Определение № 1913 от 19.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 904/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, вр. чл. 396, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от М. Ц. И., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 2741 от 01.11.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2885/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с коeто, след отмяна на определение № 12327 от 18.10.2023 г., постановено по гр. д. № 9822/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, 18 -ти състав, е допуснато обезпечение на отрицателен установителен иск с правно основание чл. 440 ГПК, предявен от „ВМВ ТИМ“ ЕООД срещу „Айсиен Консулт“ ООД, М. Ц. И., А. Н. Н., М. Р. П. – Н. и Д. Й. Й., за признаване на установено, че недвижимите имоти, спрямо които е насочено изпълнението по изп. дело № 2792/2023 г. на ЧСИ М. Б., peг. в КЧСИ под № 838, не са собственост и не принадлежат на длъжника по изпълнението „Айсиен Консулт“ ООД, чрез налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ по същото изпълнително дело, в частта по отношение на следните недвижими имоти: апартамент № 2 и апартамент № 20, находящи се в [населено място], район С., [улица] (подробно индивидуализирани), при условията на гаранция в размер на 20 000 лв., вносима от „ВМВ ТИМ“ ЕООД. В частната касационна жалба се излагат оплаквания, че въззивното определение е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като се моли за неговата отмяна. По подробни съображения частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е постановено при наличие на основания за отвод на докладчика и членовете на съдебния състав (чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК), доколкото те са се произнесли и с решение № 218 от 17.02.2022 г. по в. гр. д. № 860/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, впоследствие отменено, като с това допуснато процесуално нарушение страната е била лишена от правото на справедлив и безпристрастен процес. Твърди се, че дружествата „Айсиен Консулт“ ООД и „ВМВ ТИМ“ ЕООД са свързани лица, които целят да осуетят или забавят удовлетворяването на М. Ц. И. в качеството му на кредитор. Жалбоподателят намира за необоснован и неправилен извода на съда, че моментът на трансформация на правото на строеж в право на собственост е този на подписания от общинската администрация Акт обр. 14, който предхожда този на вписване на наложената в негова полза обезпечителна възбрана върху правото на строеж. Счита, че съдът е допуснал смесване на правните последици на Акт обр. 14 и Протокол по чл. 181 ЗУТ, като поддържа, че моментът, до който може да се извършва разпореждане с право на строеж, е съставянето на протокола по чл. 181 ЗУТ. Намира за недопустимо с ново определение да се преодолява формираната задължителна сила на предходно определение (чл. 278 ГПК), без да са налице нови факти и обстоятелства по висящия иск, по който се иска допускане на обезпечение, доколкото до момента три състава на СГС и един на САС са оставяли без уважение исканията за допускане на обезпечение. По същество на искането за допускане на обезпечение твърди, че за молителя не е налице обезпечителна нужда, а с оглед постановеното решение № 3440 от 11.06.2024 г. по гр. д. № 9288/2023 г. на Софийски градски съд (отменено след подаване на частната касационна жалба), с което предявеният иск по чл. 440 ГПК е отхвърлен като неоснователен, изначално липсва и една от предпоставките за допускане на обезпечение на иск – неговата вероятна основателност. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на жалбата по следните въпроси, които са включени в предмета на спора и са от значение за формиране на решаващата воля на съда: 1/. Допустимо ли е с ново определение да се преодолява задължителната сила на определението по чл. 278 ГПК, без да са настъпили и без да са налице нови факти и обстоятелства по висящия иск, по който се иска обезпечение?; 2/. Налице ли е за ищеца по предявен иск по чл. 440 ГПК обезпечителна нужда от налагане на обезпечителна мярка „спиране на изпълнението по изпълнително дело по отношение на определени недвижими имоти“ при условие, че исковата молба по предявения иск по чл. 440 ГПК е вписана по надлежния ред в Службата по вписванията и самото вписване на исковата молба има оповестително-защитно действие за ищеца? Допълнителният селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с твърдения за произнасяне в противоречие с определение № 664 от 12.08.2011 г. по ч. т. д. № 545/2011 г. на ВКС, II т. о. – по първия въпрос, и с т. 4 от Тълкувателно решение № 6/14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по втория. Формално е релевиран и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по частната касационна жалба – „ВМВ ТИМ“ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, с изразено становище за липса на предпоставки за допускане на обжалвания въззивен съдебен акт до касационен контрол, а по същество – за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване (съгласно чл. 396, ал. 2, предл. посл. ГПК) съдебен акт на въззивен съд и е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе в атакувания смисъл, въззивният съдебен състав е приел за установено, че: СГС е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 440 ГПК, предявен от „ВМВ ТИМ“ ЕООД срещу „Айсиен Консулт“ ООД, М. Ц. И., А. Н. Н., М. Р. П. – Н. и Д. Й. Й., за признаване на установено, че недвижимите имоти, спрямо които е насочено изпълнението по изп. дело № 2792/2023 г. по описа на ЧСИ М. Б., peг. в КЧСИ под № 838, не са собственост и не принадлежат на длъжника по изпълнението „Айсиен Консулт“ ООД; с определение № 11311 от 27.09.2023 г. по гр. д. № 9822/2023 г. на СГС е оставена без уважение молба на ищеца от 27.09.2023 г. за допускане на обезпечение на иска чрез спиране изпълнението по изп. д. № 2792/2023 г. на ЧСИ Б.; с определение № 2512 от 10.10.2023 г. по в. ч. т. д. № 2664/2022 г. на САС е потвърдено определение № 11311 от 27.09.2023 г. на СГС; с молба-уточнение от 17.10.2023 г. ищецът е уточнил обстоятелствената част на исковата молба, във връзка с което е направил повторно (ново) искане за допускане обезпечение на иска, чрез налагане на същата обезпечителна мярка - спиране на принудителното изпълнение по изп. дело № 2792/2023 г. на ЧСИ Б. по отношение на процесните недвижими имоти, по което е постановено обжалваното определение. При тези данни съдът е намерил за неправилни изводите на първата инстанция за неоснователност на молбата за допускане на обезпечение. Посочил е, че „ВМВ ТИМ“ ЕООД е придобило право на собственост върху процесните имоти по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт от 29.12.2022 г., след наложена обезпечителна възбрана върху правото на строеж на два апартамента (№ 2 и № 20), вписана на 13.02.2019 г., за вземания на взискателя М. И. срещу „Айсиен Консулт“ ООД и В. С. К.. Към момента на вписване на тази възбрана правото на строеж вече е било трансформирано в право на собственост, тъй като на 26.07.2018 г. сградата е изградена до етап груб строеж, видно от Акт за приемане на конструкцията от 26.07.2018 г. (обр. 14), Констативен протокол от 16.07.2018 г. и Удостоверение изх. № 25-155158-25.09.2018 г., издадено от Началника на СГКК – София. След съобразяване на дадените с Тълкувателно решение № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС указания по въпросите за приложението на чл. 63 ЗС и чл. 67 ЗС (че правото на строеж на сграда или на част от нея може да бъде предмет на прехвърлителна сделка от момента на учредяването му до изграждането на сградата в груб строеж, който момент се свързва с трансформиране на правото на строеж в право на собственост), въззивният съд е приел, че моментът на трансформацията на правото на строеж в право на собственост е този на подписания от общинската администрация Акт обр. 14, който предхожда вписването на обезпечителната възбрана. Правото на собственост върху процесните имоти не е възбранявано за задължения на длъжника по изпълнението до 07.07.2023 г., когато е наложена изпълнителна възбрана от ЧСИ Б., към който момент длъжникът „Айсиен Консулт“ ООД вече не е притежавал право на собственост, доколкото на 29.12.2022 г. то е прехвърлено в полза на „ВМВ ТИМ“ ЕООД. Съдът е изложил съображения, че възбраната на недвижим имот съгласно разпоредбата на чл. 452, ал. 2 ГПК прави непротивопоставими на взискателя/кредитор прехвърлянето и/или учредяването на вещни права от страна на длъжника/собственик, които не са били вписани преди възбраната; че вписаната възбрана не ограничава длъжника/собственик да се разпореди с този имот в полза на трето лице, но това разпореждане не може да бъде противопоставено на кредитора и новият собственик не би могъл да се противопостави на изпълнението върху имота за удовлетворяване вземането на обезпечения кредитор/взискател, по арг. от чл. 496, ал. 2 ГПК; че правното действие на възбраната възниква с нейното вписване; че редът за вписване на възбрана върху недвижим имот е уреден в чл. 6, чл. 24 и чл. 26 от ПВ; че ако обезпечителна възбрана е наложена по отношение на ограничено вещно право – суперфиция, надстрояване, пристрояване за обекти, съобразно одобрен архитектурен план и разрешение за строеж, притежание на длъжника, то трансформирането на това право в право на собственост върху конкретен обект към момента на индивидуалното принудително изпълнение не препятства и не променя действието на възбраната, установено в разпоредбата на чл. 452, ал. 2, изр. второ ГПК. Тази хипотеза обаче е счетена от съда за неприложима в случая, тъй като апартаментите са били изградени и са възникнали като самостоятелни обекти преди възбраната на правото на строеж, респ. последното е било реализирано. По-нататък съдът е отбелязал, че необходимостта от произнасяне по същество на поставените въпроси, повдигнати с молбата-уточнение от 17.10.2023 г. на исковата молба, като „преюдициални“, свързани със законосъобразността на вписаната през 2019 г. възбрана, както от гледна точка на съблюдаване правилата, установени с ПВ, така и от гледна точка на твърдяното обстоятелството, че е била наложена възбрана на правото на строеж към момент, в който това ограничено вещно право е вече реализирано и трансформирано в право на собственост на конкретни обекти в изградената жилищна сграда, т. е. възбраната е наложена върху право, което не съществува към момента на вписването ѝ, както и по въпросите за възможността при трансформация на правото на строеж вписаната възбрана да разпростре своето действие по отношение на реализираните конкретни обекти на собственост, налагат отмяна на определението на първостепенния съд и допускане на исканото обезпечение. Посочената от ищеца обезпечителна мярка въззивният съд е намерил за подходяща и съответстваща на обезпечителната му нужда, каквато е прието, че е налице, тъй като съдебният изпълнител е насрочил публична продан на процесните недвижими имоти, съответно за ищеца съществува интерес от обезпечаване на предявения отрицателен установителен иск чрез „спиране на изпълнението“, като обезпечението е допуснато срещу внасянето на парична гаранция в размер на 20 000 лв. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационна проверка, по следните съображения: Допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК е поставено в зависимост от кумулативното наличие на общата и поне една от допълнителните селективни предпоставки на посочената разпоредба. Общото изискване на закона е да е формулиран правен въпрос от значение за изхода на спора, т. е. такъв, който е включен в предмета му и е обусловил решаващата правна воля на съда за обжалвания краен резултат, но не и законосъобразността и/или обосноваността на конкретните му изводи. Недоказването на общата селективна предпоставка е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да е нужно касационният съд да разглежда заявените от касатора допълнителни селективни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая е видно, че въззивният съд не е излагал никакви съображения по въпроса, дали и при какви условия, ако в предходен момент искането за допускане на обезпечение чрез спиране на изпълнението върху имоти, по отношение на които е налице висящ спор по чл. 440 ГПК, е било оставено без уважение, повторно направеното искане в този смисъл може да се разгледа и уважи. Предвид изложеното, първият формулиран въпрос не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по него не е формирана правнорелевантна воля от страна на съда. Въпросът не касае и допустимостта на обжалвания съдебен акт, поради което няма основание за служебно селектиране на частната касационна жалба на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. По начина, по който е формулиран, първият въпрос е пряко относим към основателността на искането по чл. 389 ГПК, респективно към правилността на обжалваното определение, която обаче стои извън преценката за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Евентуално - ако се приеме, че въззивният съд, без да излага нарочни мотиви, имплицитно е намерил за основателни оплакванията на ищеца, че с молбата – уточнение са наведени нови и различни обстоятелства, относими към молбата за допускане на исканото обезпечение, следва да се посочи, че въпросът отново е свързан единствено с обосноваността и съответно с правилността на този извод. По отношение на втория формулиран от частния жалбоподател въпрос е налице същата хипотеза – липса на обсъждане от страна на въззивния съд на обстоятелства, свързани с вписването на исковата молба и неговото значение за настоящото обезпечително производство, поради което отново не може да се приеме, че въпросът има предвиденото в чл. 280, ал. 1 ГПК значение за обжалвания краен резултат по делото. Дори същият да беше релевантен, по него не би се установило твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 6/14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като даденото задължително тълкуване се отнася за друга обезпечителна мярка – възбрана (чл. 397, ал. 1, т. 1 ГПК), а не за спиране на изпълнението (чл. 397, ал. 1, т. 3 ГПК). Не е налице и самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. При постановяване на атакуваното определение съставът на въззивния съд не е допуснал особено груби нарушения на правилата на формалната логика, които да са видни от съдържанието на обжалвания съдебен акт, нито е приложил закона превратно – в неговия обратен смисъл. Всякакви други нарушения на материалния или процесуалния закон или такива, допуснати при оценката на доказателствата, не могат да доведат до очевидна неправилност на въззивното определение като основание за допускането му до касационно обжалване. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение