Определение № 626 от 22.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 61206/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. І. Образувано е по касационна жалба подадена от банка Д., [населено място] срещу решение № 12 от 08.01.2016 г. по в. т. д. № 709/202015 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното за отхвърляне на предявената претенция за заплащане от ответниците [фирма] и П. С. Н. в условията на солидарна отговорност на сумата 2155.86 лв., представляваща неплатена наказателна лихва за периода от 25.06.2013 г. до 02.06.2014 г. Поддържа се довод за незаконосъобразност и неправилност на решението. Допускането на касационна проверка се иска по разрешеният от съда въпрос: при вземания, произтичащи от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката –кредитор, дължат ли се наказателни лихви върху признатите от съда вземания по кредита, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС по него, като се сочи решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС. Позовава се на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, като поддържа наличие и тези по т. 2 и т. 3 от нормата, без да мотивира твърдението си. Ответниците по тази касационна жалба, ответници и по иска, я намират за неоснователна. ІІ. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена и от П. Н. с доводи за недопустимост на решението, както и за необоснованост и незаконосъобразност. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК иска допускане касационна проверка на решението по процесуалните въпроси: 1- следва ли съдът да извърши проверка за редовността на исковата молба; 2 - за допустимостта и редовността на извършените процесуални действия от страните; 3- да постави въпроси на страните при нужда за изясняване на твърдяните от тях факти и да даде указания по чл. 145 ГПК; 4- задължен ли е да обсъди всички доводи и възражения; 5 - следва ли съдът да се произнесе по заявеното основание и произнасянето му извън него представлява ли произнасяне свръх петитум. Произнасяне се иска и по материалноправните въпроси: 6 - изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение; 7- необходимо ли е банката – кредитор да обяви кредита за предсрочно изискуем и това обявление да е достигнало до кредитополучателя преди подаване на заявлението, по чл. 410 ГПК. Обосновава се довод, че поставените въпроси са разрешение в противоречие със задължителната практика по тях поради което съставляват основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационна проверка по тях. ІІІ. Срещу решението е подадена касационна жалба и от [фирма], [населено място], [община]. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани същите въпроси, като тези в касационната жалба на касатора [фирма] и са мотивирани същите основания за допускане на касационна проверка на въззивното решение. Ответникът по касационните жалби, подадени от ответниците по иска, банка Д., оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд за да се произнесе по касационните жалби на ответниците взе предвид следното: От фактическа страна по делото е установено, че [фирма], [населено място], е сключило на 22.05.2009 г. с банка Д. договор за банков кредит за оборотни средства в размер на 87 000 лв. – кредитна линия. С анекс № 3 от 12.07.2011 г. крайният срок за погасяване на кредита е удължен до 25.07.2014 г., като към тази дата дължимата неплатена главница е възлизала на 52047.11 лв. Ищецът е поддържал и това, че ответникът е преустановил плащанията по договора още през м. април 2013 г. С нотариални покани от 28.05.2014 г., с отбелязване за връчване на същата дата, кредитополучателят и поръчителят са били уведомени за предсрочната изискуемост на вземането и че ако то не бъде изплатено ще се начисли наказателна лихва съгласно общите условия към договора и банката кредитодател ще предприеме действия за да се снабди със заповед за изпълнение. На 02.06.2014 г. кредиторът е сезирал съда с искане за издаване на заповед за предсрочно изпълнение на посочените по-горе суми. Със заповед за изпълнение на парично задължение № 4001 от 05.06.2014 г. по г. гр. д. № 7225/2014 г. Варненски районен съд е осъдил длъжника [фирма] и поръчителя П. Н. да заплатят солидарно на банка Д. сумата 52047.11 лв. – главница, законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на заявлението - 03.06.2014 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата 6167.70 лв. - неплатена редовна лихва за периода от 25.05.2013 г. до 02.06.2014 г.; сумата от 2553.81 лв. - неплатена санкционна лихва за периода от 25.06.2013 г. до 02.06.2014 г. и сумата 572.05 лв. неплатена заемна такса за същия период. Поради подадено от длъжниците възражение в срока по чл. 414 ГПК на 10.10.2014 г. банка Д. е предявила срещу [фирма] и поръчителят П. Н. искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за същите суми. Въз основа на събраните писмени доказателства и приета съдебно-счетоводна експертиза Варненски окръжен съд е приел, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за предсрочно изпълнение сборът на падежиралите вноски (общо 13 броя за периода от 25.05.2015 г. до 03.06.2014 г.) възлиза на 42 250.00 лв., а сборът от падежиралата по погасителен план редовна лихва за периода от 25.04.2015 г. до 03.06.2014 год. възлиза на 3723.90 лв. Приел е, че кредитополучателя [фирма] не е бил уведомен за обявяването на предсрочна изискуемост на кредита, тъй като нотариалната покана е връчена не на адреса на седалището на дружеството, регистрирано в търговския регистър, а на адреса на счетоводна фирма, която го е обслужвала, но която няма качеството на служител или представител на длъжника. За неоснователно е намерил възражението на поръчителя за изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Този извод е изведен от това, че след като длъжникът по договора не е бил уведомен за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, то и срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД не е започнал да тече. Приел е, че след като предмет на иска е вземането по представения документ по чл. 417, т. 2 ГПК – извлечение от счетоводните книги, в които се съдържат данни за неплатените от длъжника вноски по кредита към датата на подаване на заявлението и които са послужили като основание за твърдението, че кредита е предсрочно изискуем, то искът е основателен и доказан до размер на изискуемите и неплатени вноски, а за разликата е неоснователен. Намерил е за основателна и претенцията за договорната възнаградителна лихва за периода от 25.05.2013 г. до 03.06.2014 г. Предявените искове са уважени за главница в размер на 42 250.00 лв. и за 3723.90 лв., представляваща редовна лихва за периода от 25.04.2015 г. до 03.06.2014 год. В останалата част до размер на 16576.67 лв., включваща 9797.11 лв. главница, 2443.80 лв. – неплатена редовна лихва, 2553.81 лв. – неплатена санкционна лихва за периода от 25.06.2013 г. до 02.06.2014 г. исковете са отхвърлени. Въззивният съд е споделил тези изводи. Изложил е свои мотиви за неоснователността на претенцията за санкционна лихва в размер на 2553.81 лв. Констатирал е това, че ищецът, сега касатор, не е посочил на кое от двете основания претендира това вземане – по чл. 20, б. „в” или „б” от договора. Намерил е, че ако основанието е в б. „в” на клаузата, то претенцията е неоснователна, тъй като към датата на изготвяне на извлечението и подаване на заявлението не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Ако претенцията намира основание в б. „б” на клаузата, тъй като в хода на производството не е установен размерът на претенцията върху вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението, то тя и на това основание е неоснователна. І. По касационната жалба на банка Д.: Поставеният въпрос не е разрешаван от съда. Претенцията за санкционна лихва е отхвърлена поради това, че размерът на същата не е доказан от ищеца. Разрешеният от съда въпрос е фактически, а не правен. Формулираният в изложението не обуславя общо основание за допускане на касационна проверка на въззивното решение в обжалваната част. ІІ по касационните жалби на [фирма] и поръчителят П. Н.: Поставените процесуални въпроси под №№ 1, 2 и 4 не съставляват общо основание за допускане на касационна проверка по тях. Съдът е изпълнил процесуалните си задължения за проверка редовността на исковата молба и е извършил необходимите процесуални действия за изясняване на спора от фактическа страна. Изпълнил е и задължението си да изготви доклад по делото и да разпредели доказателствената тежест по установяване на твърдяните факти. Третият процесуален въпрос на практика представлява твърдение за задълженията на съда. Обосновава се с това, че въззивния съд следва да следи за допуснатите от първоинстанционния процесуални нарушения и ако се налага да ги повтори. Страната счита, че съдът е следвало да изслуша страните и след като чуе становището им по заявените от тях факти, да определи кои не се нуждаят от доказване. Едно от процесуалните правомощия на съда е при необходимост да постави въпроси на страните относно твърдяните от тях факти. Това процесуално право се упражнява от съда не във всички случаи, а когато прецени, че е налице неяснота, която следва да се отстрани като изслуша страните. Формулираното от страната твърдение не може да бъде определено като разрешен от съда процесуален въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящ общо основание за допускане на касационна проверка по него. Поставеният като 5-ти въпрос е за задължението на съда да се произнесе по предмета на делото, който се определя от страните. Ищецът е основал претенцията си на неизпълнението от страна на длъжника по договора за банков кредит да направи погасителни вноски в уговорения размер и време. Посочил е, че претендира общо сумата 62550.57 лв., от която е конкретизирал главницата, възнаградителната лихва, санкционната такава и неплатена заемна такса, всички за периода от 25.06.2013 г. до 02.06-2014 г. Конкретизирал е и това, че кредитът не се обслужва от 25.05.2013 г. Поддържал е, че остатъкът от кредита е станал предсрочно изискуем със самото непогасяване на вноските, чиито падеж е настъпил, както и поради това, че с нотариална покана е уведомил заемолопучателя и поръчителя, че обявява кредита за предсрочно изискуем. Съдът е приел, че предметът на делото е вземането за неплатени от длъжника погасителни вноски, чиито падеж е настъпил преди предявяване на иска и които са установени въз основа на договора, представените счетоводни документи и съдебно-счетоводна експертиза, за които не е необходимо да е настъпила предсрочна изискуемост на остатъка от кредита, както и установяване на обстоятелствата по чл. 418, ал. 3 ГПК. Уважил е частично главния иск и искът за възнаградителната лихва, като е отхвърли останалите. Позовал се е и на задължителната практика, формирана с решение № 139 от 05.11.2014 г. по търг. д. № 57/2012 г. на І т. о. на ВКС. Въпросът обуславя основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като е разрешен в противоречие с формираната задължителна практика с Р от 9.11.2015 г. по т. д. № 2561/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., Р от 11.01.2016 г. по т. д. № 2427/2014 г. на ІІ т. о. на ВКС, Р от 10.05.2016 г. по т. д. № 3247/2014 г. на ІІ т. о. на ВКС. Като 6 и 7-ми въпроси са поставени въпросите: Изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 418 във вр. с чл. 417, т. 2 ГПК. Необходимо ли е обявяването на предсрочната изискуемост да е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението до съда за издаване на заповед за изпълнение. Твърди се, че въпросите обуславя основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК тъй като са разрешени в противоречие с възприетото в т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тези въпроси и поставеният като осми процесуален въпрос за това следва ли съдът служебно, без да е сезиран с исковата молба, да установи изискуемост на неплатени вноски по кредит, съответно да постановява решението си по иск по чл. 422, ал.1 ГПК въз основа на представения документ по чл. 417, т. 2 ГПК, извън наведеното в исковата молба, преценени в контекста на въпрос № 5 също обуславят основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане касационна проверка. Те са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.