Определение № 394 от 11.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 250/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. М. В. срещу решение №.263513/31.05.21 по г.д.№.15319/19 на СГС, ІІ Г състав - с което е потвърдено реш.№.188088/8.08.19 по г.д.№.70887/18 на СРС, І ГО, 30с. /поправено с реш.№.6738/9.01.20/ за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.79 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да възстанови трифазното захранване на обект /вила в [населено място], обл. Монтана, [улица].15/. Ответната страна „ЧЕЗ Разпределение България“АД оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е прието, че ищцата е потребител на еленергия, която е доставяна за имота й, находящ се в [населено място], обл.Монтана, [улица].15; за същия е получила абонатен номер /[ЕГН]/ и клиентски номер ....., по които заплаща ползваната енергия, а енергийното предприятие, което я доставя, е ответното. Доколкото съгласно чл.38а ЗЕ това става въз основа на договор /за наличието на който сочи и ответникът-твърдейки, че именно въз основа на такъв ищцата е получила горепосочените абонатен и клиентски номер, на който съответства монофазно електрическо захранване и монофазно средство за търговско измерване/, но никоя от страните не представя такъв, предвид липсата на данни за клаузите му, предявеният иск следва да бъде отхвърлен - липсата на договора препятства извършването на проверка на конкретните права и задължения по него, съответно преценка налице ли е задължение на ответното дружество да снабдява с трифазно електричество имота на ищцата. Посочено е, че представените гаранционна карта от 9.11.93 за закупуване на трифазен електромер, декларация от 18.11.94, фактура от 2.03.94, акт за въвеждане в експлоатация на обект, фактура от 13.03.01, установяват единствено закупуването на трифазен електромер и започването на процедура по изграждане и поставяне на същия в имота й – но не и присъединяването на обекта към електрическата мрежа и снабдяването му с трифазен ток; те не сочат на възникнало търговско правоотношение по доставка на електрическа енергия и следователно не установяват съгласие на тогавашния снабдител /Елекроснабдяване клон Монтана/ да захрани процесния имот с трифазен ток, нито свидетелстват, че и към днешна дата ответното дружество има такова задължение по силата на правоприемство. Приложените констативни протоколи също мотивират извод, че не е налице облигационна връзка между страните по договор за енергийни услуги, по силата на който за снабдителя на еленергия е възникнало задължение да осигури трифазно електрическо захранване до имота на ищцата. При тези обстоятелства е обобщено, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да е видно, че още от началния момент, в който обектът е бил присъединен към електрическата мрежа, електрозахранването до него е било трифазно по силата на договор за продажба на еленергия с тогавашното електропреносно предприятие, респективно че с такова задължение към днешна дата е натоварен ответникът. Поради това не са налице условията да се претендира възстановяване на трифазно електрическо захранване, съответно задължение за такова възстановяване. Задължението за доказване на този факт е на ищцата, това не е направено и при съобразяване на неблагоприятните последици от непроведеното успешно доказване, следва да се приеме, че ответникът има право да откаже претендираното възстановяване на трифазно електроподаване в имота на ищцата и предявеният иск за реално изпълнение е неоснователен. Съгласно чл.280 ГПК решението подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Формулира следните въпроси: 1.“Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по отношение констатирана неизправност на страните по договор за присъединяване, респективно ако такъв липсва, как се отнася това към констатирано реално присъединяване, за което страните не спорят?“; 2. „Следва ли съдът да обсъди факта, че процесният имот е присъединен 1994 към разпределителната мрежа чрез СТИ с фабричен номер, съответстващ на този, заварен и констатиран с КП през 2017, че измерва консумираната еленергия и задължението на разпределителното дружество по пар.3 ал.1 и ал.2 ПЗР на ЗЕ?“; 3.“При липса на представен от страните писмен договор, съдът кое обстоятелство следва да приеме за релевантно - че е налице фактически трифазно захранване или липсата на подобно отразяване в електронната система на ответника?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Изложението на касатора по чл.284 ГПК не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият въпрос съдържа условие, което не е било прието от въззивната инстанция – съдът не е приемал, че е налице неизправност на страна по договора за присъединяване – напротив, изрично е посочил, че, доколкото нито една от страните не представя такъв и тежестта да установи съдържанието му е ищцата, не е установено за ответника да е възникнало твърдяното задължение за осигуряване на трифазен ток /доколкото е налице позоваване на неизпълнение на договорно задължение, релевантно е именно установяването на възникването на такова по надлежен ред/. Вторият и третият въпрос съставляват въпроси към касационната инстанция, а отделно от това са конкретни и фактически, свързани с фактите и обстоятелствата по делото. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ал.1 ГПК /т.1 от ТР №.1/09 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР №.1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска. Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид изложеното не е налице и хипотеза на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,