Определение № 151 от 16.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 933/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Брандс Мениджмънт“ ЕООД, чрез пълномощника му адв. П. И. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 192/21.03.2023 г., постановено по в. т. д. № 773/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, 13 състав, с което е потвърдено решение № 261648/31.12.2021 г., постановено по т. д. № 342/2021 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-12 състав, с което е уважен предаваният от „Булфелд“ ЕООД срещу „Брандс Мениджмънт“ ЕООД облигационен иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за предаване на държането на следния имот: ресторант обект № 2С.015, с площ от 65,40 м 2, намиращ се на втори надпартерен етаж от Търговския център, с граници: магазин № 2С.014, магазин № 2С.016 и общите части на сградата, находяща се в [населено място], [улица] разположена в УПИ І-133, 523, 524, 1907, 2293, кв. 9 по ПУП на [населено място], м. „Драгалевска спирка“, след разваляне на договора за наем от 28.03.2013 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено при нередовна искова молба (не бил посочен конкретният вид и размер на паричните задължения, възникнали по процесния договор за наем, при чието неизпълнение било възникнало потестативното право на наемодателя да развали с едностранно волеизявление този двустранен договор). Счита, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – не е обсъдил всички наведени правни доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност на първоинстанционното решение (по оспорването за нищожност на отделни клаузи на релевантния договор за наем, които са уговорени в противоречие с изискванията за добри нрави; не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, а единствено се е позовал на влязлото в сила арбитражно решение, с което са установени по вид и размер паричните задължения на наемателя към наемодателя по процесния наемен договор), вследствие на което необосновано е приел, че наемателят-ответник не е бил изправна страна (макар и наемодателят да не бил осигурил свободното и необезпокоявано ползване на наетия имот по време на Ковид-19, което обстоятелство обуславя бизвиновното поведение на наемателя), поради което било породено потестативното право на наемодателя да развали договора за наем с едностранно волеизявление. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и със самостоятелните селективни основания, уредени в чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 176/31.10.2017 г. по т. д. № 2299/2016 г. на ВКС, II ТО; решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, I ГО; решение № 60144/25.01.2022 г. по гр. д. № 491/2020 г. на ВКС, II ГО; решение № 202/2018 г. по т. д. № 1826/2016 г. на ВКС, І т. о.; решение № 144/2018 г. по гр. д. № 5100/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 27/2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ІV г. о.); 2. „При постановяване на решението длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС; решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV ГО; решение № 443/25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на ВКС, IV ГО; решение № 361/14.12.2011 г. по гр. д. № 771/2010 г. на ВКС, I ГО; решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ВКС, IV ГО; решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС и решение № 296/05.04.2017 г. по гр.д. № 1776/2016 г. на ВКС, IV ГО); 3. „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор?“ (по този въпрос се твърди противоречие със задължителната практика, намерила израз в ТР № 1/2020 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС); 4. „Какъв е фактическият състав на иска за връщане на отдадената под наем вещ, в случаите когато договорът за наем е прекратен/развален предсрочно поради неизпълнение на задълженията на наемателя?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 75/01.07.2014 г. по т. д. № 3723/2013 г. на ВКС, II ТО; решение № 456/19.06.2013 г. по гр. д. № 1294/2011 г. на ВКС, IV ГО и решение № 12/23.05.2018 г. по гр.д. № 834/2017 г. на ВКС, III ГО) и 5. „Когато се претендират последиците от развалянето на двустранен договор (връщане на наетата вещ) поради едностранното му прекратяване/разваляне, следва ли да бъдат преценявани изправността на развалящия и виновното неизпълнение на задълженията на насрещната страна, за да е налице валидно прекратяване/разваляне на договора?“ (по този въпрос се твърди противоречие с решение № 75/01.07.2014 г. по т. д. № 3723/2013 г. на ВКС, II ТО; решение № 456/19.06.2013 г. по гр. д. № 1294/2011 г. на ВКС, IV ГО и решение № 12/23.05.2018 г. по гр. д. № 834/2017 г. на ВКС, III ГО). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно обстоятелството, че между страните в настоящото исково производство е породено наемно правоотношение, по което ищецът е предоставил за временно възмездно ползване на ответника процесното търговско помещение срещу заплащане на насрещната парична престация – наемно възнаграждение в размер на 55 евро/м 2 без ДДС, чиято изискуемост настъпва ежемесечно, до 5-то число на съответния месец. Страните са постигнали съгласие, че наемодателят притежава правната възможност едностранно да развали наемния договор при неплащане на наемна цена или консумативни разноски, след даване на срок от 20 дни за плащане на дължимите суми – от този момент договорът се счита за прекратен, без да е необходимо допълнително уведомяване. Липсвал спор, че имотът е предаден за ползване, както и че първоначалният наемател е прехвърлил правата и задълженията си на ответника „Брандс мениджмънт“ ЕООД по договора за наем. Въззивният съд е приел за установено от влязло в сила решение по ВАД № 37/2021 г. на АС при БТПП, че наемателят „Брандс мениджмънт“ ЕООД е осъден да заплати на наемодателя „Булфелд“ ЕООД сумата от 45111,24 лв., представляваща дължимо наемно възнаграждение за временното възмездно ползване на процесния имот през периода от м. 05.2020 г. до м. 11.2020 г., вкл.; сумата от 667,93 лв. - маркетингова такса за периода от м. 08.2020 г. до м. 11.2020 г., вкл.; сумата от 7524,93 лв. - такса за обслужване за периода от м. 07.2020 г. до м. 12.2020 г., вкл.; сумата от 992,83 лв. - разходи по ползване на наетата вещ за периода от м. 06.2020 г. до м. 11.2020 г. и сумата от 2897,48 лв. - част от дължимия данък „сгради“ за 2019 г., ведно със законната мораторна лихва върху главните парични притезания от подаване на исковата молба до окончателното им заплащане. Изяснил е, че основателността на предявения облигационен иск с правно основание чл. 233. ал. 1, изр. 1 ЗЗД се обуславя от пораждането и съществуването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) действително възникнало наемно правоотношение между страните; 2) преустановяване на действието на облигационното правоотношение и 3) неизпълнение на непаричното задължение на наемателя да върне на наемодателя наетата вещ. Апелативният съд е прел, че между страните в исковото производство не съществува спор относно следните правнорелевантни обстоятелства: 1) временното възмездно ползване на вещта е предоставено по силата на договор за наем; 2) имотът се държи от ответника и 3) налице е изявление за разваляне на наемното правоотношение, което е достигнало до наемателя. Но за да породи своето правопрекратително действие, потестативното право за разваляне на наемния договор е следвало да бъде надлежно упражнено, а именно наемодателят да е изправна страна по договора, като да са възникнали и съответните материални предпоставки, обуславящи възникването на това преобразуващо субективно материално право. Съобразил е, че договорът за наем е двустранен, възмезден договор, по силата на който наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване срещу насрещното задължение на наемодателя да му заплати определено наемно възнаграждение. Съгласно уговореното в договора наемодателят е притежавал правната възможност да развали договора при неплащане на наемната цена. Въззивният съд е приел, че между страните е постановено влязло в сила арбитражно решение, с което между тях е установено със сила на пресъдено нещо, че наемателят виновно не е изпълнил задължението си за заплащане на наемна цена за периода от м. 05.2020 г. до м. 11.2020 г. Счел е, че е налице идентичност между неизпълнените парични задължения, описани в исковата молба, въз основа на която е образувано делото за връщане на наетия имот, и арбитражното решение, поради което апелативният съд е обосновал правното съждение, че за наемодателя е възникнало потестативното право с едностранно волеизявление да развали процесния договор за наем. Съобразил е обстоятелството, че с признаване на дължимостта на тези парични задължения се преклудира правната възможност в настоящото производство да се релевират възражения за нищожността на процесния договор за наем - с признаване на дължимостта на сумите по него се погасяват и всички защитни правопогасяващи и правопрекратяващи възражения, а и се формира сила на пресъдено нещо относно валидността на облигационното правоотношение. Въззивният съд е приел и, че липсва спор между страните по делото, че процесният имот е предаден на наемателя, както и че понастоящем той упражнява фактическа власт върху него. Съобразил е трайно установената съдебна практика, съгласно която предявяването на иск по чл. 233, ал. 1 ЗДД по своята правна природа представлява предизвестие по чл. 238 ЗЗД – с предявяването на този иск ясно е изразена волята на страна по договорното правоотношение с искане да ѝ бъде върнат наетия недвижим имот, поради което ответникът трябва да бъде осъден да върне държането на имота, с оглед на обстоятелството, че при надлежното упражняване на потестативното субективно право за разваляне на наемния договор от изправната страна не съществува облигационната връзка, въз основа на която на ответника-наемател е предоставено ползването на имота, предмет на разваления договор. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, поради което не е възникнала самостоятелната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съобразно релевираните в касационната жалба правни доводи този порок на въззивното решение би бил налице, в случай че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба – когато предявеното спорно материално право не е индивидуализирано в достатъчна степен чрез посочване на страните по спорното правоотношение, правопораждащите юридически факти (основанието на иска – чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) и вида и обема на търсената съдебна защита (петитума на иска – чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК). В исковата молба и в молбата от 26.08.2021 г. ищецът е навел фактическо твърдение, че е развалил процесния договор за наем с едностранно волеизявление, като претендира последиците от развалянето, тъй като след предоставяне на ответника на процесното търговско помещение за временно възмездно ползване наемателят не е изпълнил насрещните парични престации, породени от договора за наем – за периода от м. 07.2020 г. до м. 11.2020 г. в размер на сумата общо от 50903,21 лв., след приспадане на заплатения паричен депозит от 22534,36 лв. (73437,57 лв. с ДДС – 22534,36 лв.), като в уточнителната молба от 26.08.2021 г. тези парични задължения са подробно индивидуализирани по вид, период и размер. Следователно, ищецът е изложил всички факти, които биха обусловили пораждането на твърдяното преобразуващо субективно право с едностранно волеизявление да развали релевантния наемен договор, като е претендирал последиците от развалянето му – връщане на държането на наетата вещ, поради което въззивният се е произнесъл по редовна искова молба в пределите на търсената съдебна защита (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК, уреждащ основния принцип в българския граждански процес – диспозитивното начало) и постановеното от него решение не е вероятно недопустимо. Обобщени първите два процесуалноправни въпроси са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, довела до незаконосъобразно прилагане на материалния закон – съобразил е правнорелевания факт, че между страните е постановено влязло в сила арбитражно решение, с което между тях е установено със сила на пресъдено нещо, че наемателят виновно не е изпълнил задължението си за заплащане на наемна цена за периода от м. 05.2020 г. до м. 11.2020 г. Счел е, че е налице идентичност между неизпълнените парични задължения, описани в исковата молба, въз основа на която е образувано делото за връщане на наетия имот, и арбитражното решение, поради което апелативният съд е обосновал правното съждение, че за наемодателя е възникнало потестативното право с едностранно волеизявление да развали процесния договор за наем. Изяснил е, че с признаване на дължимостта на тези парични задължения се преклудира правната възможност в настоящото исково производство да се релевират възражения за нищожността на процесния договор за наем, като със сила на пресъдено нещо е установена действителността на облигационното правоотношение. Следователно, въззивният е разгледал правния спор, пренесен с въззивната жалба, като се е произнесъл по всички наведени в нея правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. В този смисъл, не е доказана специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият (материалноправният) въпрос не е от значение за изхода на делото, тъй като той не е обусловил правосъдната воля на апелативния съд (общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване) – въззивният съд не е отрекъл правното задължение на съда служебно да следи за нищожност на правни сделки (при определени предпоставки), а е изяснил, че при влязло в сила арбитражно решение със сила на пресъдено нещо е разрешен спорът между страните относно дължимостта на твърдените в исковата молба парични задължения, породени от процесния договор за наем, поради което е преклудирана правната възможност в настоящото производство да се релевират възражения за нищожността на процесния договор за наем, като материалноправният ефект на това арбитражно решение следва да бъде зачетен и при преценка на действителността на оспореното наемно правоотношение. Обобщени четвъртият и петият (материалноправните) въпроси не отговарят на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не са решени в противоречие с формираната практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора – въззивният съд е очертал фактическия състав, при проявлението на който се поражда потестативното право за разваляне на договора за наем с едностранно волеизявление от наемодателя поради виновно неизпълнение на насрещните парични престации, които се е задължил да осъществи наемателят, като е приел за установено, че ищецът е бил изправен кредитор, а през релевантния период ответникът виновно не е изпълнил своето парично задължение да заплати сумите по договора за наем (тяхното възникване и съществуване е установено с влязло в сила арбитражно решение). Следователно, при решаване на правния спор относно пораждането и надлежното упражняване на потестативното право за разваляне на договор за наем апелативният съд е преценявал изправността на наемодателя и виновното неизпълнение на задълженията от наемателя. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба „Булфелд“ ЕООД сумата от 9000 лв. с ДДС, представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС (съобразно уточнителната молба на ответника по касационната жалба от 04.07.2023 г.). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд