Определение № 233 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 445/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 263449/23.07.2021 г., подадена от Н. Н. В., А. Б. М. и В. Б. Л., чрез адвокат Р. Х., срещу решение № 260085 от 16.04.2021 г. по гр. д. № 998/2020 г. на Плевенския окръжен съд, с което е отменено решение № 260357 от 23.10.2020 г. по гр. д. № 5993/2019 г. на Районен съд – Плевен за уважаване на предявените искове по чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД, като вместо това въззивният съд е отхвърлил иска с правно основание чл. 109 ЗС на Н. Н. В., А. Б. М. и В. Б. Л. срещу С. С. В. и Я. П. В. за прекратяване на неоснователни действия, с които пречат на ищците да упражняват своето право на собственост, като бъдат осъдени солидарно да премахнат за своя сметка водопроводното им отклонение, преминаващо през сградата и през дворното място на ищците, с идентификатор *, с обща дължина на водопроводното отклонение 25 линейни метра, заемащо 7 линейни метра в сградата и 18 линейни метра в дворното място, както и да възстановят сградата и дворното място в предишното им състояние, да премахнат за своя сметка съществуващите канализационни връзки, посредством които имотът на ответниците се обслужва от собственото на ищците канализационно съоръжение, заемащо 10 линейни метра в сградата на ищците с идентификатор и 6 линейни метра в дворното място на ищците с идентификатор *, или общо с дължина 16 линейни метра, като преустановят ползването на собственото на ищците канализационно съоръжение, както е отхвърлил и предявения от Н. Н. В., А. Б. М. и В. Б. Л. срещу С. С. В. и Я. П. В. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за солидарно заплащане на обезщетение в размер на 97.23 лв. за неоснователното обогатяване на ответниците от ползването на имота, собственост на ищците, чрез поддържане на преминаващото през сградата и двора на ищците водопроводно съоръжение на ответниците, обслужващо имота на последните, и поддържане на канализационната връзка от имота на ответниците в канализационните съоръжения на ищците, с оглед обслужване на имота на ответниците, за периода 25.09.2018 г. – 9.09.2019 г.

Въззивният съд е съобразил, че пред първоинстанционния съд са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 109 ЗС и чл. 59 ЗЗД, а именно: да бъдат осъдени ответниците С. С. В. и Я. П. В. солидарно да премахнат за своя сметка водопроводното им отклонение, преминаващо през сградата на ищците Н. Н. В., А. Б. М. и В. Б. Л. с идентификатор ** и през дворното място на ищците, с обща дължина на водопроводното отклонение 25 линейни метра, заемащо 7 линейни метра в сградата и 18 линейни метра в дворното място, и да възстановят сградата и дворното място в предишното им състояние; да премахнат за своя сметка съществуващите канализационни връзки, посредством които имотът на ответниците се обслужва от собственото на ищците канализационно съоръжение, заемащо 10 линейни метра в сградата на ищците с идентификатор и 6 линейни метра в дворното място на ищците с идентификатор *, или общо с дължина 16 линейни метра, като преустановят ползването на собственото на ищците канализационно съоръжение, както и ответниците да заплатят солидарно на ищците сумата от 800 лв. като обезщетение за неоснователното обогатяване на ответниците от ползването на имота на ищците чрез поддържане на преминаващото през сградата и двора на ищците водопроводно съоръжение на ответниците, обслужващо имота на последните, и поддържане на канализационната връзка от имота на ответниците в канализационните съоръжения на ищците, с оглед обслужване на имота на ответниците, за периода 25.09.2018 г. – 9.09.2019 г.

Визирал е, че за да уважи предявения иск по чл. 109 ЗС, първоинстанционният съд е приел, че от съдебно-техническата експертиза по делото се установява, че външните трасета на сградното водопроводно отклонение и сградното канализационно отклонение в процесния имот не са изградени съгласно представените и налични работни чертежи и за двете секции - не е установено водопроводът да е бил изграден съобразно нормативните правила. Няма и доказателства да са приети за търпим строеж. Към момента общото съсобствено дворно място вече е разделено на два самостоятелни имота и е в правото на всеки от собствениците на тези имоти да може да разполага с тях и евентуално да реализира инвестиционни намерения, за каквито водопроводното/канализационното отклонение на ответниците в имота на ищците би попречило. Противоправността на тези, макар и не новоизградени, водопроводни/канализационни отклонения на ответниците в имота на ищците произтича от обстоятелството, че същите са изградени и се използват без да е налице понастоящем съгласието на собствениците на имота, учредяване на право на преминаване или някакво друго основание, въз основа на което ответниците да имат право да ги ползват. След новообразуването на двата имота не са представени доказателства за спазване разпоредбите, свързани с уреждане правото на преминаване на водопровода през чужд имот по ЗУТ (чл. 193, ал. 1), съответно по чл. 112, ал. 3 и ал. 4 ЗВ - напротив, с нотариална покана ищците изрично са уведомили ответниците за несъгласието си за преминаване през техния имот на водопроводните и канализационни отклонения на ответниците. Районен съд - Плевен е посочил, че задължението за всеки собственик на недвижим имот е да даде право на водопрекарване през неговия имот на всички, които имат постоянна или временна нужда от това, но следва да бъде спазен предвиденият в закона ред. Съгласно чл. 112, ал. 3 ЗВ правото на водопрекарване през чужд имот се учредява със споразумение на собствениците на господстващия и служещия имот, а ако такова споразумение не може да бъде постигнато - с акт на органа по чл. 52, ал. 1, т. 4 при спазване на процедурата на чл. 34 и чл. 36, без да се постановява отчуждаване на засегнатия имот. Тъй като доказателства в тази насока от страна на ответниците не са представени, първоинстанционният съд е направил извод за основателност на иска по чл. 109 ЗС.

Окръжният съд е намерил горните изводи на Районен съд – Плевен за изцяло неправилни, незаконосъобразни и необосновани от гледна точка на събраните по делото многобройни писмени доказателства, гласни такива и заключение на съдебно-техническа експертиза.

Приел е за безспорно установено по делото, че ищците са собственици, въз основа на съдебна делба, на поземлен имот с идентификатор *, с площ от 237.50 кв. м, а по кадастрална карта - от 243.50 кв. м, находящ се в [населено място], [улица], при описани съседи, ведно с построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор , с площ от 71 кв. м, докато ответниците, вследствие на същата съдебна делба, са собственици на поземлен имот с идентификатор *, с площ от 237.50 кв. м, а по кадастрална карта - от 243.50 кв. м, находящ се в [населено място], [улица], при описани съседи, ведно с построената в имота двуетажна жилищна сграда с идентификатор **, с площ от 65 кв. м. Ищците са наследници на Б. С. В. - брат на ответника С. С. В.. За безспорно установено е прието от Окръжен съд – Плевен, че горепосочените два поземлени имота са новообразувани такива в резултат на делбено производство и извършена съдебна делба, като същите са били част от един общ ПИ с идентификатор *, с площ по документ за собственост от 475 кв. м, а по скица – 487 кв. м. Този имот е бил съсобствен между страните - на С. С. В. и Я. П. В., от една страна, а от друга - Б. С. В. (брат на ответника, като след неговата смърт съсобствеността е между ответниците и наследниците на Б. В.), на основание наследяване и договор за доброволна делба от 9.11.2001 г. В първоначалния имот са били построени през 1971 г. две жилищни сгради-близнак от двамата съсобственици на имота - С. С. В. и Б. В., при наличие на съответните строителни книжа (одобрени проекти и разрешение за строеж).

Въззивният съд е посочил, че основният спорен въпрос по делото е извършили ли са и извършват ли понастоящем ответниците по исковата молба неоснователни действия или бездействия, с които пречат на ищците да упражняват своето право на собственост по отношение на гореописания недвижим имот.

Приел е за установено от събраните по делото писмени и гласни доказателства, че в процесните имоти има и е налице едно водопроводно трасе от общо водопроводно отклонение, влизащо в имота още през 1971 г. (когато са изграждани двете секции на сградата-близнак). Това водопроводно съоръжение е на практика обща водопроводна инсталация, изградена да обслужва и двете секции на сградата-близнак преди повече от 50 години. Касае се за заварено положение, което винаги е било ползвано и се ползва от страните за водоснабдяване на двете секции на сградата - източна и западна. Същото обстоятелство е установено и по отношение на канализационното съоръжение, представляващо обща канализационна инсталация, изградена още през 1971 г. при построяването на самата сграда и с цел да обслужва и двете секции на сградата. Това канализационно отклонение е предвидено и изпълнено съобразно одобрения проект за строителство на цялата сграда. Безспорно е установено както от събраните гласни доказателства, така и от назначената съдебно-техническа експертиза, че двете инсталации - водопроводна и канализационна, съществуват и се ползват в този си вид от самото построяване на двете секции на сградата през 1971 г. и до днес. Не са представени от ищците никакви доказателства ответниците да са извършвали каквито и да било промени, ремонти или други действия след построяване на тези инсталации през 1971 г., включително и след делото за делба. При устните пояснения на вещото лице пред първоинстанционния съд е потвърден фактът, че водопроводното отклонение е изградено още през 1971 г. или 1973 г., като от него се захранват секция А и секция Б на процесната сграда. Няма друго водопроводно трасе или съоръжение, преминаващо през имота на ищците, което да захранва къщата на ответниците.

Въззивният съд е визирал, че ищците обосновават правния си интерес и основателността на исковата си претенция по чл. 109 ЗС с тезата, че противоправността на тези водопроводно и канализационно отклонения на ответниците в техния имот произтича от това, че понастоящем те се ползват без съгласието на настоящите собственици на вече индивидуално обособен имот след извършената делба, без да е учредено право на преминаване или да е налице друго основание, въз основа на което ответниците да имат право да ползват имота на ищците. Ищците считат и че след образуването на двата имота в резултат на извършената делба ответниците не са направили необходимото за учредяване право на преминаване през чужд имот по реда на ЗУТ, във вр. с чл. 112, ал. 3 и ал. 4 ЗВ.

Окръжен съд – Плевен се е позовал на ТР № 4/6.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което двете задължителни условия за уважаването на иска по чл. 109 ЗС са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. За да бъде уважен този иск, е необходимо ищецът да докаже не само, че е собственик на имота и че върху този имот ответната страна е осъществила неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие създава за ищеца пречки за използване на собствения му имот, по-големи от обикновените. Преценката за това е конкретна по всяко дело. Приел, че в случая, при наличието на гореописаното заварено фактическо положение в имота за ищците - съществуваща водопроводна и канализационна инсталации (ВиК) на двете секции на сградата-близнак във вида, в който тази инсталация е била изградена и ползвана от построяването на сградата-близнак (1971 г.) до настоящия момент, дори и същото да създава пречки за ищците относно реализирането на инвестиционни проекти в техния имот, то това положение няма причинна връзка с поведението на ответниците, като при този си извод се е позовал и на практика на ВКС (решение № 182/2.01.2019 г. по гр. д. № 4928/2017 г., І г. о.). Визирал е, че обстоятелството дали ищците са изградили изцяло ново водоснабдително съоръжение, което обслужва единствено техния имот, а същевременно старото вече не се използва от тях и обслужва единствено ответниците, както и дали е налице друга техническа възможност за обслужване имота на ответниците за нуждите на ВиК извън ВиК съоръженията на ищците, е ирелевантно за спора. По делото е установено безспорно, че ответниците не са извършвали никакви действия по отношение на изградената в сградата ВиК инсталация, не са изграждали нови канализационни връзки и водопроводни отклонения. Те ползват инсталацията така, както е била изградена и съществуваща от 1971 г. досега. Съдът е съобразил и че съществуващата водопроводна и канализационна инсталации в процесния имот са изградени законно и със съгласие на собствениците на тогава общия поземлен имот с идентификатор *** от който впоследствие са образувани двата имота на страните. Намерил е за неотносимо в случая да се акцентира върху неспазване на сега действащи разпоредби на ЗУТ и ЗВ, които са приложими при ново строителство и ново проектиране на сгради и съоръжения. Съдът е посочил, че дори и да е необходимо извършването на някаква промяна във водопроводната и канализационната инсталации в процесните имотите във връзка с бъдещо строителство и преустройство в имотите с оглед действащите нормативни разпоредби, то се касае за друг вид технически и административни действия от страна на собствениците на тези имоти, а не за неоснователни действия или бездействия, извършени от ответниците, които да бъдат санкционирани чрез негаторния иск по чл. 109 ЗС.

Съдът е намерил за неоснователен и иска по чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване на ответниците от ползването на имота, собствен на Н. Н. В., А. Б. М. и В. Б. Л., чрез поддържане на преминаващото през сградата и двора на ищците водопроводно съоръжение на ответниците, обслужващо имота на ответниците, и поддържане на канализационната връзка от имота на ответниците в канализационните съоръжения на ищците, с оглед обслужване на имота на ответниците, за периода 25.09.2018 г. – 9.09.2019 г. Посочил е, че неправилно първоинстанционният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 112, ал. 3 ЗВ, съгласно която се предвижда постигане на споразумение в случай на бъдещо ново прокарване на водопроводно/канализационно отклонение през чужд имот, която разпоредба е счел за неприложима в настоящия казус. Приел е, че не е налице неправомерно облагодетелстване на ответниците за сметка на обедняване на ищците, поради което липсват материалноправните предпоставки за уважаване на иска по чл. 59 ЗЗД.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, по отношение на които се твърди противоречие с ТР № 4/6.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС:

1. Счита ли се за неоснователно въздействие върху чужд имот, като част от фактическия състав на чл. 109 ЗС, поддържането на състояния и/или съоръжения в този имот от лице, което няма облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот;

2. Необходимо ли е за уважаване на иска по чл. 109 ЗС, да се изследва причинна връзка между поведението на лице, държащо собствени ВиК съоръжения (отклонения) в чужд имот без съгласието на собственика на имота, без учреден сервитут, без учредени други права, даващи му право на това държане, и невъзможността за собствениците на имота да упражняват безпрепятствено правото си на собственост;

3. Приема ли се за неоснователно въздействие върху чужд имот, с оглед фактическия състав на чл. 109 ЗС, самият факт на поддържане в чуждия имот на такова фактическо състояние, с което собственикът не е съгласен, и следва ли решаващият съд да приеме, че въздействието, изразяващо се в поддържане (държане) в чужд имот на технически съоръжения, е „неоснователно“ винаги, когато за него липсва съгласие на собственика или заместващ съгласието на собственика административен или друг акт;

4. Съставлява ли неоснователно въздействие върху чужд имот, с оглед фактическия състав на чл. 109 ЗС, държане в чужд имот на вещи на ответниците без съгласието на ищците и без наличието на законно право за това държане.

По отношение на горните въпроси жалбоподателите считат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

На последно място се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

От ответниците по касационната жалба е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба срещу решението по иска по чл. 109 ЗС е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. В останалата част касационната жалба е недопустима, предвид цената на иска по чл. 59 ЗЗД – под 5000 лв., поради което в тази част същата следва да бъде оставена без разглеждане, а производството – прекратено, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо ГПК.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението в частта по иска с правно основание чл. 109 ЗС. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно в т. 4 от цитираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първите три въпроса не са относими към конкретните решаващи мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл. 109 ЗС. Те са формулирани изцяло според защитната теза на В., М. и Л. по делото за липса на основание за наличието на процесното ВиК съоръжение в имота им, докато Окръжен съд – Плевен е заключил въз основа на събраните по делото доказателства, че съществуващите водопроводна и канализационна инсталации са били изградени през 1971 г. законно и със съгласието на тогавашните собственици на имота (сред които и праводателят на ищците), като позоваването на приетите впоследствие норми на ЗУТ и ЗВ е неоснователно, тъй като тези нормативни актове са приложими за ново строителство.

Четвъртият въпрос е изцяло ирелевантен, тъй като не е свързан с предмета на делото и с приетото във въззивното решение. В случая не става дума за вещи, държани в чужд имот.

Допълнително следва да се посочи, че по отношение на горните въпроси не е аргументирано и защо се иска допускане на касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, т. е. защо се счита, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Същото не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Обратното – същото е съобразено със съдебната практика и конкретно – с ТР № 4/6.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което двете задължителни условия за уважаването на негаторния иск са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 ЗС. Същото ще бъде, ако действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело.

В случая въззивният съд е счел, че не е налице първото условие за уважаване на иска – неоснователно поведение на ответниците, което да бъде санкционирано чрез уважаване на негаторния иск.

Ответниците по касационната жалба не са представили доказателства за направени разноски пред ВКС, които да им бъдат присъдени.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,