Определение № 4266 от 01.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2915/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Е. Й. като пълномощник на Е. Р. Г., срещу въззивно решение № 95 от 23.04.2025 г. по в. гр. д. № 304/2024 г. на Кюстендилския окръжен съд. С него е потвърдено решение № 214 от 26.02.2024 г. по гр. д. № 562/ 2022 г. на Кюстендилския районен съд, в частите, в които: 1/ на основание чл. 349, ал. 2 ГПК е поставен в дял на Л. Р. Х. следният допуснат до делба недвижим имот: поземлен имот с идентификатор № 29386.501.295 по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18- 1234/13.06.2018 г. на изп. д. на АГКК, с последно изменение на КККР, засягащо поземления имот от 15.02.2022 г., с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], площ: 874 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м./,; номер по предходен план: 192, квартал 30, парцел VIII, при съседи: [№], [№], [№], [№], ведно с построената в имота сграда с идентификатор [№], със застроена площ от 85 кв. м., брой етажи 2, предназначение: жилищна сграда-еднофамилна; 2/ Л. Р. Х. е осъдена да заплати на Е. Р. Г. в 6-месечен срок от влизане на решението в сила сумата 35 993 лева, представляваща парично уравнение на дела й, ведно със законна лихва от влизане на решението в сила до окончателното изплащане; 3 / Е. Р. Г. е осъдена да заплати на Л. Р. Х. сумата 14 107.86 лева, представляваща 1/2 част от увеличена стойност на наследството от общите наследодатели, ведно със законна лихва, считано от 22.10.2022 г. до окончателното изплащане; 4 / Е. Р. Г. е осъдена да заплати на Л. Р. Х. деловодни разноски в размер на 2 270 лева. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост - липса на мотиви и превратна интерпретация и неправилна оценка на събраните доказателства, както и неговата нищожност. Жалбоподателката твърди, че съдът неправилно е възложил на основание чл. 349, ал. 2 ГПК в дял на сестра й процесния недвижим имот, вместо същият да бъде изнесен на публична продан, както да плати на ищцата сумата в размер на 14 107.86 лв., представляваща 1/2 част от увеличената стойност на наследството от общите наследодатели, ведно със законната лихва върху тая сума, считано от 22.10.2022 г. до окончателното изплащане. Поддържа, че въззивният съд е пренебрегнал задължението си за всестранно, пълно и обективно изясняване на обстоятелствата по делото и не е извършил комплексна, цялостна и задълбочена оценка на събрания доказателствен материал. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд, а именно дали е длъжен да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност; дали необсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване са довели до неправилни изводи и с оглед събраните по делото доказателства, правилно ли е приложен материалният закон. Твърдението е, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в представените към касационната жалба решения - основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е направено позоваване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси: 1. Дали притежаването на идеални части от други недвижими имоти и/или при учредено право на ползване върху недвижим имот на страната в делбеното производство, е пречка за възлагането съсобствения недвижим имот, при положение, че съделителката може да ги ползва свободно съобразно неговото предназначение и по начин да не й пречат другите съсобственици да си служат с тях, респ. наличие на друго жилище по смисъла на закона. 2. При предоставени втори и/или повече договори за правна защита и съдействие по едно дело за една инстанция с изрично отбелязване на първия по време договор за правна защита и съдействие, че важи за цялото дело, съдът трябва ли да присъжда допълнително претендираните разноски по представените втори или повече договори за правна защита и съдействие и не води ли това до злоупотреба с право. Поддържа се още наличие на основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С влязло в сила решение от 14.07.2022 г. по гр. д. № 562/2022 г. на Кюстендилския районен съд е допусната съдебна делба между съделителите Л. Р. Х. и Е. Р. Г. по отношение на процесния имот. Делбата на имота е допусната при равни права – по 1/2 ид. част за всяка от съделителките. Установено е, че съсобствеността върху имота е възникнала по наследяване от починалите им родители В. Н. Г. и Р. С. Г., като към момента на откриване на наследството Л. Р. Х. е живяла в имота. В срока по чл. 349, ал. 4 ГПК, възстановен от Кюстендилския районен съд по реда на чл. 66 ГПК с определение от 25.11.2022 г., съделителката Л. Р. Х. е заявила искане по чл. 349, ал. 2 ГПК допуснатият до делба имот да бъде възложен в неин дял като неподеляем, тъй като при откриване на наследството тя е живяла в него и не притежава друго жилище. Посочила е, че за установяване на твърдението си, че не притежава друго жилище, е представила декларация в този смисъл. Съдът е констатирал, че такава декларация по делото липсва, след като поради изгубване на делото от вещо лице, е била проведена процедурата по чл. 94 ПАС по възстановяването му и в акта за възстановяване на гр. д. № 562/2022 г. по описа на Кюстендилския районен съд - акт с № 1/29.03.2023 г., при описанието на възстановените копия на документите по делото не фигурира /не се открива/ представената от Л. Х. декларация. За да уважи възлагателната претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК на Л. Р. Х., съдът е приел от събраните доказателства - основно приетото заключение по назначената съдебно-техническа експертиза, че жилищният имот и дворното място, в което се намира, не могат да бъдат поделени по начин, по който всеки съделител да получи реален дял според правата си в съсобствеността. Въз основа на изявленията на двете страни, че освен правата им в делбения имот, Л. Х. и Е. Г. притежават по 1/4 ид.ч. от поземлен имот в махала „М.“, ведно с жилищна сграда с площ от 39 кв. м., които се съпритежават и от още две лица, съдът е приел, че съделителката Л. Х. не притежава друго жилище по смисъла на чл. 349, ал.2 ГПК. Посочил е, че доколкото имотът в махала „М.“ не е индивидуална собственост на Л. Х., а и се съпритежава с още две лица, ирелевантни са обстоятелствата дали този имот е жилищен по смисъла на ЗУТ и дали може да се обитава целогодишно, тъй като притежаването на идеална част от друг жилищен имот не е пречка да се извърши възлагането. Позовал се е на практика на ВКС, обективирана в решение № 229 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 14/2009 г. на ВКС, I г. о.; решение № 72 от 08.06.2015 г. по гр. д. № 6017/2014 г. на ВКС, I г. о. и др., с които се приема, че притежаването на идеална част от друг имот не е пречка за възлагане на претендиращия съделител на наследственото жилище, ако той при откриване на наследството е живял в него. С оглед на това е направил решаващ извод, че в случая са налице всички предпоставки за уважаване на претенцията по чл. 349, ал. 2 ГПК. От приетите две заключения от първоинстанционния съдът въззивният съд е приел за установена действителната пазарна цена на делбения имот. Възприел е, че уравнението на дяловете следва да се извърши на посочената по-високата цена - тази по заключението на в. л. Н. Г. - 71 986 лева, като детайлно е аргументирал извода си. Твърдението за допуснато от районния съд процесуално нарушение, изразяващо се в отказ на съда да назначи повторна експертиза относно стойността на имота, въззивният съд е намерил за неоснователно, тъй като такъв отказ не е бил постановяван, а жалбоподателката в рамките на първоинстанционното производство не е оспорила заключението на експертизата на в.л. Н. Г., чиято оценка е възприета от съда, и не е правила искане за назначаване на повторна такава. С оглед правата на съделителите Л. Р. Х. е осъдена да заплати на Е. Р. Г. за уравнение на дяловете сумата от 35 933 лв. в шестмесечен срок от влизане в сила на решението. Претенциите на Л. Р. Х. против Е. Р. Г. за присъждане на обезщетение за извършени подобрения в процесния имот са квалифицирани по чл. 12, ал. 2 ЗН. Същите са приети за доказани по основание и размер. Прието е за доказано по несъмнен начин, от показанията на всички разпитани свидетели, че Л. Р. Х., е извършила, през 2013 г.-2021 г., в дворното място и в къщата множество ремонтни дейности, заплатени изцяло от нея, които са увеличили стойността на имота, подробно посочени в уточнителна молба от 01.12.2022 г. на л. 76 и сл. от възстановеното дело. Като се е позовал на заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, изготвена от в.л. К. С., съдът е приел, че увеличената стойност на имота в резултат на извършените подобрения възлиза на 28 215.73 лева, от която сума Е. Р. Г. дължи 1/2 съобразно правата си в съсобствеността, т.е. сумата 14 107.86 лв. Възражението за погасителна давност е прието за неоснователно, тъй като погасителният давностен срок за претенции по чл. 12, ал. 2 ЗН започва да тече от предявяване на иска за делба /в случая от 30.03.2022 г./, съгласно ППВС № 7/73 г., т. 4, а претенциите по сметки са заявени на 27.10.2022 г. и с уточнителна молба вх. № 10751/01.12.2022 г. Съдът е посочил, че не е задължение на съда, разглеждащ претенция по чл. 12, ал. 2 ЗН, да проверява служебно дали наследникът, спомогнал за увеличаване на наследството приживе на наследодателя, не е бил възнаграден по друг начин, в какъвто смисъл са част от доводите, изложени във въззивната жалба. Ако ответникът по този иск твърди, че претендиращият наследник е бил възнаграден, то е следвало да посочи начина, по който е станало това и да го докаже. В случая доказателства Л. Х. да е била надарена или да й е било завещано имущество, не са ангажирани. За установено е приел, че в течение на няколко години преди смъртта на наследодателите същата е ползвала част от делбения имот, но този факт сам по себе си не е достатъчен да изключи отговорността на другата съделителка, тъй като не се твърди, а и не е установено категорично с каква продължителност е било това ползване. Данните, че същото е от порядъка на няколко години, сочат на извод, че ползването не е съответно и тъждествено на увеличението на наследството, за да може да го компенсира, още повече, че и от двете заключения на вещите лица Т. и С. е установено, че подобренията в жилището са в много добро състояние без почти никакво овехтяване. При тези данни е приел, че не може да се приеме, че подобрявайки жилищния имот по начина, по който това е направено в конкретния случай, Л. Х. няма право да пресметне в своя полза увеличението. Съдът е обсъдил и твърденията на жалбоподателката, че изпращаните от ищцата средства са били за подаръци и те представляват дарения в изпълнение на нравствен дълг, които не подлежат на връщане, и е приел, че същите са голословни и не рефлектират върху правилността на изводите на съда. Относно претенциите за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, е приел, че Л. Х. е осъществила успешна защита срещу неоснователната жалба има право да иска заплащане на направените за тази защита разноски. Същите са удостоверени в представения и намиращ се на л. 19 по въззивното дело договор за правна защита и съдействие, към който е представен и списък по чл. 80 ГПК. Съобразил е, че действията на процесуалния представител на Х., в качеството й на ответник по жалбата на Г., в хода на развилото се въззивно производство се изразяват в явяването в три съдебни заседания, само в едно от които е бил даден ход на делото, и изготвяне на писмена защита. Не е подаван отговор на въззивната жалба и не са извършвани действия по събиране на доказателства. Делото във фазата на въззивното производство не се отличава с особена фактическа и правна сложност, като по подлежащите на разглеждане въпроси има изобилна и константната съдебна практика. Като в тази връзка е достигнал до извод, че справедливият и обоснован размер на адвокатско възнаграждение е сумата от 1 200 лева общо, от които по 600 лева за всеки от исковете и я е присъдил. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси. Въпросите, свързани с правомощията на въззивния съд - за задължението му да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка и с оглед доводите и възраженията на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въпросите са изведени формално, без да се посочи от жалбоподателя кои конкретно доказателства, събрани по делото, не са обсъдени от въззивния съд, и кои правнорелевантни факти, установени с тях, не са взети предвид при постановяване на въззивното решение. По съществото си така поставените въпроси имат характер на оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на изследване при разглеждане на жалбата по същество, а не в стадия на нейната селекция. Видно от съдържанието на обжалвания съдебен акт, въззивният съд е изложил мотиви относно наличието на всички предпоставки за възлагане на допуснатия до делба имот на съделителката Л. Х. по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК, като е посочил и въз основа на кои доказателства, приети по делото, основава своите изводи. Показанията на разпитаните по делото свидетели са обсъдени поотделно и във връзка с останалите събрани доказателства. Въз основа на съвкупната преценка на тези доказателства е направен извод, че съделителката Л. Х. е живяла в жилището на наследодателите към момента на откриване на наследството и че не притежава друго жилище, годно за задоволяване на жилищните й нужди. Заключението на съдебно - техническата експертиза, според което допуснатият до делба имот е неподеляем, не е било оспорено от страните. По този начин съдът е изпълнил задължението си да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства, относими към правния спор. По тези съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по повдигнатите от жалбоподателя процесуалноправни въпроси. По въпроса дали притежаването на идеални части от други недвижими имоти на страната в делбеното производство съставлява пречка за възлагане по реда на чл. 349, ал. 2, изр. 1 ГПК, не е налице специалната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. По въпроса има формирана трайно установена практика на ВКС, на част от която се е позовал и въззивният съд / решение № 229 от 07.04.2020 г. по гр.д. № 14/2009 г. на І г.о.; решение № 72 от 08.06.2015 г. по гр.д. № 6017/2014 г. на І г.о., решение № 166 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 1390/2010 г. на ІІ г.о./, в която се приема, че притежаването на идеална част от друг жилищен имот не е пречка за възлагане на делбен имот по реда на чл. 349, ал. 2, изр. 2 ГПК. Това разрешение се обосновава с факта, че жилище по смисъла на § 5, т. 30 ПЗР ЗУТ е самостоятелен /цял/ жилищен имот, а също така със социалната цел на разпоредбата - да осигури задоволяване на жилищните нужди на определен кръг съделители, които нямат друго жилище. Притежаването на идеална част от друг жилищен имот не се приравнява на пълноправно право на собственост с оглед вътрешните отношения между съсобствениците и правото да си служат с общата вещ съобразно квотата в съсобствеността - чл. 31 ЗС. След като по поставения въпрос е налице задължителна практика на ВКС, то и не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, касаещ присъждането на разноските, не може да обоснове достъп до касационно обжалване, тъй като е неотносим към изхода на спора. Поради самостоятелния характер на вземането за разноски законодателят е уредил специален процесуален ред за защита срещу решението в частта за разноските, а именно по чл. 248 ГПК, който е различен от реда за защита срещу решението по съществото на спора. ВКС намира и че не са налице основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението - няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение - съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и не са явно необосновани. Водим от гореизложеното съдът