Определение № 724 от 15.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1280/2014 г.

Образувано е по касационна жалба и частна касационна жалба от ищеца „И. България“ З. срещу решение от 22.07.2013 г. по т.д.№ 725/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 20 от 01.06.2011 г. по т.д.№ 303/2009 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.213,ал.1 КЗ във вр. с чл.17, ал.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ за сумата 249 329.68 лв., както и решението от 26.01.2012 г. за допълване на решение № 20/01.06.2011 г., с което е отхвърлен и евентуално съединения иск с правно основание чл.213, ал.1 КЗ във вр. с 45 ЗЗД за сумата 251 638.36 лв. –платено на сключилия застрахователния договор продавач [фирма] застрахователно обезщетение, за настъпило застрахователно събитие /цялостна загуба на застрахованото имущество/ по договор за застраховка срещу рисковете по превоза на товар, с изпращач [фирма], получател дружество със седалище в Б., Обединено Кралство, и превозвач [фирма], както и в частта, имаща характер на определение, с което е отменено решението на първоинстанционния съд от 27.06.2012 г., с което по реда на чл.248 ГПК са намалени присъдените в полза на ответника разноски до сумата 5 000 лв. и е оставена без уважение молбата на настоящия касатор за изменение на решението от 01.06.2001 г. в частта, с която последният е осъден да заплати на ответника [фирма] разноски в размер на 25 131 лв. С касационната жалба се иска отмяна на решението като неправилно на основанията в чл.281, т.3 ГПК и постановяване на друго за уважаването на исковете. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК са поставени следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1./ Задължен ли е въззивният съд да следи служебно за нищожността на представен по делото договор; 2./ Допустимо доказателство в производство по чл.194 ГПК ли е документ, съдържащ свидетелски показания, наречен „клетвена декларация”; 3./ С каква давност се погасяват регресните суброгационни искове на застрахователя срещу лицето, което отговаря за вредата; 4/ Налице ли е застрахователен интерес у изпращача от сключване на имуществена застраховка на товар, предмет на търговска продажба, сключена при условията на клаузата „CIF” и 5/ Има ли право застрахователят да встъпи в правата на застрахования по чл.45 или чл.49 ЗЗД. По отношение на тях касаторът поддържа допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, като се позовава на Решение № 764 от 19.01.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1645/20109 г., ГК, ІV г.о.; Решение № 341 от 02.07.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 177/2010 г., ГК, ІІ г.о., Решение № 152 от 02.02.2011 г. на ВКС по т.д.№ 51/2010 г., ТК, І т.о., Решение № 2 от 20.05.2013 г. на ВКС по т.д.№ 1031/2011 г., І т.о., както и тази по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В частната касационна жалба срещу въззивното решение в частта, имаща характер на определение по чл.248 ГПК, с което е отменено решението на СГС, постановено по реда на чл.248 ГПК и е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските са въведени доводи за постановяването му в нарушение на процесуалния закон, а допускането на касационно обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В писмени отговори ответникът [фирма], третото лице помагач [фирма] и ответникът по обратния иск Г. Д. Г., [населено място] оспорват наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Последният претендира заплащането на разноски. От ответника по обратния иск Г. Д. Г. е подадена частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, имаща характер на определение по чл.248 ГПК за потвърждаване на решението на СГС, постановено по реда на чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата му за присъждане на направените по делото разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Касаторът-ищец е предявил иск с правно основание чл.213,ал.1 КЗ във вр. с чл.17, пар.1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки и евентуален иск с правно основание чл.213, ал.1 КЗ във вр. с чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД срещу превозвача [фирма], [населено място] по договор за превоз, регламентиран от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки, сключен с [фирма]. Претенциите по исковата молба са основани на твърдението, че ищецът се суброгирал в правата на изпращача [фирма], на когото е изплатил застрахователно обезщетение по силата на застрахователен договор за застраховка на товара по време на превоза до Б., Обединено Кралство, поради настъпило на 10.01.2008 г. застрахователно събитие „кражба“, довело за пълна загуба на имуществото. По отношение евентуално предявения иск ищецът изложил твърдения за наличие на виновно поведение от водача на автомобила, което по силата на чл. 49 ЗЗД ангажирало безвиновната отговорност на неговия работодател – ответника. В отговора по чл.367 ГПК последният е оспорил допустимостта и основателността на главния иск, като се е позовал на изтекла давност на основание чл. 32 от Конвенцията, а по същество – с твърдения за отсъствие на предпоставките за ангажиране отговорността на превозвача поради наличие на освобождаващи го обстоятелства по смисъла на чл. 17, ал.2 от Конвенцията; че не е налице идентичност между застрахования и превозвания товар,както и че инцидентът не попада в покритите с абонаментната полица застрахователни рискове,тъй като е налице не кражба, а грабеж, а дори да е кражба, тя е на цяло превозно средство, което представлява изключен риск. Ответникът оспорил и евентуално предявения иск по съображения,че предвид наличието на застрахователен договор застрахователят не може да търси обезщетение за вреди по реда на деликтната отговорност. С отговора на допълнителната искова молба, с която ищецът оспорил представената от ответника заявка за превоз с твърдението,че същата представлява неподписан частен диспозитивен документ; издателят на същата не е страна по превозния договор,поради което посоченият в заявката срок за превоза не обвързва нито страните по превозния договор, нито страните по делото, ответникът е въвел твърдения, че превозът му е възложен чрез спедитор - дружеството,което е изготвило заявката за превоз, а определеният в нея срок е задължителен за превозвача, предвид законово предвидената отговорност на същия за забава за доставянето на товара. В срока по чл. 367, ал.4 ГПК по искане на ответника по делото са привлечени като трети лица помагачи на негова страна [фирма] и водача на автомобила Г. Д. Г., срещу които предявил обратни искове. Представената по делото от ответника на хартиен носител без подписи и печати заявка за превоз с дата 03.01.08 г., подадена от Международна транспортна организация LKW W. I., Германия до превозвача, с която на последния е възложено извършването на превоза на процесния товара, с посочени дати на товарене и разтоварване, съответно 04.01.2008 г. и 10.01.2008 г. е оспорена от ищеца и е открито производство по чл.193 ГПК, като ответникът, чиято е била доказателствената тежест представил писмени доказателства, представляващи разменена кореспонденция между продавача [фирма], купувачът "Метал Е.” ОК и LKW W. I., от които съдът е направил извод, че английското дружество е подало до българското заявка за закупуване и доставка на процесната стока, което от своя страна е възложило на германската фирма да заяви превоза на същата до мястото, на което стоката е следвало да бъде доставена - Б. ОК. Изрично в писмото си до ответника представителят на LKW W. I. декларирал, че в търговската си практика, което се удостоверявало и с допълнителни доказателства за предходна поръчка между същите страни, се възлагат транспортни поръчки онлайн; че му е възложена от [фирма] поръчка за транспорт на описаните по-горе стоки и, че същият е възложил на ответника извършването на превоза. Въз основа на така събраните доказателства въззивната инстанция приела за установено, че продавачът [фирма] е възложил на спедиторска фирма - LKW W. I. да сключи превозен договор за транспортирането на стоката до купувача в Б.. С получаването на заявката от ответника и последвалите негови конклудентни действия по приемането й, спедиторът е изпълнил задълженията си по договора за спедиция, а именно - да сключи от свое име за сметка на доверителя си договора за превоз на товар /чл. 361, ал.1 ТЗ/. Тъй като в изпълнение на поетото задължение посочената фирма е действала от свое име и за сметка на [фирма], последното дружество, като страна по превозния договор е обвързано от отделните условия по заявката, включително и от посочения в нея срок за доставката. Счетено е, че срокът за изпълнение е елемент от договора за превоз, независимо, че не е обективиран в товарителницата, в която липсва отделна графа за вписването му, поради което този срок би могъл да бъде уговорен и отделно, како е в случая - в заявката на спедитора, която превозвачът е приел да изпълни с факта на изготвянето на товарителницата. Изложено е, че установен в писмен документ, този срок обвързва страните, тъй като същият е от значение за ангажиране отговорността на превозвача за забавата при доставянето. С оглед на това е прието, че превозвачът е следвало по уговорка да достави стоката на 10.01.2008 г. От следващата тази дата е започнал да тече 30-дневният срок по чл. 32, ал.1 б."б" и същият е изтекъл на 10.02.2008 г. От последната дата е започнал да тече и едногодишният давностен срок по ал.1 на същия член и е изтекъл на 10.02.2009 г. Тъй като исковата молба е заведена на 04.03.2009 г. е направен извод, че правото на ищеца на иск за вземане за обезщетение за вреди от превозния дговор по силата на чл.32, ал.1, б.”б” от Конвенцията е погасено към датата на предявяването му. Главният иск е приет за неоснователен и на второ основание – застрахованият [фирма], в чиито права ищецът претендирал да се е суброгирал, не е материалноправно легитимиран да получи плащане на застрахователното обезщетение поради сключения при клауза CIF съгласно правилата на И. международен договор за търговска продажба. Изтъкнато е, че според така уговорената клауза продавачът на стоката е длъжен да сключи договор за превоз, да плати разноските по натоварването и превоза, както и да сключи договор за застраховка на товара по време на превоза, но от предаването й на превозвач – чл.67, ал.1 от Конвенцията на О. за продажби на стоки рискът от погиването им преминава върху купувача, който съгласно чл.66 от същата конвенция не се освобождава от задължението за заплащане на цената, при положение, че погиването на стоката е настъпило след преминаването на риска. Доколкото продавачът се задължил с клаузата CIF да сключи договор за застраховка на товара, съдът е счел, че това е следвало да бъде направено за негова сметка, но в полза на купувача по договора международна продажба, за който именно биха настъпили вреди от погиването на стоката. Като е отчел липсата на застрахователен интерес, въздигнат от законодателя в чл.195, ал.1 КЗ като основание за нищожност на застрахователния договор, за която съдът следи и служебно, въззивният съд е приел, че сключеният застрахователен договор е недействителен и не е породил права за [фирма], поради което платеното му застрахователно обезщетение е лишено от правно основание, а от това следвал и извода, че ищецът не се е суброгирал в правата му по чл.213 КЗ и предявеният на това основание иск е неоснователен. За неоснователен е приет и евентуално предявеният иск с правно основание чл. 213 КЗ във вр. чл. 49 ЗЗД по съображения, че деликтният иск би бил приложим само в случай, че липсва договорно основание, на което увреденият би могъл да защити правата си. Доколкото между превозвача и [фирма] е имало валидно правоотношение по договор за превоз и отговорността на последния спрямо товародателя за причинени вреди във връзка с превоза би могла да произтече единствено от неизпълнение на договорните задължения, то от това следвало, че обезщетението би могло да се претендира единствено на договорно основание. Тъй като с евентуално предявения иск ищецът твърдял да е платил на [фирма] чуждо задължение /такова на ответника/, произтичащо от деликт, при положение, че вредоносното деяние се свързва с договор за превоз, въззивният съд е приел, предявеният на това основание иск също подлежи на отхвърляне. Настоящият състав приема, че не са налице сочените от касатора основания за достъп на въззивното решение до касация. Първият от поставените въпроси е относим към изхода на делото, но касаторът не е доказал допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в цитираното от него Решение № 764 от 19.01.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 1645/20109 г., ГК, ІV г.о. този въпрос не е поставян на обсъждане. Независимо от това за пълнота на изложението следва да се изтъкне, че този правен въпрос е разрешен в съответствие с трайната съдебна практика, според която съдът следи и служебно за нищожността на договора, на който се основават заявените от страната претенции. Вторият от въпросите, формулирани от изложението не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е относим към правилността на решението. Преценката за правното значение на писмено доказателство не е обвързана от даденото й наименование, а от нейното съдържание, а правилността й не може да бъде ценена в стадия по селекция на касационната жалба. Третият от въпросите би имал значение за изхода на делото при положение, че въззивният съд бе приел за доказана твърдяната от касатора суброгация в правата на застрахования по процесния договор за застраховка на товара по време на превоза. След като с решението е направен извод, че застрахователно обезщетение е недължимо платено, поради което липсва и основанието за суброгацията, то този въпрос не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, достатъчно основание за недопускане на решението до касация, без да се обсъждат наведените допълнителни предпоставки. Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК четвърти правен въпрос действително е важен за изхода на делото действително е важен за изхода на делото, но той не е единствено обуславящ правната воля на решаващия съдебен състав. Видно от съобразителната част на решението, въззивният съд се е позовавал и на обстоятелството, че искът срещу превозвача е предявен след изтичане на едногодишния давностен срок по чл.32, ал.1, б.”б” от Конвенцията /CMR/, с оглед на което е прието, че дори и ищецът надлежно да се е суброгирал в правата на „София мед”, то правото му на иск за вреди от договора за превоз е погасено към датата на подаване на исковата молба. След като произнасянето на въззивния съд по поставения правен въпрос не е единствено обуславящо изводите на съда по спорното материално право, то този въпрос не може да обоснове наличието на основната предпоставка по ал. 1 на чл. 280 ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда. Касационно обжалване не следва да се допусне и по последния от поставените от касатора въпроси. Действително с Решение № 152 от 02.02.2011 г. на ВКС по т.д.№ 51/2010 г., ТК, І т.о е прието, че застрахователят може да се суброгира в правата на застрахования както срещу прекия причинител на вредата по чл.45 ЗЗД, така и срещу възложителя по чл.49 ЗЗД, но с оглед приетото от съда, че ищецът не се е суброгирал в правата на застрахования, то този въпрос не се явява от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. ІІ. По частната касационна жалба на „И. България“ З.: За да отмени решението на първоинстанционния съд от 27.06.2012 г., с което по реда на чл.248 ГПК са намалени присъдените в полза на ответника разноски до сумата 5 000 лв. и вместо него е постановено друго, с което е оставена без уважение молбата на настоящия касатор за изменение на решението от 01.06.2001 г. в частта, с която последният е осъден да заплати на ответника [фирма] разноски в размер на 25 131 лв., въззивният съд е приел, че в процеса ответната страна се е защитавала срещу неоснователно предявените срещу нея искове, привличайки трети лица -помагачи и предявявайки срещу тях евентуални обратни искове, което е част от защитата, за осъществяването на която при доказана неоснователност на исковете, ответникът има право да бъде възмезден от ищеца за направените от него разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е обосновал допускането на касационно обжалване с основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по въпросите дължи ли съдът произнасяне по въпроса за разноските по неразгледани от него обратни /евентуални/ искове и как се разпределя отговорността за направата им. Настоящият състав намира, че по поставените въпроси е налице задължителна съдебна практика, което изключва наличието на соченото от частния касатор селективно основание. С определение № 831 от 28.09.2012 г. на ВКС г. по ч.т.д.№ 153/2012 г., ТК, ІІ т.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК е прието, че отговорността на ищеца при прекратяване на делото чрез негови процесуални действия – отказ от иска или оттегляне на иска обхваща всички реално направени от ответника разноски за своята защита, доказателства за които са представени по делото, като защитата на ответника срещу предявения иск зависи от неговата преценка, която би могла да включва и други процесуалния действия от негова страна - евентуално предявяване на насрещен, инцидентен или обратен иск, възражение за прихващане. Настоящият състав изцяло споделя даденото разрешение, което изцяло следва да се отнесе и към хипотезата, при която обратните искове, имащи характера на евентуални са останали неразгледани поради несбъдване на вътрешно процесуалното условие, под което те са предявени, а именно отхвърлянето на главния иск. С това разрешение се е съобразил и въззивният съд при постановяване на решението си от 27.06.2012 г., имащо характер на определение по чл.248 ГПК, поради което липсва основание за допускането му до касационно обжалване по поставения от жалбоподателя въпрос. ІІІ. По частната касационна жалба на Г. Д. Г.: За да остави без уважение частната жалба на настоящия жалбоподател срещу решение от 27.06.2012 г. /имащо характер на определение по чл. 248 ГПК/ в частта, с която СГС е изменил решението си от 01.06.2011 г. в частта за разноските, като е отменил същото в частта, с която са присъдени разноски в полза на третите лица – помагачи, въззивната инстанция споделила направените с него правни изводи, че като ответник по обратния иск същият би могъл да претендира такива с основание само когато предявеният срещу него иск е разгледан и е отхвърлен, тъй като в този случай би била приложима по отношение на него разпоредбата на чл. 78, ал.3 ГПК. Прието е, че в останалите случаи, какъвто е и разглежданият, приложение намира ал.10 на същия текст, поради което е счетено за правилно определението на СГС в тази му част. В изложението на основанията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя въпросът присъждат ли се на ответника по обратния иск направените от него разноски в случаите, в които предявения срещу него иск не е разгледан поради отхвърляне на главния иск. Настоящият състав приема, че формулираният правен въпрос е значим за изхода на делото и по него е налице соченото от жалбоподателя основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Действително, съобразно чл. 78, ал. 10 ГПК третото лице помагач нито дължи, нито му се дължат разноски – както от страната, на която помага, така и от насрещната страна. Когато обаче помагачът е и ответник по обратен иск, то той има право на разноските, направени за защитата срещу този иск съобразно чл. 78, ал. 3 и 4 ГПК – при отхвърляне на този иск и при прекратяване на производството по същия. Неразглеждането на този евентуален иск от съда поради несбъдване на процесуалното условие, под което е предявен /уважаването на първоначалния иск/, по същество е равнозначно на прекратяване на производството по обратния иск /оставяне без разглеждане/. Ето защо в тази хипотеза ответникът по обратния иск има право на разноски при условията на чл. 78, ал. 4 ГПК. Отговорността за направените от него разноски следва да бъде възложена на ищеца по обратния иск, а не на ищеца по първоначалния иск, тъй като последният не е страна по процесуалното правоотношение, породено от предявения обратен иск. С оглед на разрешението, дадено по поставения въпрос постановеното от въззивния съд решение/имащо характер на определение/ е неправилно, поради което следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, с което ищецът по обратния иск следва да бъде осъден да заплати на ответника по него разноските, направени пред инстанциите по същество в размер общо на 3 230 лв. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.1 и ал.4 ГПК на ответника по обратния иск следва да се присъдят разноските, направени пред настоящата инстанция в размер на 270 лв. – платено адвокатско възнаграждение по договори за правна помощ и съдействие от 04.12.2014 г. и от 24.01.2014 г., като се възложат в тежест на ответника по касация [фирма], [населено място]. Водим от горното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Второ търговско отделение