Определение № 6062 от 30.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3769/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от К. П. П., чрез адв. М. С., срещу определение № 584 от 24.07.2024 г., постановено по в. ч. гр. д. № 312/2024 г. по описа на Окръжен съд – Габрово, с което е потвърдено определение № 610 от 17.04.2024 г., постановено по гр. д. № 1717/2023 г. по описа на Районен съд – Габрово, за прекратяване на производството по делото поради неотстраняване на пречките за движението му, на основание чл. 129, ал. 3 и ал. 4 ГПК. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в частната касационна жалба, жалбоподателят поставя в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следния въпрос: „Когато с една искова молба са предявени кумулативно два иска, подлежащи на разглеждане по различен процесуален ред, може ли съдът да указва на ищеца да уточни алтернативно кой от двата иска предявява и да прекрати законосъобразно производството при неизпълнение на указанията му?“. Поддържа и наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е установил, че в депозирана на 17.11.2023 г. уточнена искова молба, ищецът в производството К. П. П. е посочил, че претендира да бъде отменено уволнението му като незаконно по смисъла на чл. 357 КТ – извършено в нарушение на разпоредбите на чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗЗЛПСПОИН. Посочил е, че с протоколно определение от 09.04.2024 г., първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищеца да уточни дали иска отмяна на извършеното уволнение като незаконосъобразно, като в този случай следва да посочи и какво конкретно нарушение на КТ е извършено от работодателя, което да води до незаконосъобразност на извършеното уволнение или се иска обявяване на недействителност на уволнението, като ответно действие на подадения сигнал срещу работодателя по чл. 33 от ЗЗЛПСПОИН. Въззивният състав е взел предвид още, че ищецът е депозирал молба, в която е заявил, че желае уволнението му да бъде отменено като незаконно по смисъла на чл. 33 ЗЗЛПСПОИН, както и че желае уволнението му да бъде отменено като незаконно по смисъла на чл. 357 КТ – извършено поради отказ да се полага извънреден труд. При тези съображения въззивната инстанция е намерила, че въпреки конкретните и ясни указания на първоинстанционния съд, ищецът не е отстранил противоречието в петитума на исковата молба и е продължил да претендира отмяна на уволнението си едновременно на две изключващи се основания. В тази връзка е формирала извод, че исковата молба е останала нередовна и правилно районният съд е прекратил производството по делото. Доколкото исковата молба е нередовна и производството по нея е прекратено, то въззивният съд е преценил, че правилно първата инстанция не се е произнесла по заявеното искане за постановяване на временни мерки, на основание чл. 34а ЗЗЛПСПОИН, тъй като същите следва да се наложат само в едно валидно образувано съдебно производство. След преценка на доводите на частния жалбоподател и обстоятелствата по делото, съдът намира че е налице основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Съображения за това са следните: В трайно установената практика на ВКС се приема, че с исковата молба ищецът определя рамките, в които съдът дължи произнасяне, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, поради което в обстоятелствената част на исковата молба следва да бъдат изложени всички обстоятелства, въз основа на които ищецът търси защита на свои лични и имуществени права по конкретното дело. Съгласно принципа на диспозитивното начало и разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, а съдът е длъжен да даде правна квалификация на предявените искове въз основа от фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част и петитума на исковата молба и само когато същите са неясни или се констатира противоречие между тях, съдът следва да даде указания за уточняването им и отстраняване на допуснатата нередовност. Следва да се посочи също така, че ищецът не е длъжен да посочи правното естество на претендираното от него право, като цифровото изписване и посоченото от страната правно основание не е меродавно, а както вече се посочи, задължение на съда е да квалифицира спорното право с оглед обстоятелствата, на които се основава искът, както и заявения петитум. В настоящия случай в обжалваното определение на въззивния съд и в потвърденото с него първоинстанционно определение, неправилно съдилищата са приели, че нередовностите на исковата молба не са отстранени и след дадените от съда указания, вследствие на което са върнали същата, като производството по делото е прекратено. В изпълнение на дадените от първоинстанционния съд указания до ищеца с протоколно определение от 09.04.2024 г., последният е представил поправена искова молба с вх. № 3022/11.04.2024 г. по описа на Районен съд – Габрово (находяща се на л. 268 от първата инстанция). Видно от съдържанието на същата, ищецът е предявил като главни четири обективно съединени иска по Закона за защита на лицата, подаващи сигнали или публично оповестяващи информация за нарушения (ЗЗЛПСПОИН): 1. иск за обявяване за недействителни на предприетите срещу ищеца ответни действия от работодателя, изразяващи се в издаване на заповед за уволнение /по чл. 33, ал. 4/; 2. иск за възстановяване на положението отпреди нейното издаване /по чл. 33, ал. 5/; 3. иск за осъждане на работодателя да заплати обезщетение за причинените в резултат от така предприетите действия имуществени вреди /по чл. 34/ и 4. иск за осъждане на работодателя да заплати обезщетение за причинените в резултат от така предприетите действия неимуществени вреди /по чл. 34/. Ищецът е съизмерил имуществените вреди с неизплатени трудови възнаграждения за полаган извънреден труд за времето от 01.08.2023 г. – 30.09.2023 г., както и с обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за времето, през което е останал без работа, вследствие на уволнението. Размерът на обезщетението за имуществени вреди първоначално е определил на 1000 лева, като е поискал допускането на счетоводна експертиза за точното им изчисляване, а обезщетението за неимуществени вреди е заявил в размер на 10 000 лева. В условията на евентуалност, ако съдът намери специалния ред по ЗЗЛПСПОИН за неприложим, ищецът е предявил и трите иска по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Следва да се посочи още, че подобно съединяване на посочените искови претенции е допустимо и производството по тях неправилно е било прекратено от съда. В тази връзка изводът на въззивния съд, че ищецът претендира отмяна на уволнението си едновременно на две изключващи се основания, също е неправилен. Както се посочи в мотивите по-горе в случая исковете са предявени в условията на евентуално съединяване. Относно приложението на защитата по ЗЗЛПСПОИН е формирана практика на ВКС, обективирана в определение № 3727 от 24.07.2024 г. по ч. гр. д. № 2512/2024 г. на III г.о., която се споделя изцяло и от настоящия състав. В същото е разяснено, че: така установената защита на национално ниво на лицата по чл. 5 ЗЗЛПСПОИН следва да се разглежда и преценява в светлината и съобразно принципните постановки, изложени в т. 1 – 110 на Директива 2019/1937 на ЕП и Съвета от 23.10.2019 г.; след като цитираната директива е надлежно транспонирана, тя е произвела действието си и изпълнението на въведените във вътрешното право права на лицата по чл. 5 ЗЗЛПСПОИН следва да се гарантират от съда; доколкото на лицето е предоставена бърза, сигурна и ефективна защита – чрез предоставянето му на възможност да предяви искане за обявяване за недействителни на предприетите срещу него ответни действия от работодателя, изразяващи се в издаване на заповед за уволнение и възстановяване на положението отпреди нейното издаване с нормите на чл. 33, ал. 4 и чл. 33, ал. 5 от специалния закон, то съдът не може да откаже тази защита. При тези съображения е формирано становището, че ЗЗЛПСПОИН е специален по отношение на КТ, доколкото урежда средства за защита, приложими за конкретната хипотеза на извършено уволнение като ответно действие спрямо лице, за което е безспорно установено, че е подало сигнал за нарушение. Във връзка с горното е обоснован извод, че предявените въз основа на това специално основание искания не са недопустими. Ето защо, изводите на въззивния състав в обжалваното определение и потвърденото с него определение на първата инстанция за нередовност на исковата молба, въпреки дадените на ищеца указания да отстрани противоречието в исковата молба, са неправилни. Незаконосъобразно съдилищата са отказали да осигурят защита на ищеца по специалния закон, респективно неправилно производството по делото е било прекратено, след като в предоставения от съда срок страната е отстранила констатираните нередовности на исковата молба, уточнявайки заявените искови претенции. Предвид изложеното, обжалваното въззивно определение и потвърденото с него определение на първата инстанция като неправилни следва да бъдат отменени, а делото следва да бъде върнато на Районен съд –Габрово за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявените искове. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,