Определение № 189 от 04.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 727/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. П., представлявана от адв. Я. Д., срещу решение № 184 от 27.10.2020г. по в.т.д. № 212/2020г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което, след частична отмяна на решение № 152 от 01.06.2020г. по гр.д. № 547/2019г. на Окръжен съд - Русе е отхвърлен предявеният от С. И. П. иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 27 750 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 25.05.2018г. ПТП.

Касаторката навежда оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост. Поддържа, че от събраните по делото доказателства не се установява тя като пешеходец да е навлязла внезапно на пътното платно, нито да е удължавала ненужно престоя си там. Сочи, че наред с това е установено настъпването на ПТП в условията на чл.119, ал.1 ЗДвП, а именно - при стъпил и пресичащ вече пешеходец по надлежно означена и маркирана пътека. Намира, че изводът на въззивния съд за наличие на съпричиняване от нейна страна не следва от изводите на САТЕ, а приетото „внезапно" навлизане на платното не следва от нито един установен по делото факт. В изложението си по чл.284, ал.З, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС но следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Относно предпоставките, при които следва да се отчете съпричиняването по чл.51, ал.2 ЗЗД и в частност при ПТП необходимо ли е поведението на пострадалия да нарушава правно установено правило за движение по пътищата? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.11.20 Юг. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 52 от 08.05.2008г. по т.д. № 1498/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните в рамките на обхвата на въззивната проверка по чл.269 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решение № 22 от 24.02.2015г. по гр.д. № 4581 /2014г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 3 от 22.07.2013г. по гр.д. № 534/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 149 от 03.07.2012г. по гр.д. № 1084/2011г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 24 от 28.01.20Юг. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 589 от 29.06.20Юг. по гр.д. № 1359/2009г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Относно определянето на степента на съпричиняване и подлежащите на преценка обстоятелства за това - чл.51, ал.2 ГПК. Твърди, че въззиввният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 150 от 18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т.о.

Ответникът ЗАД „Алианц България" АД оспорва касационната жалба. Излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси касаят правилността на решението, а от друга страна, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че при ПТП на 25.05.2018 г. в [населено място] е пострадала ищцата, тогава на 58 г. Въз основа на заключението на вещото лице по приетата по делото съдебна автотехническа експертиза и свидетелските показания на водача на автомобила, с който е осъществено ПТП, въззивният съд е приел за установен следният механизъм на настъпването му: Водачът е управлявал лек автомобил Тойота с per. [рег.номер на МПС] и се е движел по западното еднопосочно трилентово платно за движение на бул. Цар Освободител, в най-лявата лента на същото, спрял е пред пешеходна пътека, за да пропусне група пешеходци, преминаващи по нея, след което е потеглил и с предната част на автомобила е ударил пешеходката - ищцата по делото. Последната е предприела пресичане по пешеходната пътека, излизайки от разделителната ивица между двете платна на булеварда, в посока от ляво надясно спрямо посоката на движение на автомобила. Приел е, че според вещото лице от техническа гледна точка опасността е възникнала от момента, в който водачът е имал възможност да забележи навлизането на пешеходката на платното, като в случая той е потеглил най-малко 1.12 сек. след възникване на опасността, а от своя страна пешеходката е навлязла на платното за движение 0.88 сек., след като управляваният от водача С. автомобил е потеглил. Посочил е, че според заключението водачът е имал техническа възможност да предотврати ПТП, ако в конкретната пътно-транспортна ситуация е изчакал преминаването на пешеходката, която от своя страна също е имала техническа възможност да възприеме движението на автомобила и да не навлезе на платното за движение.

В резултат на ПТП ищцата е претърпяла телесни увреждания както следва: счупване на дясна пубисна кост, счупване на лява малкопищялна кост и счупване на пета проходилна кост на левия крак.

Въззивният съд е приел за установено, че срещу водача е водено наказателно производство, приключило със споразумение по НОХД № w 673/ 2019 г., с което е прието, че той виновно е нарушил правилата за движение по пътищата, при което по непредпазливост е причинил на пешеходката средна телесна повреда.

Приел е за безспорно, че отговорността на водача на процесния лек автомобил е била предмет на сключена със ЗАД „Алианц България" застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите", валидна към деня на ПТП, както и че пострадалата е отправила искане до застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение, такова й е било определено в размер на 22 000 лв. за причинените й неимуществени вреди и в размер на 172.95 лв. за имуществените такива, но не й е изплатено поради несъгласие с определения размер.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел предявения иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за присъждане на застрахователно обезщетение за основателен. Взел е предвид, че във въззивното решение не се прави оплакване досежно определените от съда размери на дължимите на ищцата обезщетения за неимуществени вреди -37000 лв. и за имуществени вреди - 172.95 лв., а спорът е сведен само до наличието или не на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата и оттам наличие на основание за редуциране на определените от съда обезщетения.

Въззивният съд е намерил направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат за основателно. Посочил е, че според заключението САТЕ както водачът на МПС не се е съобразил с появилата се внезапно след приключване на преминаването на останалите пешеходци пешеходка, така и последната не се е съобразила с факта, че процесният автомобил вече е потеглил. Достигнал е до извод, че и двамата участници в движението не са съобразили поведението си с конкретната пътнотранспортна ситуация, като всеки от тях е имал възможност да избегне настъпването на вредите, ако беше изчакал другия да приключи предприетото действие. Приел е, че пострадалата пешеходка е възприела, че всички автомобили са спрели пред пешеходната пътека и изчакват пресичането на пътното платно по нея от пешеходците, при което субективно е преценила, че и тя може да премине, но в момента, в който и тя е предприела пресичане, останалите пешеходци вече са приключили пресичането и спрелите автомобили са предприели потегляне. Заключил е, че нейната субективна преценка очевидно не е съответствала на обективната ситуация. Поради това въззивият съд е приел за доказано, че пострадалата в качеството й на участник в движението - пешеходец е нарушила императивно вмененото й с чл.113 ал.1 т. 1 ЗДвП задължение преди да навлезе на платното за движение да се съобрази с приближаващите се пътни превозни средства, с което е допринесла за настъпването на вредите. При отчитане на факта, че съгласно заключението на вещото лице действията на виновния водач на МПС и на пострадалата са предприети с изключително минимална разлика от десетки от секундата, т.е. почти едновременно, съдът е намерил, че приносът на пострадалата следва да бъде преценен на 25 % и определеният от съда размер на обезщетение следва да бъде редуциран с този процент, при което обезщетението за претърпени от нея неимуществени вреди е дължимо в размер на 27 750 лв., а това за имуществени вреди - в размер на 129.71 лв.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените в изложението първи и трети материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ГПК и определянето на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач, както и формулираният втори процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства по делото и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните, са релевантни. По приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формираната постоянна съдебна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12.03.20Юг. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 151 от 12.11.201 Ог. по т.д. № 1140/11 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, II т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/1 Зг. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, I т.о., както и посочените от касаторката решение № 97 от 06.07.2009г. по т.д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 96 от 15.10.2012г. по т.д. № 936/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 39 от 16.07.2010г. по т.д. № 551/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 43 от 15.04.2009г. по т.д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 159 от 24.11.20 Юг. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 52 от 08.05.2008г. по т.д. № 1498/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 118 от 27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 150 от 18.12.2017г. по т.д. № 1834/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. Според така формираната практика, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. При определяне степента на съпричиняването подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.Съдът следва да отчете и това, че съгласно чл.20 ЗДвП отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасност на движението е значително по-голяма, включително и чрез вмененото им задължение за избиране на такава скорост за движение, че да може да спрат пред всяко препятствие, което са могли и са били длъжни да предвидят. При произнасяне по формулираните материалноправни въпроси въззивният съд се е отклонил от формираната задължителна практика, поради което е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса за предпоставките за прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента.

Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК също е формирана

постоянна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/201 Зг. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 1 1/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др./, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и поддържани в отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК доводи всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства в тяхната съвкупност, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

В настоящия случай въззивният съд не е обсъдил доводите на въззиваемата ищца в отговора на въззивната жалба във връзка с възражението за съпричиняване на настъпилото ПТП, както и не е обсъдил подробно заключението на САТЕ и споразумението по НОХД № 673/ 2019г. на PC - Русе с оглед наведените от ишцата доводи. Поради това следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да се допусне касационно обжалване на решението в обжалваната му част по втория процесуалноправен въпрос за проверка за съответствие на произнасянето на въззивния съд с формираната постоянна практика.

По изложените съображения следва на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по материалноправния въпрос относно приложението на чл.51, ал.2 ГПК и определянето на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач и по процесуалноправния въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства по делото и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните.

Касаторката е освободена от заплащане на държавна такса, поради което не дължи държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение