия вариант от заключението, като съответстващ на фактическата обстановка,установена чрез разпит на свидетел.Като е посочил,че остатъчните часове от едно тримесечие /година не следва да се прибавят към друг период, съдът е приел, че ищцата има право на 73 дни отпуск, а не както е посочило вещото лице 75 дни.Счел е за неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност по съображения, че предвид приложимата към служителите на ГДИН специална нормативна уредба не могат по аналогия да се прилагат разпоредбите, касаещи давността по КТ и ЗДСл.С оглед на горното е уважен предявения установителен иск за 73 дни и отхвърлен за остатъка от 22 дни до претендираните от ищцата 95 дни. По касационната жалба на ГД“Изпълнение на наказанията“ Настоящият съдебен състав намира,че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросът :“ Приложим ли е институтът на погасителната давност за погасяване на иск,с който да се установи дали са налице предпоставките за право на допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа по чл.212 ал.1 т.3 ЗМВР 2006г./отм./,от кой момент тече срокът за претендиране на допълнителен отпуск за положен извънреден труд и за какъв период може да се претендира“не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.В решение № 197 от 7.10.19г.по гр.дело № 786/19г.на Четвърто г.о. на ВКС е посочено,че правото на допълнителен отпуск е по своето естество компенсация за положен от съответния държавен служител в МВР извънреден труд /решение по гр. д. № 3814/2014 г., ІV г. о./ Това следва от законодателната уредба, създадена със ЗИДЗМВР 1997 г. (ДВ бр. 17 от 21.02.2003 г.), в сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Положеният от такива служители труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при условията на чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР 1997 г. (отм.);, съответно чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР 2006 г. (отм.);: до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа – допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа не може да е нещо различно от превишението до 50 часа – то във всеки случай се явява работа извън редовното работно време, т. е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е защо част от положения труд се компенсира парично, а друга част – с допълнителен отпуск, но и двете вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по отношение на положен от него извънреден труд. Едното от тези вземания (възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа) е парично и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Правото на допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време) обаче е непарично и от държавните служители в МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Това следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ – /чл. 176, ал. 3 / и ЗДСл /чл. 59, ал.6/, нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавния служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността той сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение/чл.229 ал.4 ЗМВР 1997 г. - отм. и чл. 212, ал. 4 ЗМВР 2006 г. - отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Ирелевантно е обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на държавните служители в МВР. Това няма отношение към вече възникналите при действието на отменените нормативни актове права. Тези права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали. В този смисъл са и мотивите на ТР № 6/17г.от 11.02.22г.по тълк.дело № 6/17г.на ОСГК на ВКС. Предвид така приетото по поставения въпрос обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Въпросът за допустимостта на предявения иск с разрешен с отменителното решение на ВКС.В този смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 10 от 21.04.15г.по гр.дело № 3814/14г.на Четвърто г.о. на ВКС; решение № 237 от 19.06.14г.по гр.дело № 781/14г.на Четвърто г.о. на ВКС и др. Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.Противоречивото разрешаване от съдилищата на материалноправни или процесуалноправни въпроси не е основание за допускане на касационно обжалване съгласно изменението на ГПК, публикувано в ДВ бр.86/17г. Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – разрешен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото.По поставените правни въпроси има установена съдебна практика,която не се налага да бъде променена или осъвременена. По касационната жалба на М. П. Г. Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по касационната жалба на М. Георгиева. Отговор на въпроса :“ Ограничен ли е въззивния съд от посоченото във въззивната жалба по въпроси,които касаят правилността на съдебното решение“ е даден в закона –разпоредбата на чл.269 ГПК,по чието приложение има установена безпротиворечива практика.В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на търсената с въззивната жалба защита, обсъдил е събраните по делото доказателства съобразно правомощията си по чл.271 ал.1 ГПК и е изложил правни съображения във връзка с оплакванията във въззивната жалба на Георгиева срещу първоинстанционното решение. Преценката на доказателствата би могла да доведе до необоснованост на решението, което е касационно основание по чл.281 т.3 ГПК и подлежи на разглеждане само след допусната касация. Въпросът :“При противоречиво дадени решения и тълкувания по даден въпрос в задължителната съдебна практика на ВКС и практиката на ВКС по чл.290 ал.2 ГПК от коя следва да се ръководи съдът при постановяване на своето решение“ не е обусловил въззивното решение.Не е налице твърдяното противоречие с ТР № 6/12г.на ОСГТК на ВКС,което се отнася за разноските и е неотносимо към материалноправния спор.По въпроси, които не са от значение за изхода на делото касационно обжалване не следва да се допуска. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК разноските следва да остават за сметка на страните,както са направени. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.