Определение № 50048 от 13.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1986/2022 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 1035 от 13.10.2021 год. по гр. д. № 887/2021 год. на Софийския апелативен съд е потвърдено първоинстанционното решение от 6.10.2020 год. по гр. д. № 384/2019 год. на Софийски градски съд, с което е отменено по иск с правно основание чл. 37 ЗН, предявен от Ж. Б. И.-А. отчуждението на дарен недвижим имот до размера, необходим за допълване на накърнената й запазена част, а именно: 68 554.58/220 053 идеални части, извършено с нот. акт № 104/2012 год. от Ю. Б. К. в полза на Б. Х. С. и К. Х. К. с предмет описаните в него недвижими имоти в [населено място]. Със същото въззивно решение е потвърдено и първоинстанционното определение от 7.01.2021 год. по същото дело, с което по реда на чл. 248 ГПК е отхвърлена молбата на ответниците по иска за намаляване размера на присъденото на другата страна адвокатско възнаграждение. Въззивното решение се обжалва изцяло от ответниците К. Х. К. и Б. Х. С., чрез адв. Ив. Ю. от САК и от Ю. Б. К., чрез адв. Н. В. от САК, с касационни жалби, подадени в срока по чл. 283 ГПК. Поддържат доводи за недопустимост на въззивното решение, като постановено по преждевременно предявен иск с оглед липсата на влязло в сила решение по чл. 30 ЗН към момента на предявяването на иска по чл. 37 ЗН, нито дори е била вписана исковата молба по него. Поддържат и доводи за неправилност на въззивното решение поради липса на материалноправните предпоставки за основателността на иска, допуснати съществени процесуални нарушения при събиране и преценка на доказателствата и необоснованост с молба решението да се обезсили, респ. да се отмени изцяло, вкл. в частта относно разноските и вместо това делото да се прекрати и им се присъдят направените разноски, съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. В приложеното към жалбата на К. Х. К. и Б. Х. С. изложение, същите поддържат наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Свързан с въпроса за преценката на това основание е поставен и процесуалноправния въпрос „Допустим ли е искът по чл. 37 ЗН или същият да се счита за преждевременно предявен при липсата на влязло в сила решение по чл. 30 ЗН“, по който касаторите поддържат да е налице противоречие с постоянната съдебна практика – решение № 176 от 4.07.2013 год. по гр. д. № 1805/2013 год. на І г. о., решение № 800 от 1.12.2009 год. по гр. д. № 3234/2008 год. на І г. о., решение № 655 от 29.06.2009 год. по гр. д. № 1475/2008 год. І г. о., определение № 474 от 28.09.2018 год. по гр. д. № 773/2018 год. на ІІ г. о. на ВКС. Позовавайки се на липса на материалните предпоставки за основателност на иска по чл. 37 ЗН – не е налице влязло в сила решение по чл. 30 ЗН, нито е била вписана искова молба по него към датата на предявяването на иска по чл. 37 ЗН, касаторите поддържат да е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Това основание е обосновано в изложението и със служебното събиране на доказателства при съществено нарушение на чл. 266 ГПК и чл. 8 ГПК относно приетата невъзможност за допълване на запазената част на ищцата от имуществото на ответницата Ю. К.. Аналогични са съображенията и обоснованите въз основа на тях въпроси, поставени и в изложението на касаторката Ю. К., чрез адв. В., относно релевираните основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поставен е и въпрос относно критерия при присъждане на разноските за двете инстанции. В писмени отговори ответницата по жалбата Ж. Б. И.-А. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, респ. оспорва жалбите като неоснователни. Претендира разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното: Въззивният съд приел, че предявеният с правно основание иск по чл. 37 ЗН за отмяна на продажбата на дарените от общата наследодателка на двете сестри – Ж. и Ю., на втората от тях недвижими имоти, извършена с нотариален акт № 104/2012 год. в полза на нейните деца, до размера, необходим за допълване на накърнената запазена част от наследството на първата от тях, е основателен. С влязло в сила решение по предходно дело е уважен иска й по чл. 30 ЗН, като е намалено извършеното с нот. акт № 192/1992 год. дарение от Е. И. в полза на Ю. К. на описаните в него жилище, магазин с мазе и таван, със съответните идеални части от общите части на сградата и дворното място, в което е построена, находящи се в [населено място], [улица]/“С./ № 29, при описаните съседи, до размера, необходим за допълване на запазената част на Ж. И.-А. - 68 554.58/220 053 части от описаните имоти, като е възстановена запазената й част от наследството на майка й в размер на 1/3 ид. ч. Въззивният съд приел, че исковете по чл. 30 и чл. 37 ЗН могат да се предяват с една искова молба и наличието на влязло в сила решение по чл. 30 ЗН не е предпоставка за допустимостта на втория иск. Въз основа на влязлото в сила решение по иска по чл. 30 ЗН е издаден изпълнителен лист в полза на ищцата Ж. И.-А. и е образувано изпълнително производство от 2018 год. при ЧСИ за събиране на присъдената сума в размер на 58 612.92 лв., представляваща накърнената й запазена част от наследството на майка й, определена по пазарни цени на имотите в наследствената маса към момента на намаляване на дарението в полза на сестра й Ю. К.. Установено е, че по него е събрана само сумата 560 лв., както и че длъжницата не притежава доходи извън пенсия под установения размер на минималната работна заплата, нито банкови сметки, МПС и имущество, а и обратното не се твърди от нея. Въззивният съд приел, че са налице предпоставките за уважаване на иска – с влязло в сила решение е уважен иск по чл. 30 ЗН, наследството на общата наследодателка е открито на 15.09.2012 год. и атакуваната сделка е осъществена на 1.11.2012 год., т. е. в едногодишния срок от отриване на наследството, поради което е без значение липсата на вписана искова молба по иска по чл. 30 ЗН към този момент. Позовал се е на цитираното и от касаторите решение на ВКС № 176 от 4.07.2013 год. по гр. д. № 1805/2013 год. на І г. о., в което е прието, че ако отчуждаването е извършено преди да е изтекла една година от откриване на наследството или след изтичане на една година, но при вписана искова молба за намалението, имотите могат да бъдат върнати в наследството по реда на чл. 30, ал. 1 ЗН и да се делят, но само след успешно проведен иск по чл. 37 ЗН. Наличието на решение по чл. 30 ЗН не е предпоставка за допустимостта на иска по чл. 37 ЗН, достатъчно е наличието му към момента на постановяване на решението по него, а не към момента на предяваването му. Прието е, въз основа на разпределението на доказателствената тежест, че ищцата няма друг способ с оглед имущественото състояние на ответницата Ю. К. да я принуди да заплати паричното си задължение по решението по иска по чл. 30 ЗН. Т. е. доказано е наличието на невъзможност за плащане на тази сума - в тежест на ответницата е да докаже, че е платила или може да плати, което тя не е сторила. Като съобрази изложените във въззивното решение съображения, настоящият състав намира, че не са налице релевираните от касаторите основания за допускане на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. По делото не са налице данни, за да се направи извод както за вероятна недопустимост на решението, така и за очевидна неправилност на същото, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, поради следното: Искът по чл. 37 ЗН е самостоятелен, конститутивен по правната си същност иск, като субективното преобразуващо право на наследника със запазена част от наследството да иска отмяна на отчужденията на завещаните или подарени недвижими имоти се поражда едва когато с влязло в сила решение е постановено възстановяване на накърнената му запазена част от наследството чрез намаляване на завета или дарението. В този смисъл уважаването на иска по чл. 30 ЗН е предпоставка за допустимост на иска по чл. 37 ГПК, като връзката между двата иска, както е прието в определение № 60092 от 30.06.2021 год. по ч. гр. д. № 1507/2021 год. на ВКС, І г. о., е различна от тази в чл. 210 ГПК – уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН не предопределя изхода на делото по иска по чл. 37 ЗН, а е предпоставка за неговата допустимост. Прието е още, че при липса на влязло в сила решение, с което запазената част на ищеца да е възстановена, не може да се приеме, че искът по чл. 37 ЗН е преждевременно предявен, така недопустим. Изведеният извод в тази хипотеза е за спиране на производството по него, така, както е процедирано и по настоящето дело /определение от 13.06.2014 год. по гр. д. № 21069/2013 год. СРС за спиране на производството/. Законът не съдържа изискване към момента на предявяването на иска по чл. 37 ЗН да е налице влязло в сила решение по иск по чл. 30 ЗН, както неоснователно се поддържа от касаторите. С влизането в сила на решението за възстановяване на запазената част, с което всъщност се постановява срещу заветниците или надарените намалението настъпва условието да се отменят отчужденията с иск по чл. 37 ЗН, при наличието на останалите предпоставки. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд, при наличието на влязло в сила решение по чл. 30 ЗН, с което е възстановена запазената част на ищцата от наследството на нейната майка, като е намалено дарението със съответната част. Осъждането на ответницата Ю. К. да й заплати сумата от 58 612.92 лв. на основание чл. 36, ал. 1, изр. 2 ЗН не изключва произнасянето по иска по чл. 37 ЗН, тъй като основателността му е обусловена от наличието на предвидените в закона предпоставки относно времето на извършването на отчуждителната сделка – преди да е изтекла една година от откриване на наследството или след като е била вписана исковата молба за намалението, невъзможност да се допълни запазената част от имуществото на заветника или надарения и ако приобретателят не допълни запазената част в пари. С оглед изложеното не е налице вероятна недопустимост на обжалваното решение, тъй като произнасянето на въззивния съд сочи да е по допустим иск по чл. 37 ЗН, нито при прочита на същото се констатира наличие на толкова тежък порок, за да се обоснове очевидната му неправилност като основание за допускане на касационното обжалване. Не е налице и противоречие със съдебната практика по поставеният процесуалноправен въпрос относно допустимостта на иска по чл. 37 ЗН, с оглед цитираното определение по ч. гр. д. № 1507/2021 год. на І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Произнасянето на въззивния съд кореспондира с приетото в него, а цитираната и приложена от касаторите съдебна практика не му противоречи. Така, в решение № 176 по гр. д. № 1805/2013 год. на І г. о. на ВКС въпросът касае приложението на чл. 37 ЗН в хипотезата на отчуждаване на завещания имот след повече от три години от откриване на наследството и при липса на вписана искова молба за намалението, в който случай правата на приобретателите се стабилизират и изобщо не могат да бъдат отменени по реда на чл. 37 ЗН, т. е. разрешението касае различна фактическа обстановка. Неотносимо е и разрешението, дадено в решение № 800 по гр. д. № 3234/2008 год. І г. о. по въпрос, който не се поставя в настоящето производство, а именно дали наследникът с възстановена запазена част от наследството, без да иска отмяна на сделката, може да иска допълването й с пари директно от приобретателя, като отговорът е отрицателен. В същия смисъл е и останалата представена практика, като определението по чл. 288 ГПК /по гр. д. № 773/2018 год. ІІ г. о./ макар и да не представлява такава по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, също не разкрива твърдяното противоречие. И в неговите мотиви е посочено, че за да възникне потестативното право на предявяване на иска за отмяна на отчуждаването по чл. 37 ЗН е необходимо вече да е постановено намаляване на завещанието или дарението в полза на наследника със запазена част, т. е. да е налице влязло в сила решение по чл. 30 ЗН. В този смисъл е и произнасянето в обжалваното въззивно решение. В заключение на горното, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и формално релевираното такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Доводите относно допуснати процесуални нарушения във връзка със събиране на доказателства и разпределение на доказателствената тежест относно невъзможността да се допълни запазената част с постановеното парично уравнение представляват по своята същност оплаквания за неправилност на извода за наличието на тази предпоставка за уважаване на иска, но не и правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, още по-малко може да обоснове извод за очевидна неправилност като тежък порок, който да може да се констатира в настоящия етап на произнасянето на касационната инстанция. Напротив, при прочит на обжалвания съдебен акт и проверка на делото се констатират данни, обратни на твърденията за допуснати процесуални нарушения. И поставеният въпрос за противоречиви мотиви при присъждане на разноските не може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване в тази му част. Същият представлява оплакване по същество относно присъдените на другата страна разноски, което не е предмет на настоящето производство. Извън това, в изложението на касаторката не е обосновано в какво се изразява противоречието с практиката на ВКС, каквато не е и посочена. С оглед изхода на делото касаторите следва да заплатят на ответницата Ж. И.-А. разноски в размер на 2 000 лв.-заплатено адвокатско възнаграждение за защита срещу жалбата на Ю. К. и 2 000 лв. – за защита срещу жалбата на Б. С. и К. К., въз основа на представените по делото договори за правна защита и съдействие и списъци по чл. 80 ГПК. Поради изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение