Определение № 72 от 11.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1235/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. В. К. против определение № 96/13.03.2020 г. по ч.т.д.№ 96/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1152/18.10.2019 г. по т.д.№ 20/2019 г. на Окръжен съд – Смолян. С потвърденото определение е прекратено производството по предявен от жалбоподателката против „Юробанк България„ АД установителен иск за нищожността на договор за потребителски кредит № HL 44072/02.10.2008 г. в цялост, като последица от нищожността, като неравноправни по смисъла на чл.143 и чл.146 ал.1 ЗЗП, на клаузите определящи валутата на кредита - чл.6 ал.2 вр. с чл.1 ал.1 и чл.23 – и на клаузите относно начина на формиране на възнаградителната лихва и разходите по кредита - чл.3 ал.1 и ал.5, чл.6 ал.3 и чл.12 ал.1 от договора. Жалбоподателката оспорва правилността на въззивното определение досежно извода, че в предходно заведения исков процес по чл.422 ГПК, по предявен от банката против жалбоподателката иск за установяване на вземания на основание същия договор за потребителски кредит, тя е била длъжна да изчерпи основанията си за нищожност на договора и непредявените са преклудирани, независимо дали са предмет на възражение или самостоятелен установителен иск за нищожност. Обосновава се противоречие с практика на СЕС, с която така възприетото от въззивния съд конфронтира. Страната намира за неприложими разрешенията в т.5 от ТР № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съответно на т.17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и цитираните от съда решения по т.д.№ 883/2010 г.и т.д.№ 469/2012 г. на І т.о. на ВКС, най-малкото поради противоречието им с цитираната практика на СЕС – решения по дело С- 397/11, С - 421/14, С - 260/18 и С - 118/17 на СЕС, в производства касаещи неравноправност на клаузи в договор, сключен от потребител, по които в предходно производство съдът не се е произнесъл. Формулира се искане за отправяне на преюдициално запитване, на основание чл.267 пар.1 б.”б” ДФЕС, за тълкуване приложимото право на ЕС, по въпроса: Когато при предходно разглеждане на спорен договор, довел до приемането на влязло в сила решение, националният съд се е ограничил да разгледа в светлината на Директива 93/13 само една или определени клаузи от договора, но не е разгледал други клаузи, не е направил преценка въз основа на обективни критерии дали съответният договор може да се прилага без всички неравноправни клаузи, задължава ли чл.6 пар.1 и чл.7 пар.1 от Директива 93/13 националния съд, редовно сезиран от потребителя с иск, да съобрази неравноправния характер на другите клаузи от посочения договор и да направи преценка дали съответният договор може да се прилага без всички неравноправни клаузи в съвкупност ? Ответната страна - „Юробанк България „АД – оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Счита, че цитираната практика на СЕС – основно решение по дело С–397/11 на СЕС - е неотносима към предмета на спора и решаващите мотиви на въззивното определение, като на свой ред и в подкрепа на тезата си се позовава на т.46 от мотивите на същото решение, кореспондираща и с принципа въведен от националната правна система - че нищожността на договора е тежка санкционна последица и като изключение следва да се прилага в краен случай, а ако отделни клаузи са нищожни стремежът да бъде запазване на договорната връзка при възстановено равновесие в правата на страните по същия – търговец и потребител. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предмет на спора е предявен установителен иск за нищожност на сключен между страните договор за потребителски кредит в цялост, като последица от нищожност, като неравноправни по смисъла на чл. 143 вр. с чл.146 ЗЗП, на клаузите определящи валутата на кредита - чл.6 ал.2 вр. с чл.1 ал.1 и чл.23 и на клаузите относно начина на формиране на възнаградителната лихва и разходите по кредита - чл.3 ал.1 и ал.5, чл.6 ал.3 и чл.12 ал.1 от договора. Ответникът „Юробанк България„АД е оспорил допустимостта на иска, с първоначални доводи, основани на висящността на спор по гр.д.№ 14227/2017 г. на Софийски градски съд, по инстанционен контрол на решение по гр.д.№ 26967/2012 г. на Софийски районен съд, образувано по установителни искове на Р. К. против „Юробанк България„ АД, за нищожност, поради неравноправност по смисъла на ЗЗП, на чл.6 ал.2 вр. с чл.12 ал.1 от договора за потребителски кредит, обект и на настоящия правен спор. Ответникът акцентира и на направеното в производството по гр.д.№ 26967/2012 г. на СРС уточнение на исковата молба, в което ищцата се е позовала и на нищожност на чл.1 ал.2 и чл.3 ал.5 от договора. Софийски районен съд е прекратил производството по установителния иск за нищожност на чл.12 ал.1 от договора, поради неотстраняване нередовност на исковата молба. Определението е влязло в сила. Във въззивното производство ищцата е оттеглила установителния си иск за нищожност на чл.6 ал.2 от договора за потребителски кредит, поради което СГС е обезсилил постановеното първоинстанционно решение и прекратил производството в тази им част.Ищцата аргументира оттеглянето именно с възможността за предявяване на настоящия иск. По гр.д.№ 14227/2017 г. на СГС не се сочи междувременно постановено и влязло в сила решение. В хода на настоящото производство пред Смолянски окръжен съд ответникът е подновил възражението си за недопустимост на установителния иск за нищожност на целия договор, като се позовава на решение № 148/18.04.2019 г., влязло в сила като необжалваемо на касационна инстанция, постановено по гр.д.№ 389/2018 г. на Окръжен съд Смолян, с което банката претендира установяване на вземания към Р. К., на основание процесния договор за потребителски кредит, по предявен по реда на чл.422 ГПК иск, от непогасена главница за периода 14.10.2013 - 09.02.2017 г.. Ответникът счита, че с това решение съдът се е произнесъл по действителността на договора за потребителски кредит изцяло, вкл. предвид съдържанието на клаузите определящи основния му предмет, поради което преразглеждането на този въпрос в ново исково производство би било недопустимо. В решение № 148/18.04.2019 г. по гр.д.№ 389/2018 г. на ОС – Смолян, от мотивите на които е видно противопоставено възражение на Р. К. – ответник в същото, за наличие на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит, водещи до неговата нищожност в цялост, е прието че: Възражението за нищожност на сключения договор за банков кредит не може да се приеме за основателно... Вземането за главница, предмет на предявения иск, е такова за връщане на получена от кредитополучателя в заем сума по кредита, което е характерно вземане за договора за банков кредит и представлява съществен елемент на този вид сделка, поради което следва да се приеме,че то възниква въз основа на напълно действителна договорна клауза, която няма основание да се счита неравноправна, в степен, обуславяща нищожност на целия договор... Наведените възражения за неравноправност на клаузите от договора, имащи отношение към едностранната промяна на размера на възнаградителната лихва по кредита, са правно ирелевантни към предмета на делото, тъй като се претендира вземане за главница, а не за възнаградителна лихва... за платените суми по неравноправни клаузи за едностранна промяна на размера на възнаградителната лихва по кредита и за риска от поскъпване на валутата швейцарски франк е налице предявен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД между същите страни, за различен исков период... „ / преждепосоченото гр.д.№ 26967/2012 г. на СРС, респ. гр.д.№ 14227/2017 г. на СГС /. По насетне в решението съдът е мотивирал неравноправност на клаузи, с които е договорено погасяване в швейцарски франкове – чл.6 ал.1 вр. с чл.6 ал.2 и чл.7 ал.1 от договора, без да счете, че същите опорочават договора в цялост. На това основание, първоинстанционното решение е само частично отменено в отхвърлителната му част. Следователно, съдът се е произнесъл по действителността разпоредбите от договора за потребителски кредит, касаещи валутата на кредита, изрично отричайки релевантността на преценка за неравноправност на клаузите по формиране на възнаградителната лихва, предявена от ответницата. Първоинстанционният съд е приел, че предявения установителен иск за нищожност на договора за потребителски кредит в цялост е недопустим, предвид висящите между страните производства по гр.д.№ 14227/2017 г. на СГС и по гр.д.№ 389/2018 г. на ОС – Смолян, тъй като настоящият спор е инкорпориран в предмета на спора по същите тези дела, по които се формира сила на пресъдено нещо, за което са съобразими и разясненията в т.5 на ТР № 7/2014 г. по тълк.дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, относно това кога е налице идентичност в предмета / макар на влезли в сила съдебни решения, в отношение към основанието за отмяна по чл. 303 ал.1 т.4 ГПК /. Така съдът е обосновал извод за едновременна висящност на три дела с един и същ предмет, между същите страни и на същото основание – за действителността на договора за потребителски кредит - поради което по-късно заведеното дело / процесното / следва да бъде прекратено, на основание чл.126 ал.1 ГПК, евентуално чл. 299 ал.1 ГПК, в случай на междувременно влязло в сила решение по предходно заведените дела. Въззивният съд, изхождайки от влязлото в сила решение по гр.д.№ 389/2018г. на ОС–Смолян, е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване, но с мотива, че в производството по гр.д.№ 389/2018 г. на ОС – Смолян, респ. първоинстанционното по гр.д.№ 1411/2017 г. на Районен съд - Смолян, ищцата е следвало да изчерпи всички свои възражения за нищожността на договора за потребителски кредит и с влизането на решението в сила спорът с този предмет се явява преклудиран. Съдът се е позовал на приетото в т.17 от ТР № 4/2013 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение по т.д.№ 469/2013 г. на І т.о. на ВКС. Ищцата, изхождайки от съдържанието на постановеното решение по гр.д.№ 389/2018 г. на ОС – Смолян, акцентира на обстоятелството, че произнасяйки се за неравноправност на чл.6 ал.1 и ал.2 и чл.7 ал.1 от договора за потребителски кредит съдът не е направил преценка по обективни критерии за валидността на същия в цялост и за възможността договорът да се прилага и без неравноправните клаузи относно валутата на кредита и начина на формиране на цената на финансовата услуга. В изложението по чл.280 ГПК, инкорпорирано в самата частна жалба, касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ Преклудира ли се правото на потребителя – кредитополучател по договор за банков кредит – да оспори договора в нов процес, включително и чрез предявяване на самостоятелен иск за прогласяване нищожността на договора, при наличието на влязло в сила решение по иск срещу потребителя по чл.422 ал.1 ГПК, ако в производството по същия не е разгледано възражение на потребителя за нищожността на договора в цялост ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 пр. второ ГПК, поради противоречие на въззивното определение с решенията по дело С – 397/11 / втори диспозитив /, по дело С– 421/14 / т.52 /, а също и по дело С – 260/18 и С–118/17; 2/ Разрешенията на т.5 от ТР № 7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС, т.17 по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и тези в решения по т.д.№ 469/2012 г. и т.д.№ 883/2010 г. на І т.о. на ВКС, приложими ли са в случаите, когато обуславящия въпрос, съответно възражението на потребителя се отнася до неравноправност на клаузи от договор, сключен с потребител, за наличието на които съдът следи служебно и е длъжен служебно да изведе последиците от констатираната неравноправност ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Първият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд, абстрахирайки се от съдържанието на произнасянето на ОС – Смолян по гр.д. № 389/ 2018 г., макар точно на същото да акцентира ответникът, е приел, че след като в производството по същото това дело страната не е изчерпала възраженията си за нищожност на договора за потребителски кредит, очевидно визирайки всички нищожни, като неравноправни по смисъла на ЗЗП, договорни клаузи, обосноваващи нищожност на договора в цялост,то тя е изгубила правото на иск с такъв предмет, поради непререшаемост на спора, с оглед формирана сила на пресъдено нещо относно действителността на договора. С други думи, въпросът се концентрира до това дали произнасяне по действителността на конкретни договорни клаузи от потребителски договор формира сила на пресъдено нещо по отношение действителността на целия договор, независимо от наличието на други неравноправни клаузи, които не са били обект на произнасянето. Допълнителният селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК се обосновава с посоченото решение по дело С–421/14 на СЕС, в което е прието, че чл.6 и чл.7 от Директивата допускат национална уредба, която забранява на националния съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, когато законосъобразността на всички клаузи в договора с оглед посочената директива вече е била разгледана с влязло в сила решение. СЕС също така приема, че при наличие на договорни клаузи, чийто неравноправен характер все още не е разгледан при предходен съдебен контрол върху спорния договор, приключил с влязло в сила решение, Директива 93/13 следва да се тълкува в смисъл, че националната юрисдикция редовно сезирана от потребител чрез насрещно възражение, е длъжна да разгледа по искане на страните или служебно, когато разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, твърдения неравноправен характер на тези договорни клаузи. От мотивите на решението / т.50 / е видно, че изхождайки от съдържанието на коментираната национална правна норма / чл.207 LEC /, предвиждаща непререшаемост на спора относно действителността на договора при формирана сила на пресъдено нещо въз основа преценка за законосъобразност дори само на част от клаузите му, СЕС е счел, че подобна преклузия би направила защитата на потребителя непълна и недостатъчна и не би представлявала подходящо средство за преустановяването на този тип клаузи, което е в противоречие с чл.7 пар.1 от Директивата /т.52/. Изрично в т.53 СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността, с оглед Директива 93/13, на в с и ч к и клаузи от договора, а не само на една / в конкретния случай /. От мотивите не следва извод, че СЕС е имал предвид допустимо произнасяне по недействителност на отделни договорни клаузи в различни производства, когато неравноправността на никоя от тях не засяга действителността на договора. Напротив, изложените съображения дават основание за извод, че всяка неравноправна клауза предпоставя самостоятелно основание на иск за нищожност на договора, ако неравноправността е от естество да обоснове такава нищожност, в който случай е от значение въведена ли е в предмета на спора, но и има ли произнасяне с такъв предмет – по иск на потребителя или служебно. Следователно и въз основа на така постановеното решение на СЕС, изхождащо от предоставената с Директива 93/13 засилена защита на потребителя, в качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложените й, като неиндивидуално уговорени договорни клаузи, следва да се приеме, че е неприложимо правилото за изчерпване основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, вкл. когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора въпрос. Отговорът на втория формулиран въпрос е по начало ирелевантен в частта относно т.5 на ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк.дело № 7/2014 г. на ОСГТК и решението по т.д.№ 883/2010 г. на І т.о. на ВКС, тъй като въззивният съд не се е позовавал на тях. В останалата си част въпросът също не покрива общия селективен критерий, тъй като разрешенията в т.17 по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и това в решение по т.д.№ 469/2012 г. на І т.о. на ВКС очевидно не касаят тясната хипотеза на страна, ползваща се със защита като потребител. Още повече, че не е обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Обосноваването на противоречие на въззивното решение със задължителна практика на СЕС формално изключва хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Установимия от практиката на СЕС отговор на правния въпрос изключва необходимостта от исканото преюдициално запитване. По съществото на частната жалба: Неправилно съдът е приел недопустимост на предявения иск за нищожност на сключения договор за потребителски кредит, предвид произнасяне със сила на пресъдено нещо по действителността на договора в предходно, приключило с влязло в сила съдебно решение, производство. Макар че страната – ответник в това производство - е навела възражение за нищожност на договора в цялост, както с оглед разпоредбите касаещи валутния риск, така и с оглед разпоредбите относно възмездността на договора, предвид съдържанието на насрещната престация на кредитополучателя / формирането на възнаградителната лихва /, съдът по гр.д.№ 389/2018 г. не само не е разгледал неравноправността на всички въведени клаузи, но изрично е отрекъл относимостта на тези относно формирането на възнаградителната лихва, изхождайки от предмета на договора - единствено за дължима от ответницата – кредитополучател главница. При този изричен отказ за произнасяне, съобразен с възприетия от съда предмет на иска – само досежно главницата и действителността на уреждащите я договорни клаузи - е несъстоятелно съображението за формирана сила на пресъдено нещо с оглед всички неравноправни клаузи в договора, поради което и съобразно горепосоченото решение по дело С–421/17 на СЕС в следващо производство с предмет договора за потребителски кредит съдът не би бил препятстван, нито служебно да се произнесе по действителността на договора, с оглед неравноправност на неразгледаните в предходното производство клаузи, нито да се произнесе по същите по искане на страната. Доколкото произнасяне по нищожността на клаузите за валутния риск е налице, то производството следва да продължи единствено по отношение клаузите за възнаградителната лихва и разноските по кредита - чл.3 ал.1 и ал.5, чл.6 ал.3 и чл.12 ал.1 от договора, за преценка обуславят ли недействителност на целия договор. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение