Определение № 5690 от 05.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4157/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Г. В. К., чрез адв. С. - назначена за служебен адвокат на страната, против определение № 5796/16.04.2024 г. по ч. гр. д. № 3638/2024 г. на Софийски градски съд.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:

С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 9889/05.03.2024 г. по гр. д. № 5425/2024 г. на Софийски районен съд (СРС), с което производството по делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на Административен съд София – град (АССГ).

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че в исковата молба ищецът излага твърдения ответникът – началник на Софийски централен затвор, да е нарушил човешките му права и съюзното право, като е бил злоупотребил със служебното си положение. Горното обосновава претенцията му за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 24 300 лева. Решаващият състав е съобразил от правна страна разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС), съгласно която държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. Взел е предвид и правилото на чл. 285, ал. 1 ЗИНЗС, съгласно която искът за обезщетение се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), както и ал. 2 на същата разпоредба, която разписва, че искът се предявява пред административния съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес на увредения. По тези аргументи въззивният съд е формирал извод, че обжалваното определение, с което производството пред СРС е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на АССГ, е правилно и следва да бъде потвърдено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 3 ГПК страната се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Допустимо ли е съдът при произнасяне по въпроса за подсъдността на предявения иск, да събере доказателства относно твърденията на ищеца в исковата молба за наличието на отказ и/или забавено правосъдие?“;

2. „Допустимо ли е въз основа на събраните допълнително доказателства от съда, пред който е предявен искът, той да се самосезира и да разгледа предявения иск за неимуществени вреди не по предвидения в закона ред, а по общия исков ред?“;

3. „Може ли да бъде прието, че е предявен иск по реда на чл. 45 ЗЗД срещу началника на затвора – [населено място] и съответно носи ли деликтна отговорност той?“.

4. „В случаи на отказ от правосъдие и/или забавено правосъдие допустимо ли е съдът да се самосезира, да събира допълнително доказателства и да променя предвидената в закона подсъдност за разглеждане на делото?“.

Първите три питания се поставят с оглед поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без обаче да се сочи конкретна практика на ВКС. Спрямо четвъртото питане се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се и искане за селектиране на жалбата при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Настоящият състав счита, че липсват основания за достъп до касация.

Повдигнатите от жалбоподателя въпроси не притежават характеристика на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, изяснен с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Те не произтичат от правните разрешения в обжалваното определение, а са изводими от становището на страната по правилността на съдебния акт. В стадия по селекция на касационните жалби, съответно на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Питанията се поставят на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че в случая се касае за забавено правосъдие и въззивният съд е следвало да се „самосезира“ като разгледа предявения иск за неимуществени вреди по общия исков ред и неправилно е процедирал като е възприел, че редът за защита на правата на страната е друг. Решаващите мотиви по обжалваното определение обаче са други – с оглед изложените в исковата молба твърдения е формиран извод, че приложими са разпоредбите на ЗИНЗС, съгласно които искът за обезщетение за вреди, причинени от специализираните органи по изпълнение на наказанията, се предявява пред административния съд, като за разглеждането му е приложим редът по АПК. С оглед на тези съображения, формулирането на въпросите изразява несъгласието на касатора с направените от съда фактически и правни изводи, които са относими към правилността на съдебния акт и не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато, предпоставки за което в случая липсват. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за изхода на делото, само по себе си, е основание за недопускане на обжалването без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г., ОСГТК.

За пълнота следва да се посочи, че жалбоподателят не е обосновал и допълнителните предпоставки на наведените от него основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В първия случай – не е посочил конкретна съдебна практика на ВКС и ВС, на която обжалваното въззивно определение да противоречи, а във втория - не е изложил твърдения какво е претендираното значение на поставения правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 2, т. 3 и т. 4 от посочения по-горе тълкувателен акт.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение. Посочената разпоредба е самостоятелен фактически състав, осъществяването на който изисква и предпоставя обосноваване на особено тежък порок на въззивния съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касаторът не е обосновал наличие на предпоставки от разглеждания фактически състав, а е развил доводи за неправилност на обжалваното определение.

В обобщение, не се обосновано приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,