Определение № 2481 от 13.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3117/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. В. М., чрез адв. Е. П., против решение № 94 от 16.04.2025 г. по гр.д. № 81/2025 г. на Окръжен съд- Кюстендил, с което е потвърдено решение № 658 от 12.12.2024 г. по гр.д. № 750/2024 г. на Районен съд – Дупница, с което е признато за установено по отношение на В. В. М., че С. Н. М., А. К. Б. и Е. К. К. са собственици на 1/5 ид.ч. от УПИ *, в кв. *по регулационния план на [населено място] могила, общ. Б., обл. Кюстендил, ведно с находящата се в имота паянтова жилищна сграда със застроена площ от 80 кв.м. и В. В. М. е осъдена да предаде на ищците С. Н. М., А. К. Б. и Е. К. К. владението върху 1/5 ид.ч. от описаните по- горе имоти и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нотариален акт № 152, том I, рег. № 2489, дело № 135 от 14.04.2022г. за размера на признатите на ищците 1/5 ид.ч. от описаните имоти.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставени са следните правни въпроси:

1. Следва ли да бъде демонстрирано намерение за своене и да бъде отблъснато владението на останалите наследници в хипотеза на наличие на уговорка между съсобствениците досежно използването на имота в бъдеще? Поддържа се противоречие с решение № 127 от 20.12.2019 г. по гр. д. № 495/2019 г. на ВКС, второ г.о.; решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, първо г.о.

2.По какъв начин може да бъде реализирано отблъскване на владението и намерението за своене от един от наследниците, в хипотеза на липса на всякаква заинтересованост и/или посещаемост на имота от останалите наследници, за изключително продължителен период от време?

3.По какъв начин следва да се отнася обстоятелството на липса на посещения и заинтересованост от имот от останалите наследници в хипотеза на уговорка за ползване на имота от друг съсобственик и реално еднолично използване и поддръжка на същия от него, в това число и удостоверяване на собствеността, чрез снабдяване с констативен нотариален акт, във връзка с необходимостта от отблъскване на владение и демонстриране на намерение за своене?

По горните въпроси се поддържа противоречие с решение № 70 от 16.08.2017 г. по гр. д. № 3991 / 2016 г. на ВКС, второ г.о. и решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 1163/2013 г. на ВКС, второ г.о.

4 Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, включително и такива по нотариално дело, което е приобщено като доказателство, доводите и възраженията на страните и по какъв начин следва да се извърши анализ на показанията на разпитаните свидетели? Сочи се противоречие с решение № 60088 от 28.06.2021 г. по гр. д. № 3948 / 2020 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 50126 от 19.04.2023 г. по гр. д. № 883 /2022 г. на ВКС, второ г. о.

От ответниците по жалбата С. Н. М., А. К. Б. и Е. К. К., чрез адв. Н. Б., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да потвърди решението на Районен съд- Дупница, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС, въззивният съд на основание чл.272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, като е изложил и собствени мотиви.

Въззивният съд е приел, че по делото няма спор, че процесният имот е принадлежал на общия на страните наследодател В. С. М., починал на 15.08.1994 г. и съответно страните са съсобственици на имота по силата на наследяване. За неоснователно е счетено възражението на ответницата В. М., че е придобила собствеността върху идеалните части на ищците на основание давностно владение.

Съдът е приел, че в тежест на ответницата е било да докаже, че е демонстрирала пред ищците превръщането на държането на техните части във владение за себе си и че е отблъснала претенциите им за владение. Въззивният съд е посочил, че според свидетелите Е. Г. и П. М. /деца на ответницата/, от 1996 г. майка им живее в процесния имот, поддържа го и заплаща данъците, но никой от тях не сочи, тя да е извършвала действия, с които да е демонстрирала пред ищците намерението си да свои идеалните им части от наследствения имот. Изложени са мотиви, че ползването на наследствения имот и заплащането на данъци сами по себе си не доказват установяване на владение, ако не са били свързани с ясно и категорично демонстриране пред ищците на намерението на ответницата да владее целия наследствен имот само за себе си, което обаче не се установява от свидетелите Г. и М.. Последните сочат, че никой от останалите сънаследници не е посещавал и ползвал имота, но за да бъде придобит имотът по давност, не е достатъчно да бъде доказано това обстоятелство, а е необходимо да се установи, че ответницата е демонстрирала пред ищците намерението си да свои имота и да отблъсне тяхно владение. В показанията на тези свидетели данни за това няма. Изложени са мотиви, че въз основа показанията на свидетелите Б. М. и Г. О. би могло да се приеме, че ответницата е демонстрирала намерение за своене и отблъскване на владението на другите сънаследници, но доколкото тези действия са извършени през 2023г., то към датата на предявяване на иска - 08.04.2024 г. не е изтекъл изискуемият за придобиване по давност 10-годишен срок на владение.

В заключение е направен извод, че от съвкупната преценка на разпитаните свидетели не се установява, че ответницата е отблъснала владелчески претенции на ищците и искът с правно основание чл. 108 от ЗС за 1/5 ид. ч. от процесния имот е основателен.

С оглед тези мотиви на въззивния съд не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал1., т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият и третият въпрос по съществото си са идентични, защото се свеждат до това дали при уговорка между съсобствениците само един от тях да ползва имота, е необходимо да се демонстрира намерението за своене на идеалните им части. Тези въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, защото не са във връзка с приетата за установена от въззивния съд фактическа обстановка и направените въз основа на нея правни изводи. В първоинстанционното решение, към мотивите на което на основание чл. 272 ГПК е препратил въззивният съд, е прието, че не е доказано наличието на уговорка между ответницата и нейните братя и сестри, че който се грижи за баба Е. /майка на ответницата/, получава къщата. Посочено е, че данни за съществуването на такова съглашение се съдържат единствено в показанията на доведените от ответницата свидетели, които като нейни деца са и несъмнено заинтересовани от изхода на делото. Прието е, че това е крайно недостатъчно за да се смята за доказан основният спорен въпрос между страните. Достоверността на тези показания е допълнително разколебана и от съществуващите помежду им противоречия по въпроси, които не би следвало да подлежат на различна интерпретация, още повече че двамата заявяват, че ежеседмично посещават имота. Следователно съдът не е приел за доказано постигнато съгласие между съсобствениците за предаване владението на един от тях /ответницата по делото/ и въпреки това да е счетено, че не е доказано тя да е придобила собствеността на основание давностно владение, тъй като не е доказала, че е довела до знанието на останалите съсобственици промяната в намерението си да свои идеалните им части, а е прието, че фактът на предаване на владението е останал недоказан, като са изложени мотиви защо не се давя вяра на свидетелите Г. и М..

По втория въпрос не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване. На първо място в обжалваното решение извод, че в случая останалите съсобственици на имота са се били дезинтересирали от него, не е направен. Освен това не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС.

В решение № 161 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 1163/2013 г. на ВКС, второ г.о., е прието, че завладяването частите на останалите сънаследници и промяната на намерението за своене следва да се манифестира явно пред тях, да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Тези обстоятелства следва да бъдат доказани във всеки отделен случай. В тежест на сънаследника, упражняващ фактическа власт върху съсобствен-сънаследствен имот, е да докаже, че е упражнявал тази фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано, непрекъснато повече от десет години и че е довел до знанието на останалите сънаследници намерението си да свои имота.

В решение № 70 от 16.08.2017 г. по гр. д. № 3991 / 2016 г. на ВКС, второ г.о., е прието, че с решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I г. о. е дадено тълкуване, че обвързването на определени правни последици със задължение за действие, извършването на което следва да достигне до друг правен субект и да бъде възприето от него, винаги следва да бъде поставяно в зависимост от възможността процесът на узнаване и възприемане да бъде обективно осъществен, тъй като осъществяването на този процес не винаги зависи само и единствено от волята на извършващото действието лице. Обективно невъзможно е манифестирането на промяната в намерението, ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местоживеене, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот и в подобна хипотеза и ако не е установено трайното отсъствие на невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което той да не е в състояние да преодолее, е достатъчно промяната в намерението да е била демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т. е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. При преценка дали е налице обективна невъзможност за демонстриране на завладяването следва да се има впредвид и тълкуването по решение № 17 от 1.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г., II г. о, според което това състояние е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително. То се отнася за случаи, при които лицата или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието. Прието е още в посоченото от касатора решение, че в разглеждания случай не е било обективно невъзможно демонстрирането на завладяването на правата на съсобственика, който е живеел в чужбина, тъй като трайната отдалеченост във времето и пространството не са довели до прекъсване на отношенията и не може да се приеме, че е било обективно невъзможно да се демонстрира промяната в намерението, с което се осъществява фактическата власт върху имота.

В пълно съответствие с тази практика на ВКС и основавайки се на събраните доказателства, въз основа на които не е формиран извод, че е установено отношенията между съсобствениците да са били прекъснати и съответно, че е била налице обективна невъзможност за демонстриране на промяна в намерението, с което е установена фактическата власт върху имота, въззивният съд е приел, че ответницата, чиято е доказателствената тежест, не е доказала, че е довела до знанието на останалите съсобственици / в частност до прекия на ищците наследодател К. М., който е брат на ответницата/ намерението си да свои идеалните му части от имота.

Въпросът е обоснован с доводи, че съсобствениците не са проявявали интерес към него и не са го посещавали, което води до липса на възможност за манифестиране на промяната в намерението. Според приетото в цитираната от касатора практика на ВКС, дори и в хипотезата на обективна невъзможност да бъде доведено до знанието на останалите сънаследници намерението за своене на имота, то промяната в намерението трябва да бъде демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин - владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. Т.е. независимо от поведението на невладеещия съсобственик /дали същият проявява заинтересованост към имота или не/, то това не освобождава съсобственика, осъществяващ фактическата власт върху имота, да демонстрира намерението си за своене на имота по начин, че да може бъде възприето от останалите съсобственици. Именно в този смисъл са и мотивите на въззивния съд, който е приел, че такива действия са извършени от ответницата, но едва през 2023г.

Четвъртият процесуалноправен въпрос е за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Трайно е разбирането в практиката на ВКС /вкл. и посочената от касатора/, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика: посочил е каква фактическа обстановка намира за установена и въз основа на кои доказателства, като се е произнесъл по доводите на страните.

Въпросът е обоснован с твърдения, че въззивният съд не е обсъдил показанията на свидетелите, разпитани в нотариалното производство. Задължение на въззивния съд е да обсъди всички допустими и относими към спора доказателства. Трайно е разбирането в практиката на ВКС, че принципът на публичност и непосредственост в гражданския процес /чл. 11 ГПК/ не допуска съдът да основе решението си на доказателства, които не са събрани по разглежданото дело, освен в случаите на чл. 232 ГПК /решение № 107/31.07.2019 г. по гр.д. № 3540/2018 г. на ВКС, I г.о.; решение № 198/10.08.2015 г. по гр.д. № 5252/2014 г. на ВКС, IV г.о./ В случая като не е обсъдил свидетелските показания, събрани в охранителното нотариално производство, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, защото решението не може да се основава на доказателства, които не са събрани от съда в спорното исково производство. Следователно по поставения въпрос не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

При този изход на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 383,47 евро, представляващи равностойността на заплатените от тях 750 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение