Определение № 50470 от 15.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1826/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С решение № 421 от 28.10.2021 г. по в. гр. д. № 1031/2021 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 260399 от 05.03.2021 г. по гр. дело № 171/2020 г. на Бургаския районен съд, с което са отхвърлени предявените от „Бора 2002“ ЕООД срещу Т. В. П. и П. В. П. искове по 45 вр. с чл. 86, ал. 1, вр. с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД за осъждането им да му заплатят солидарно сумата от 24 625 лв. – главница, представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени чрез сключване с измама на договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нот. акт. №...../13.01.2015 г. по нот. д. № ..../2015г. на нотариус Л. Ч., с рег. № ........, с район на действие- РС-Несебър, ведно със законната лихва върху горното обезщетение, считано от датата на увреждането - 13.01.2015 г., до окончателното му плащане. Въззивният съд е приел, че на 13.01.2015 г. между страните е сключен за договор за покупко-продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт, по силата на който ответниците са продали на ищеца правото си на собственост върху поземлени имоти с идентификатори ............и ...............по КККР на [населено място], общ. Н., представляващи земеделски земи, първият от които е бивш имот с № ...........по плана за земеразделяне на [населено място], с площ от 2225 кв. м. и с начин на трайно ползване - лозе, а втория - бивш имот с № ............по плана за земеразделяне на селото, с площ от 22400 кв. м. и с начин на трайно ползване – нива, срещу заплатена от дружеството-купувач продажна цена в размер на 24 625 лв. Още през 2002 г. обаче ответниците продали същите имоти на трето лице – Н. Т., съгласно нот. акт № .........../07.02.2002 г. на нотариус С. А.. За извършените от ответниците действия ищцовото дружество е сезирало Районна прокуратура - [населено място], като срещу тях е образувано наказателно производство за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 от НК вр. с чл. 209, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК. Прието е, че претенцията на ищеца за сумата от 24 625 лв. се основава на чл.45 ЗЗД и на това основание искът бил отхвърлен от районния съд. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че искът по чл.45 ЗЗД и свързания с него иск за лихви е неоснователен. Прието е, че според съдебната практика продажбата на чужда вещ не е нищожна, а валидна правна сделка, тъй като в текста на чл.26 ЗЗД не е посочено такова основание за нищожност. Продажбата на чужда вещ не поражда вещнотранслативно действие, тъй като продавачът не може да продаде права, които не притежава, т. е. не може да направи купувача собственик. При такава сделка продавачът не е изпълнил задължението си да прехвърли правото на собственост срещу платената му от купувача продажна цена, т. е. същият е неизправна страна по договора, поради което купувачът има право да иска разваляне на договора и връщане на платената цена. В случая, тъй като се касае за нотариален акт, развалянето следва да стане по съдебен ред на основание чл. 188 и чл.189, ал.1, вр. чл.87, ал.3 ЗЗД, с възможност купувачът да поиска да реализира правата си в случай на евикция от действителния собственик. Прието е, че не следва да се обсъждат наведените във въззивната жалба твърдения в исковата молба за измамливи действия на ответниците при извършване на процесната продажба, съставляващи престъпление по смисъла на НК, при условие, че иск по чл. 29 от ЗЗД не е предявен. Прието е, че за да се реализира твърдяната в исковата молба деликтна отговорност на ответниците за репариране на причинените на ищеца имуществени вреди в размер на платената по сделката продажна цена от 24625 лв., ищецът следва да докаже, че увреждането му не е в резултат на договорно неизпълнение, а е неизпълнение на общото задължение на ответниците, произтичащо от закона, да не се вреди другиму /в т. см. решение № 188 от 15.6.2012 г. по гр. дело № 1122/2011 г. на ВКС и решение № 462 от 11.04.2016 г. по гр. дело № 1474/2015 г. на ВКС/. От данните по делото обаче се установява, че увреждането на ищеца не произтича от общото задължение на ответниците да не вредят другиму, а е в резултат неосъществяване на очакван резултат по възникналото помежду им и все още съществуващо облигационно отношение по договора за покупко-продажба, т. е. в случая деликтното основание на иска не съответства на фактите и обстоятелствата, при които ищецът е претърпял вреда. Прието е, че отговорността на ответниците следва да се реализира на договорно, а не на заявеното деликтно основание. Действително вреда е налице за ищеца и тя се изразява в платената от него по договора продажна цена, но вредата е настъпила вследствие договорно неизпълнение от страна на ответниците да му прехвърлят собствеността, а не вследствие непозволено увреждане. За да търси обезщетение за претърпяната вреда, но на договорно основание, ищецът е следвало преди това да е поискал разваляне по съдебен ред на облигационната връзка поради неизпълнението на насрещното задължение на продавачите да му прехвърлят правото на собственост върху имотите. По делото няма данни за проведена съдебна процедура по чл.189, ал.1 вр. чл.87, ал.3 ЗЗД. Независимо от това, тъй като в случая ищецът е основал вземането си на деликтно основание, при наличието на договорна отговорност, която изключва деликтната, правилно исковете му е отхвърлени като неоснователни. И на последно място – съдът е обсъдил оплакванията в жалбата срещу извода на първоинстанционния съд, че дори и да е налице деликтна отговорност, то ищецът не е доказал от обективна и субективна страна наличието на престъпно деяние. Въззивният съд е счел, че след като е налице договорно основание за обезщетяване на вредата, това изключва възможността ищецът да търси възмездяването ѝ на деликтно основание, затова въпросите, свързани с доказване на наличието на деликт, в т. ч. и относно евентуалното приложение на чл.300 ГПК, са ирелевантни. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца „Бора 2002“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че договорът, с който закупил от ответниците процесните имоти, е нищожен, тъй като продавачите не са притежавали правото на собственост към момента на продажбата. Ответниците са създали и поддържали заблуждение в представителя на дружеството, че именно те са собственици на имотите, въпреки че са знаели, че още през 2002 г. са се разпоредили с тях. Целта била единствена – имотна облага. След като договорът за продажба е нищожен, не е налице договорно основание за отговорността, както неправилно приел съдът. Налице са предпоставките на чл.45 ЗЗД поради нарушаване на общата забрана да не се вреди другиму. Съдът допуснал процесуално нарушение, като не разпитал помощник нотариуса, извършил процесната сделка. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се възпроизвежда основното съдържание на касационната жалба. Липсват въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, не са обосновани предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответниците Т. В. П. и П. В. П. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на паричния иск над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол. Не са налице обаче специалните предпоставки на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С новия ГПК от 2008 г. касационното производство е разделено на две фази – първа фаза - по селектиране на касационните жалби, при което се извършва преценка дали съществува основание по чл.280 ГПК за допускане на разглеждане на делото по същество в открито съдебно заседание, и втора фаза, в която се разглеждат само допуснатите касационни жалби. В настоящия случай жалбоподателят не е формулирал правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, а това е в негова тежест. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. На следващо място – жалбоподателят не е обосновал никое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. По-същественото обаче е това, че въззивното решение съответства изцяло на практиката на ВКС, според която продажбата на чужд имот не е нищожна, а е действителна сделка, която е лишена от вещноправния си ефект - решение № 1296 от 18.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4534/2007 г., IV г. о., решение № 50 от 26.02.2001 г. на ВКС по гр. д. № 407/2000 г., 5-членен с-в, решение № 561 от 29.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 63/2008 г., IV г. о., решение № 853 от 14.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1145/2008 г., IV г. о., решение № 148 от 19.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4984/2007 г., III г. о. и др. На следващо място въззивното решение е в съответствие и с практиката на ВКС, според която ако продавачът не изпълни задължението си да прехвърли на купувача собствеността върху продадения имот, тъй като продава чужд имот, отговорността е договорна; че както при осъществена, така и при евентуална евикция купувачът може да развали договора на основание чл.87, ал.3 ЗЗД и да търси връщане на цената по сделката на основание чл.189, ал.1 ЗЗД - Тълкувателно решение № 1 от 02.07.2021 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2019 г., ОСГТК. С това тълкувателно решение се преодоля разбирането, че при осъществена евикция договорът се счита за развален по право. В практиката на ВКС обаче не е имало спор за това, че връщането на дадената от купувача цена се търси на договорно основание – чл.188 – чл.192 ЗЗД, а не по реда на чл.45 ЗЗД. Също така няма колебание по принципната постановка, че договорната отговорност изключва деликтната - решение № 30 от 21.02.2008 г. на ВКС по гр. д. № 625/2007 г., III г. о. В посоченото решение е прието, че за вредите, които произтичат от неизпълнение на договора, отговорността е договорна, а не деликтна. Договорната отговорност изключва деликтната такава. Същият извод е направен и в обжалваното въззивно решение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,