Определение № 4358 от 29.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3379/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. С определение № 1635/19.06.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1622/2025 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено разпореждане от 22.04.2025 г. по гр. д. № 16498/2013 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е оставена без уважение молбата на М. Д. Д. за освобождаване от държавна такса за сумата до 50 лв. Въззивният съд е приел, че М. Д. е предявил два иска с цена съответно 200 000 лв. и 150 000 лв. Първоинстанционният съд го е освободил от внасянето на държавна такса над сумата от 50 лв. Според последната от представените декларации за семейно и имотно състояние Д. получава пенсия от 609,60 лв., а съпругата му – 517,40 лв.; не упражнява търговска дейност, не притежава дялове в търговски дружества, страда от множество заболявания и има 85 % инвалидност, съгласно решение на ТЕЛК. След извършена служебна справка в Търговския регистър съдът е установил, че ищецът е управител, съдружник и представляващ повече от 30 търговски дружества. Според съда липсата на деклариране на тези обстоятелства е достатъчно, за да се откаже освобождаване от държавна такса в размер на 50 лв. Освен това ищецът не е декларирал доходи от осъществяваната дейност по управление на тези дружества и няма основание да се приеме, че не осъществява възнаграждение за тази своя дейност, както и дивидент от тяхната печалба като собственик на капитала, още повече, че притежава и дялове от търговско дружество на значителна стойност, както и налични три апортирани недвижими имота в капитала на две от дружествата. Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от М. Д. Д.. Жалбоподателят поддържа, че въззивното определение е постановено от незаконен състав, тъй като тримата съдии са си давали самоотводи по други негови дела. Не отговаряло на истината приетото от съда, че жалбоподателят е съдружник на повече от тридесет дружества. От Търговския регистър било видно, че той няма договори за управление и не получава доходи като управител и изпълнителен директор. Позовава се на приложената от него декларация за семейно и имотно състояние и на експертното решение на ТЕЛК, което установявало 85% загуба на трудоспособност. В изложението към частната касационна жалба се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като бил нарушен чл.6 ЕКПЧ относно изискването за справедлив процес от безпристрастен съд, както и нарушение на европейското право. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се потвърждава определение по чл.83, ал.2 ГПК. На първо място – не съществува вероятност въззивното определение да е нищожно като постановено от незаконен състав. В мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1/2011 г., ОСГТК, е прието, че нищожно е това съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Тези предпоставки в случая не са налице. Обжалваното определение на Софийския апелативен съд е постановено от надлежния съдебен орган, в предвидения в чл.20 ГПК тричленен състав, в който се разглеждат въззивните дела; то е в правораздавателната власт на съда, в писмена форма и подписано. Само от обстоятелството, че членовете на съдебния състав по други дела на М. Д. са си правили самоотвод, не следва извод, че обжалваното определение е постановено от незаконен състав. Основанията за отвод по чл.22 ГПК се преценяват по всяко конкретно дело. По настоящото дело съдиите, постановили обжалваното определение, не са намерили основание да постановят самоотвод по чл.22, ал.2 ГПК, нито пък жалбоподателят е искал такъв отвод на някакво законно основание. Неприложима в случая е практиката на СЕС, която разглежда правилата за отвод и самоотвод като гаранции за независимост и безпристрастност на съда по смисъла на чл.47, ал.2 от Хартата на основните права на ЕС, тъй като в случая няма данни за извършено от съда нарушение на чл.22 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Жалбоподателят не е формулирал правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и липсва обосновка на изтъкнатото основание по чл.280, ал.1, т.2, предл.2 ГПК (в редакция съгласно § 74 ЗИДГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г). Съгласно задължителните за съдилищата постановки на Тълкувателно решение по тълк. д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, въпросът в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК следва да е формулиран точно и ясно, трябва да конкретен, свързан с решаващите съображения на съда, да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение, а в представеното изложение не е формулиран никакъв въпрос. Касаторът следва да обоснове и посоченото основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Тези изисквания в случая не са изпълнени. Но дори да се приеме, че се поставя въпрос за правото на справедлив процес от безпристрастен съд, то произнасянето на въззивния състав по въпроса за освобождаването от държавна такса на ищеца, при положение, че членовете от съдебния състав са си правили отводи по други дела на същата страна, а по настоящото дело не са си направили такъв самоотвод, не може да се възприеме като противоречащо на практиката по чл.47 ХОПЕС и чл.6, § 1 ЕКПЧ. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение