Определение № 663 от 02.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 568/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество „Бул Инс” АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 379 от 12.12.2019 г. по в.т.д. № 661/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 375 от 02.07.2019 г. по т.д. № 876/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив в обжалваната част. С първоинстанционното решение застрахователното дружество е осъдено да заплати на И. В. М. сумата 42 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по повод смъртта на брат му Т. Т. Т., настъпила при ПТП на 31.10.2015 г. в [населено място], ведно със законната лихва от 19.07.2018 г. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за касирането му. Според касатора, ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е неприложимо, тъй като процесното ПТП е настъпило преди постановяването му, а от друга страна, не е установено по делото да е съществувала особено близка връзка между ищеца и починалия негов брат, и не е налице изключение, което да е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия. В жалбата са изложени съображения във връзка с лимитите на отговорност по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, както и по приложение на чл.493а КЗ и на § 96 ПЗР на ЗИДКЗ, с доводи, че не е налице противоречие между националното право и правото на ЕС. В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Какво се разбира под „особено близка връзка с починалия” и „по изключение”, посочени в ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС и покрива ли се този критерий с установените по делото факти, в този смисъл, подлежат ли на репариране вредите на ищеца; 2. Разпоредбите на § 96 и чл.493а КЗ противоречат ли на практиката на СЕС и Директива 2009/103/ ЕО; 3. Разпоредбите на § 96 и чл.493а КЗ и въведеният лимит от 5 000 лв. прилагат ли се за ПТП преди датата на влизане в сила на КЗ. По тези въпроси се сочи допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като е цитирано решение № 72 от 12.03.2010 г. на ВКС, II г.о. във връзка с изложените в т.1 от жалбата доводи за допуснато нарушение на чл.235, ал.2 ГПК, т.к. решението на апелативния съд не е основано на събраните в процеса доказателства. По въпроси № 2 и № 3 не е обоснован допълнителният селективен критерий. В т.4 от изложението не е формулиран правен въпрос, а се съдържат твърдения, че „с критерия за определяне на „справедливо” по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди, като обжалваното решение е в противоречие със задължителната практика на ВКС в тази насока, израз на която е ППВС № 4/68 г., макар и да е налице изрично позоваване на същата /така например в определение № 137/01.03.2011 г. на ВКС, II ТО по т.д. № 566/2010 г. и решение по чл.290 ГПК към същото с № 93/23.06.2011 г., според което посоченият порок на съдебен акт е основание за касационно обжалване/”. Касаторът се позовава и на ППВС № 7/78 г. По всички пунктове от изложението се поддържа и очевидна неправилност на решението, с твърдения, че то противоречи на основни принципи в правото относно деликта, както и на закона и събраните доказателства. В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор от И. В. М., чрез процесуален пълномощник, е застъпено мотивирано становище за липса на сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Апелативен съд - Пловдив, при съобразяване на обхвата на въззивното производство и след преценка на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е приел, че ищецът - брат на починалия при ПТП на 31.10.2015 г. Т. Т., е материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди, с оглед тълкуването, дадено преди предявяване на иска, в ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Твърдените в исковата молба обстоятелства за създадена трайна и дълбока емоционална връзка на ищеца с починалия негов брат и за понесени от ищеца продължителни болки и страдания, са счетени за основателни. В тази насока подробно са преценени показанията на свидетелите Б. Л. и А. Д., установили както изключително близките отношения между двамата братя, така и оказваната от пострадалия помощ на по-малкия си брат, вкл. и финансова. Според посочените свидетели, починалият Т. Т. бил много добър и активен човек, но нямал собствено семейство, приел семейството на брат си като свое, братята били много близки, а след внезапната смърт на Т., ищецът не изглеждал добре здравословно, плачел, бил унил, скърбял непрекъснато. Преценката на окръжния съд за размера на обезщетението – 42 000 лв., след приспадане на приетия процент съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, е възприета от въззивната инстанция, като изрично е констатирана липсата на съдържащи се във въззивната жалба на застрахователя конкретни оплаквания по приложение на чл.52 ЗЗД. В мотивите към атакувания съдебен акт апелативният съд е развил подробни правни съображения за приложимост на нормите на Част Четвърта от отменения Кодекс за застраховането, обуславящи неоснователност на оплакването на застрахователното дружество за приложимост на лимит на обезщетението - 5 000 лв. съгл. § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр.101/2018 г./. Независимо от този извод, въззивният съд е преценил и по същество доводите на дружеството за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която е прието, че КЗ противоречи на изисквания на норми на правото на ЕС и затова не се прилагат лимитите, установени в КЗ. Апелативният съд е изтъкнал, че приетото разрешение от СЕС по дело С-277/12, на което се е позовал Окръжен съд – Пловдив, касае недопустимост на лимитиране на размера на конкретно обезщетение, което се дължи за причинени на близките неимуществени вреди, а не се отнася до лимитът на отговорност /застрахователна сума/ по чл.492 КЗ. Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Съгласно дадените в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 129.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения относно общата селективна предпоставка /актуални и понастоящем за хипотезите по чл.280, ал.1 ГПК/, касаторът е длъжен да формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото, имащ обуславящо значение за решаващата правна воля на съда. В случая, касационният жалбоподател не е поставил въпрос, удовлетворяващ предвидената в чл.280, ал.1 ГПК основна селективна предпоставка. Първият въпрос, относим към тълкуването, дадено в Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, е фактологично обусловен и е пряко относим към обосноваността и законосъобразността на въззивното решение. Отговорът на този въпрос предпоставя извършване на преценка на сочения от касатора порок на атакувания съдебен акт по чл.281 т.3 ГПК. Тази преценка не попада обаче в обхвата на селективната фаза на касационното производство. Твърденията в жалбата за неправилност на извода на апелативния съд за доказаност на предпоставките за уважаване на предявения иск за репариране на понесени от ищеца неимуществени вреди, не могат да аргументират наличието на основание за достъп до касация, в какъвто смисъл е и изведеното в ТР № 1/2009 г. разграничение между чл.280, ал.1 ГПК и общите основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК. По приложението на чл.235, ал.2 ГПК липсва формулиран процесуалноправен въпрос. Въпросите, свързани с приложението на чл.493а КЗ и § 96, ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр.101/2018 г./ не могат да се преценят като обуславящи за изхода на материалноправния спор, доколкото въззивният съд е извел извод за приложимост на нормите на Част Четвърта от отменения Кодекс за застраховането, водещ до неоснователност на оплакването на застрахователното дружество – въззивник за приложимост на предвидения лимит от 5 000 лв. на обезщетението за неимуществени вреди на лицата по чл.493а, ал.4 КЗ, до влизане в сила на наредбата за утвърждаване на методика по чл.493а, ал.2 КЗ. Обсъждането на това оплакване и по същество, не е обусловило изхода на делото, поради което въпросите не съответстват на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК. Касационният жалбоподател не е формулирал точен и ясен материалноправен въпрос във връзка с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и относимите към него общи критерии, разяснени в ППВС № 4/1968 г. С оглед диспозитивното начало в процеса, недопустимо е ВКС да извежда конкретен правен въпрос, въз основа на съдържащите се доводи и оплаквания в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. В случая, твърденията на касатора предпоставят именно служебно извеждане на правния въпрос, което е извън правомощията на касационната инстанция. От друга страна, макар и въззивният съдебен състав да е възприел за справедливо определеното от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди, изрично е констатирал, че във въззивната жалба на застрахователя липсват конкретни оплаквания за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД. Касационно обжалване на въззивното решение не би могло да се допусне и поради очевидна неправилност. В случая липсват данни, обосноваващи извод за прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, или за очевидна необоснованост в резултат на явно нарушаване на правилата на формалната логика. При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 1 800 лв., съгласно приложен към отговора договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за плащане на договореното адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение