Определение № 155 от 28.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 979/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Национална агенция за приходите /НАП/ срещу решение №31 от 20.01.2021г. по в.т.д. №2281/2020г. на Апелативен съд- София, с което е потвърдено решение №648 от 24.04.2020г., постановено по т.дело №1063/2019г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от НАП против „Брин“ ООД /н/ иск с правно основание чл.694 ТЗ за установяване, че публични вземания в общ размер 3 833 219.66 лева, от които 2 648 383.90 лева главница и 1 184 835.76 лева лихви, обезпечени със запор, наложен с постановление на налагане на обезпечителни мерки изх.№С160009-022-0017423/03.08.2016г. на ТД на НАП-Пловдив, вписан в ЦРОЗ с №2017052601391, включени в одобрения от съда по несъстоятелност списък на служебно приетите вземания по чл.687, ал.2 ТЗ, са с привилегия и подлежат на удовлетворяване по реда на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ. Решението е постановено с участието на синдика на „Брин“ ООД /н/. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно- постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да се отмени и да се постанови ново за уважаване на предявения иск. Касаторът поддържа, че са незаконосъобразни изводите на въззивния съд, че привилегията по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ се отнася до вземания, обезпечени с реални обезпечения- залог или ипотека, но не и вземанията, по отношение на които е вписан запор по ЗОЗ. Излага доводи, че съгласно цитираната разпоредба кредитор, чието вземане е обезпечено със запор, вписан в ЦРОЗ, има право на предпочтително удовлетворяване при разпределение на суми, получени при реализация на обезпеченото имущество. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поставя правен въпрос „Следва ли кредиторът, чиито вземания са обезпечени със запор, наложен по ДОПК и вписан по реда на ЗОЗ, да се ползва изобщо от привилегия в производството по несъстоятелност, респективно подлежат ли на привилегировано удовлетворяване по реда на чл.722, ал.1, т.1 от Търговския закон тези вземания?“, като поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Ответникът „Брин“ ЕООД /н/ не представя отговор на касационната жалба в законоустановения срок. Синдикът на „Брин“ ЕООД /н/ не представя отговор в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.694 ТЗ за признаване поредност за удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.1 ТЗ на процесните публични вземания, въззивният съд споделя и препраща към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК. Решаващият съдебен състав приема, че фактическата обстановка по делото е безспорна, като спорът е правен -дали процесните публични държавни вземания, събирането на които по реда на ДОПК е обезпечено със запори, вписани в ЦРОЗ по реда на ЗОЗ, се ползват с ред на удовлетворяване по т.1 на ал.1 на чл.722 ТЗ от получената сума при реализацията на обезпечението в производството по несъстоятелност, т.е. след изтичане на шестмесечния срок по чл.193, ал.4 ДОПК и предаването му от публичния изпълнител на синдика. Съдът излага доводи, че за разлика от привилегии като залогът и ипотеката, запорът е вид обезпечителна мярка, чието действие, регламентирано в чл.451 и чл.452 ГПК, не включва привилегия в полза на взискателя да се удовлетвори предпочтително от сумата, получена при осребряването на запорираната вещ. Като приема, че в случая запорите са наложени в производство по ДОПК и са вписани в ЦРОЗ преди постановяване на решението за откриване на производството по несъстоятелност на длъжника /ответното дружество/, като няма данни в рамките на шестмесечния срок по чл.193 ГПК публичният изпълнител да е осребрил запорираното имущество и да е провел успешно принудително изпълнение, апелативният състав стига до извод, че производството пред публичния изпълнител е прекратено, респ. наложените обезпечителни мерки в това производство следва да бъдат вдигнати служебно /чл.195, ал.2 ДОПК/. Дори и да не е сторено това, тези запори са непротивопоставими на кредиторите в производството по несъстоятелност /чл.684, ал.4 ТЗ/, респ. процесните вземания нямат привилегирован характер по реда на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ. Въззивният съд излага и допълнителни доводи за неоснователност на иска, като приема, че съгласно чл.193 и чл.194 ДОПК заложеният кредитор, в чиято полза са учредени залог или ипотека, или който е упражнил право на задържане върху имущество от масата, срещу което са започнали изпълнителни действия или са наложени обезпечения по чл.193 ДОПК, се смята за присъединил се в производството пред публичния изпълнител и се удовлетворява преди останалите кредитори, вкл. преди обезпечения. Това е така и в хипотезата на вписан запор по реда на ЗОЗ във вр. с чл.193 ДОПК- заложеният кредитор ще се удовлетвори преди обезпечения, т.е. зачита се привилегията за сметка на обикновената обезпечителна мярка. Решаващият съдебен състав поддържа приетата в теорияга и съдебната практика теза, че действието на вписването на запор в ЦРОЗ се изчерпва с противопоставимост на правата на обезпечения кредитор по отношение на кредитор, в чиято полза е учреден по-късно особен залог върху запорираното имущество /чл.12, ал.2 и чл.30, ал.1 ЗОЗ/, като при принудително изпълнение заложният кредитор ще има качеството на хирографарен, а не за обезпечен. Обратното разбиране не може да се изведе и от разпоредбата на чл.722 ТЗ, тъй като ЗОЗ не предвижда различно действие на запора при вписването му по реда на същия закон. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора въпрос е разрешен от въззивния съд, но доколкото е свързан само с един от доводите за отхвърляне на иска, не може да се приеме, че е от решаващо значение за изхода на спора, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въззивният съд излага подробни мотиви, че в конкретния случай запорите са наложени в производство по ДОПК и са вписани в ЦРОЗ преди постановяване на решението за откриване на производството по несъстоятелност на длъжника, но запорираното имущество не е осребрено в рамките на шестмесечния срок по чл.193 ГПК от публичния изпълнител, поради което производството пред публичния изпълнител е прекратено, а наложените обезпечителни мерки подлежат на служебна отмяна /чл.195, ал.2 ДОПК/. Независимо дали са вдигнати от публичния изпълнител тези запори, те са непротивопоставими на кредиторите в производството по несъстоятелност /чл.684, ал.4 ТЗ/, респ. процесните вземания нямат привилегирован характер по реда на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ. Дори да се приеме, че въпросът има характеристиката на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Няма спор, че е допустим иск за установяване на поредност на удовлетворяване на вземане, различна от приетата с определението по чл.692, ал. 4 ТЗ, като в тази хипотеза предмет на иска по чл. 694, ал. 1 ТЗ е съществуването на привилегията на приетото с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ вземане. Съгласно чл.722, ал.1, т.1 ТЗ вземанията, възникнали до откриването на производството по несъстоятелност, обезпечени със залог или ипотека, или запор или възбрана, вписани по реда на ЗОЗ се ползват с право на предпочтително удовлетворение от получената сума при реализацията на обезпечението. В теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от въззивния съд, се възприема становище за необходимостта от корективно тълкуване de lege lata на чл.722, ал.1, т.1 ТЗ в частта, предвиждаща привилегия при удовлетворяване на вземанията, обезпечени със запор или възбрана, вписани по реда на ЗОЗ. На първо място, се приема, че е недопустимо вписване на възбрани по реда на ЗОЗ, тъй като недвижимите имоти не са обект на обезпечения по ЗОЗ /чл.4 ЗОЗ/. На следващо място, се счита, че вписването на запор има за последица противопоставимост на правата на обезпечения кредитор по отношение на кредитор, в чиято полза е учреден по-късно особен залог върху запорираното имущество /чл.12, ал.2 и чл.30, ал.1 ЗОЗ/, като при принудително изпълнение заложният кредитор ще има качеството на хирографарен, а не на обезпечен. В този смисъл вписването на запора не дава право на взискателя да се удовлетвори предпочтително от имуществото, върху което е учреден залога, като такова право не може да има и кредиторът с прието вземане в производството по несъстоятелност. При това тълкуване се отчита, че целта на вписването на обезпечителни мерки по реда на ЗОЗ не е създаване на право на предпочтително удовлетворяване, а предимство при конкуренция на различните способи на принудително реализиране на заложното право, тъй като вписването на насочване на принудително изпълнение по реда на ГПК или ДОПК осуетява пристъпване към изпълнение от страна на заложния кредитор /чл.32а ЗОЗ/. Съгласно специалните правила, уреждащи действието на запора и възбраната, взискателят, ползващ се от обезпечението, няма предимство при удовлетворяването си спрямо конкуриращи кредитори /чл.459, ал.1, вр. чл.457, ал.1 и чл.460 ГПК, т.7 от ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, чл.217, ал.1 и 3 и чл.194, ал.5 ДОПК/. Отчита се и разпоредбата на чл.638, ал.4 ТЗ, изключваща противопоставимост на такива мерки след откриване на производството по несъстоятелност, както и регламентацията на специално предвидения ред за зачитане на привилегия с отделна сметка за разпределение по чл.724 ТЗ на цена на заложена или ипотекирана вещ, съответно на вещ, върху която има право на задържане, но не и на възбранена или запорирана вещ. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че липсват данни за непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия и счита, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд