Определение № 103 от 14.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2905/2021 г.

Бил ли е надлежно представляван ответника в първоинстанционното производство;

Допуснато ли е процесуално нарушение от първоинстанционния съд с това ,че липсват указания в доклада/първоначален и окончателен / относно оспореното казуално правоотношение и разпределение на доказателствена тежест в тази връзка; (4)Допуснато ли е процесуално нарушение във въззивното производство при липса на указания до страните относно възможността да се предприемат процесуални действия по посочване на относими доказателства ,които /страните /са пропуснали да извършат в първа инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. Като материалноправни се сочат въпросите: (1)Валиден и изискуем менителничен ефект има ли запис на заповед, която съдържа падеж и същевременно плащане „на предявяване“ ;

Налице ли е признание на иска ,при положение че е извършено частично и от лице без представителна власт ;

Допустимо и правилно ли е по отношени на авалиста да бъде посочен по-дълъг срок от този на издаделя на записа ;(4)Правилно ли е прието ,че авалиста не може да се позовава на липса на каузално правоотношение ,освен при недобросъвестност и злоупотреба с право ,при положение че липсва разпределена доказателствена тежест относно каузалното правоотношение в доклада.Сочи се противоречие с т.17 от ТР № 4/2013г ОСГТК, тъй като въззивният съд приел за правилно първоинстанционно решение с изтъкваните от касаторите пороци. Ответникът по касационната жалба Г. И. Г.,чрез адв.Св. Т. от САК изтъква в отговор,че изложението не покрива критериите на чл. 280 ГПК и не се поставя правен въпрос ,а се изтъкват касационни оплаквания, идентични с разгледаните във въззивното производство ,подредени под формата на въпроси. Претендират се разноски. Върховен касационен съд, ІІІ г.о намира ,че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Процесуалноправни въпроси,изразяващи оплакване за нарушени процесуални правила от първоинстнационният съд при разглеждане на делото в проведеното съдебно заседание поради приетото, че ответникът се представляват от упълномощен,а в действителност от преупълномощен адвокат, не могат да обусловят поставянето на правен въпрос ,засягащ дейността на въззивната инстанция ,пред която инстанция страните са били редовно призовани и предствлявании. За да отговорят на общото изискване в чл. 280,ал.1 ГПК, процесуалноправните въпроси следва да имат обуславящо значение за решението на въззивната, а не на първата инстнация. Поради това първите три въпроса поставени в изложението, не обосновават допускане на касационно облжалване. Четвъртият формулиран процесуалноправен въпрос визира задълженията на въззивния съд ,разяснени с приемането на Тълкувателно решение №1/2013г по т.д № 1/2013г ОСГТК .Въззивният съд не е постановил решение в противоречие с дадените по тълкувателен ред задължителни указания При въззивното обжалване и в хода на въззивното производство настоящите касатори не са направили искане за допускане на нови доказателства,не заявили и оспорвания -на документи или твърдения на насрещната страна, които не са могли да направят своевременно,поради сочени от тях процесуални нарушения. В хода на въззивното производство не се е налагало поправяне на порочно извършени процесуални действия на първоинстанционния съд ,нито се констатира непълнота в доклада по чл.146 ГПК по отношение разпределянето на доказателствена тежест ,при твърдение на ответника- поемател по записа на заповед ,че каузално правоотношение по договор за заем в действителност не е възникнало поради непредаване на пари и получаването им със задължение получателят да ги върне.Поради това обосновка по специалния селективен критерии на чл.280, ал.1 т.1 ГПК не е налице. В раздела поставени материалноправни въпроси изложението не отговаря на съдържателните изисквания на чл. 280 ал.1 от ГПК ,пояснени в ТР № 1 от 19.02.2010г на ОСГТК на ВКС.Преформулирането на касационни оплаквания, или изтъкване чрез въпроси ,възпроизвеждащи поддържаните в хода на делото твърдения не изпълнява условието на закона и не представлява правен въпрос, към който могат да се обвържат конкретните основания по чл.280, ал.1 от ГПК. Правният въпрос следва да е от значение за изхода на конкретното дело и да е обусловил решаващата воля на съда, правните му изводи по предмета на спора. При първия материалноправен въпрос не е отговорено на общо изискване в чл. 280, ал.1 ГПК ,тъй като условието във въпроса не кореспондира с установеното и възприето конкретно съдържание на представения по делото запис на заповед. Същевременно, въззивният съд е съобразил изявленията на издателя и съдържанието на процесния запис в съответствие с установената практика на ВКС (решение№213/2014г ,решение№105/2012г,решение № 155/ 2013 г на ВКС, ТК ) Въпросът за признанието на иска и неговото обективиране не е относимо поставен, не е обусловил решаващата воля на съда. Въззивният съд не е основал решението на извод за признание на иска изцяло или частично,както се постулира във въпроса. Първоинстанционният съд е обсъждал изявления на страните, съдържащи признания относно факти (изрично в решението е изтъкнат чл. 175 ГПК), свързани с въведено от ответника и същевременно оспорвано от последния като невъзникнало, в т.см. несъществуващо каузално правоотношение по договор за заем. В тази връзка е обсъдено изявеното от пълномощника на ответника в съдебно заседание,касателно размера на заема. Въззивният съд е приел изводите на първоинстнационния съд по фактите за правилни, като ги е възприел. Третият и четвъртият от въпросите по реда на изложението в същия раздел засягат положението на авалиста осносно срока за плащане и възможността последният да се позовава на липсата на каузално правоотношение. По тези въпроси, обсъдени решаващо от въззивния съд във връзка с възраженията и оплакванията на въззивните жалбоподатели ,е налице трайно установена практика на ВКС ,съобразена от въззивния съд в решаваща насока (решение №40/2012г по т.д №148/2011г на Първо т.о, решение № 120/2010г по т.д №988/2009г на Второ т.о на ВКС). По всички формулирани материалноправни правни въпроси липсва обосновка на посоченото основание по чл. 280,ал.1 т.1 ГПК в двете законови хипотези, както и на посоченото основание на чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Не е изтъкната задължителна практика на ВКС в тълкувателни решения и постановления, освен т.17 от Тълкувателно решение №4/2013г на ОСГТК, с които разяснения и постановки въззивният съд изцяло се е съобразил. Не е посочена формирана съдебна практика на ВКС ,на която въззивното решение противоречи в кръга произнесени материалноправни въпроси. Върховният касационен съд е формирал последователна съдебна практика по двата въпроса, формулирани в т.3и т.4 от втория раздел на изложението, при изтъкваното основание на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК не се обосновава необходимост формираната практика на ВКС,съобразена от въззивния съд ,да бъде променена. Обвързването на последния формулиран въпрос с липса на указания в доклада по отношение на авалиста като ответник, е несъстоятелно ,тъй като съгласно чл.146 ГПК докладът по делото не включва указания какви твръдения може да въведене страната,а как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти,предвид наведените от страните твърдения и обстоятелства,когато от тях произтичат претендирани права и възражения. Поради изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На ответника по жалбата, представляван от адвокат се дължат разноски за адвокатска защита, установени като платени в размер на 2000 лв.