Определение № 209 от 17.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4381/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, вр. чл. 280 ГПК. Oбразувано е по касационна жалба на Д. С. И., чрез адв. И. Ж., срещу въззивно решение № 80/29.06.2021 г. по в. гр. д. № 182/2021 г. по описа на Габровски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260016 от 10.02.2021 г. по гр. д. № 1226/2019 г. на Севлиевски районен съд за допускане извършването на съдебна делба между Д. С. И., Д. И. И., М. И. И. и С. Р. И. на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], [община], заедно с построените в него жилищна и стопански сгради, при квоти: за съделителите Д. и С. И. – по 1/3 ид. ч. за всеки от тях и за съделителите Д. И. и М. И. /починала в хода на въззивното производство и оставила за наследник брат си Д. И./ – по 1/6 ид. ч. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е отменен констативен нотариален акт № 46/14.08.2019 г. В изложението към подадената касационна жалба се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „когато съсобственик живее в наследствен имот и е установил самостоятелна фактическа власт върху целия имот, която упражнява със съгласието на останалите сънаследници приживе и със знанието и без противопоставянето на техни правоприемници, трябва ли да извършва и някакви други действия по отблъскване на владението в рамките на давностния срок“; 2. „упражняването на фактическа власт върху целия имот от този съсобственик и извършването от негова страна на подобрения и преустройства в имота, при липса на спор и противопоставяне на другите съсобственици през срока на давностното владение, достатъчно основание ли е за придобиване по давност“. Сочи се противоречие с тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК и решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, първо г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът С. Р. И. е подал отговор на касационната жалба, като поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата по същество. Останалите ответници не са подали отговор на касационната жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: В исковата молба са изложени твърдения, че страните са съсобственици на основание наследствено правоприемство от С. Ц. /починал през 1974 г./ и Д. Ц. /починала през 1990 г./. Същите са оставили низходящи – Д., И. и Р. И.. И. И. е починал през 2017 г. и е оставил наследници: Д. и М. И.. Р. И. е починал през 2009 г., като негов наследник е С. И.. Ответникът Д. И. е въвел възражение, че е придобил по давност делбения имот, чрез упражнявано владение от 2007 г. Била е постигната уговорка с майката и братята му, че имотът ще остане за него. От събраните свидетелски показания по делото се установяват следните факти: Р. и С. И. са посещавали имота, като са ползвали стая от жилищната сграда. Стаята, която е ползвал С. И., е била заключена през 2018 г.-2019 г. Братът на касатора - И. И. е живял постоянно в имота преди смъртта си /свидетелите Н., К., Т., С. и Х./. В показанията на свидетелката С. /съсед/, която обаче има впечатления от 2007 г., се възпроизвежда факта, че само Д. И. и съпругата му са живели в къщата. Те са правили ремонти в нея. С нотариален акт № 46/14.08.2019 г. Д., С. и Д. И. са признати за собственици на основание наследство и давностно владение. В обжалваното въззивно решение е прието, че не е доказано правоизключващото възражение на ответника. Съдът се е позовал на разясненията, дадени в тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК. Обосновал е извод, че не е установено манифестиране на намерението за своене на идеалните части на другите наследници. Посочил е, че установените със свидетелските показания действия на ответника не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване. Същите не биха могли да се възприемат като такива, отричащи правата на останалите. Едва със заключването на имота и ограничаване на достъпа до него Д. И. е изявил намерението да владее целия имот за себе си. Признал е правата на другите наследници при издаването на констативния нотариален акт. Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Не се разкрива противоречие с тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК. Именно въз основа постановките на тълкувателния акт е посочено, че разграничителният критерий между двете хипотези - кога съсобственикът владее вещта изцяло за себе си и кога владее само своята идеална част и държи частите на останалите съсобственици, е начинът, по който е установена фактическата власт. Ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага. Обратно – ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици. Не се разкрива противоречие и с цитираното решение № 97/19.10.2020 г. по гр. д. № 325/2020 г. на ВКС, първо г. о. Същото дава разрешение на хипотеза, при която фактически наследствените имоти са били разделени, като всеки от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху конкретен имот. В тази хипотеза е възприето, че съществено е действията на своене да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имота се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него. Заключването на имота и преустановяване на достъпа на другия съсобственик в него може да бъде действие на отблъскване на владението, но това не изключва възможността съсобствениците да са си разпределили имотите и всеки от тях да е започнал да владее за себе си имота, който му е фактически разпределен, без да има неразбирателство между тях. Установената фактическа обстановка, за която е дадено горното разрешение, не съответства на тази по настоящото дело, поради което същото не може да намери приложение. Не се доказва съществуването на уговорка приживе на майката и братята Р. и И. И., въз основа на която касаторът да е започнал упражняването на фактическа власт. Извършването на подобрения и преустройства в сънаследствения имот само по себе си не може да обуслови извод за манифестиране на намерение за своене. Очевидната неправилност е обоснована с възприетото за установено от въззивния съд, че останалите наследници не са се противопоставяли касаторът да ползва делбения имот и заключението, че не се е осъществило въведеното от него придобивно основание. Такова противоречие липсва, тъй като направеният извод е, че действията на касатора не са надхвърляли нуждите на обикновеното ползване. С оглед изхода на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация С. И. разноски за касационното производство в размер на 1 000 лв. /адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение