Определение № 1000 от 03.09.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5212/2013 г.

Производството по делото е образувано по касационната жалба на адвокат Н.И. като процесуален представител на Н. И. Й., Р. В. Р. и И. В. П., всички със съд.адрес [населено място], срещу решението на Великотърновския окръжен съд /ВТОС/ от 26.VІ.2013г. по в.гр.д. № 495/2013г., с което е потвърдено решението на Великотърновския РС от 04.І.2013г. по гр.д. № 2570/2012г., с което е прието за установено по иск по чл.422 ГПК, че касаторите дължат на С. К. К. и Х. К. К., и двамата от гр. В.Т., общо 10000 евро, с левова равностойност 19558.30лв., а в съответствие с наследствените им права – всеки от тях по 3333 евро с левова равностойност 6518.78лв., представляващи неизпълнено насрещно задължение по договор за заем, сключен между наследодателите на страните К. Х. К. и В. П. Й., и общо 5355.88лв. мораторна лихва за определен период /по 1785.29лв. всеки от ответниците/, ведно със законната лихва върху главницата от 18.V.2012г. и разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 2227/2012г. Ответниците по касационната жалба С. К. К. и Х. К. К., и двамата от [населено място], в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Г.Н. са заели становище за недопускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу валиден, допустим и подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ съобрази следното: За да постанови въззивното решение, ВТОС е взел предвид, че между наследодателя на ищците К. Хр.К., починал на 20.ХІ.2011г., и наследодателя на ответниците В. П. Й., починал на 27.Х.2009г., е бил сключен на 01.ІІ.2009г. валиден договор, по силата на който К. предоставил в заем на Й. 10000 евро, които последният се задължил да върне изцяло на 01.VІІІ.2009г. По заявление на ищците, предмет на ч.гр.д. № 2227/2012г., ВТРС е издал заповед за изпълнение на паричното задължение по чл.410 ГПК срещу ответниците. Договорът обективира не само постигнатото между страните съгласие за даване на заем срещу задължение за връщане на заетата сума в определен срок, но и реалното получаване на заетата от заемателя сума. По делото не е установено връщането на сумата нито в уговорения срок, нито по-късно, нито на заемодателя, нито на неговите наследници; не е установено и наличието на правопогасяващи или правоизключващи факти и обстоятелства; предявеният иск е допустим и основателен. В пункт І на изложението на Н. Й., Р. Р. и И. П. по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи, че в конкретни съдебни актове на ВКС било застъпено становище, че договорът за заем се счита сключен в момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, нуезависимо от формата на волеизявленията, че договорът за заем е реален договор и за да породи правни последици, сумата следва да бъде предадена на заемателя. В случая в тежест на ищеца било да докаже съществуването на договора за заем. Той основавал иска си единствено на представения договор за заем, като следвало да се установи освен съвпадане на волеизявленията и факта на предаване на сумата. Представеният договор не можел да се счете за годно доказателство за реално предаване на сумата с оглед съдържанието на т.1 и т.2 на договора, които не съдържали изрични клаузи, установяващи предаването и получаването на сумата, поради което не можело да се сподели становището, че същият има характер на разписка за получаване. Посочената практика на ВКС в изложения смисъл при абсолютно идентични с разглеждания казус била безпротиворечива. В пункт ІІ на изложението се твърди, че поради недопустимост на заповедното производство /поради образуването му от и срещу наследниците на двете страни по договор за заем, обосноваващ искането за издаване на заповед за изпълнение/ са недопустими и последвалите го установителни искове, респективно и постановеното въззивно решение. Сочи се произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите: допустимо ли е да възникне процесуално правоотношение по заповедно производство между наследници с оглед смъртта и на двете страни по приложен договор за заем; допустимо ли е съдът в рамките на производството по чл.410 ГПК да обсъжда факти и обстоятелства по отношение наследяване, кръга на наследниците и обема на тяхната отговорност, съответно техните права и/или задължения; може ли да се приеме за надлежно предявена искова претенция, която се основава на предхождащо недопустимо заповедно производство. ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато поради твърденията за недопустимост на предявените искове, респективно и на атакуваното въззивно решение. За касационното обжалване касаторите следва да внесат общо 498.28лв. държавна такса по сметката на ВКС. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,