Определение № 814 от 20.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1621/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1595/21.02.2024 г., подадена от В. Л. П., чрез адвокат Р. П., срещу решение № 5 от 11.01.2024 г. по гр. д. № 20235000500521/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 954 от 04.07.2023 г. по гр. д. № 296/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив за отхвърляне на предявения от В. Л. П. срещу П. Д. К. иск по чл. 108 ЗС по отношение на следните недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение на КККР от 24.09.2019 г., с адрес на имота: [населено място], район „Ц.“, [улица], ет. 2, а по документ за собственост - [улица], който обект се намира на ет. 2 от сграда с идентификатор ****, с предназначение: жилищна сграда, многофамилна, разположена в ПИ с идентификатор ***, с предназначение на обекта: жилище, апартамент, брой нива: 1, с площ от 114 кв.м, с прилежащи части: 2 южни избени помещения с площ от 18 кв.м, северозападното таванско помещение, както и 1/3 ид. ч. от общите части на сградата, при съседни СОС: на същия етаж - няма, под обекта - няма, над обекта - *****, стар идентификатор: *****; сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], със застроена площ от 18 кв.м, брой надземни етажи - 1, с предназначение - гараж; 1/3 ид. ч. от ПИ с идентификатор ***, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), целият с площ от 463 кв.м, номер по предходен план: 1184 от кв. 469, парцел *-*, при съседи: ***, ***, ***, ***, **** и ***, ведно с 1/3 ид. ч. от всички подобрения и приращения в имота, придобити по наследство и отказ от наследство, както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за обезсилване на констативен нотариален акт от 2020 г. на нотариус К. А., рег. № 472 на НК. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ответника Л. С. П.. Апелативен съд – Пловдив е съобразил, че предмет на въззивно разглеждане са предявените от В. Л. П. срещу П. Д. К. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че тя е собственик на жилището в [населено място], [улица], ет. 2, на гараж на същия адрес и на 1/3 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, в който се намират, по наследство от нейните родители и сестра, и за осъждането на ответника да й предаде владението върху тези имоти. Посочил е, че исковете се основават на твърдения, че процесните имоти са били придобити от бащата на ищцата Л. И. В. с договор за доброволна делба от 09.03.1966 г. и договор за продажба на държавен недвижим имот от 14.04.1998 г., след смъртта на когото, настъпила на 25.04.1998 г., на съпругата му Т. А. В., настъпила на 23.09.2002 г., на дъщеря им Е. Л. В.-К., настъпила на 09.05.2019 г., и след извършения на 17.05.2019 г. отказ от наследството на последната на съпруга й Г. П. К., единствен техен собственик по наследство е другата им дъщеря - ищцата В. Л. П.. На 01.10.2019 г. тя сключила предварителен договор за покупко-продажба на имотите с Н. С. П., с когото през м. януари 2022 г. решили да сключат окончателен договор, и по повод снабдяването с необходимите документи установила, че синът й Л. С. П., когото тя допуснала да ползва временно имотите, се е снабдил на 14.07.2020 г. с документ за собственост на същите по реда на извършена обстоятелствена проверка, а на 11.08.2020 г. ги е продал, с договор по нотариален акт № 31, том II, рег. № 2019, дело № 228/2020 г. на нотариус К. А., на ответника П. Д. К., на когото владението било предадено в деня на подписване на договора. Ищцата оспорва нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение № 194, том I, рег. № 1745, дело № 193/2020 г. на нотариус К. А., с който праводателят на ответника е признат за собственик по давностно владение на процесните имоти, както и оспорва истинността и верността на констатациите и изводите на нотариуса, обективирани в него, за чието обезсилване, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, претендира. С отговора на исковата молба П. К. е оспорил исковете с твърдения, че праводателят му Л. П. е придобил процесните имоти на основание давностно владение, осъществявано от него спокойно, непрекъснато и несмущавано в периода от 2003 г. (след смъртта на баба му Т. В.) до 11.08.2020 г., когато му предал владението им. Счита, че ищцата не е могла да придобие 1/2 ид. ч. от процесните имоти по силата на извършения от Г. К. отказ от наследството на Е. В.-К., тъй като, от една страна, Е. не е извършила приемане на наследството от своите родители нито изрично, нито с конклудентни действия, а от друга, към датата на отказа Л. П. вече е бил собственик на основание давностно владение. В условията на евентуалност ответникът е заявил възражение за извършени от него като добросъвестен владелец по чл. 72 ЗС подобрения на обща стойност 94 375.64 лв., както и възражение за право на задържане на процесните имоти до заплащане стойността на подобренията. Третото лице помагач на страната на ответника – Л. С. П., счита иска за неоснователен, като твърди, че е придобил имотите по силата на давностно владение, осъществявано непрекъснато и необезпокоявано за периода от 2003 г. до 11.08.2020 г., когато ги прехвърлил на ответника, през който период живял в една част от жилището, а останалите части от него отдавал под наем на различни наематели, заплащал данъците и извършвал ремонти, като дядо му, на когото е кръстен, и баба му още приживе били решили, че имотът ще остане за него след тяхната смърт, защото носи името на дядо си и сам се грижи и отглежда сина си, който е със здравословни проблеми от раждането си, по която причина му предали и всички оригинални документи за имота. Въззивният съд е приел, че от представените писмени доказателства безспорно се установява, че процесните имоти са били придобити от Л. И. В. въз основа на договор за делба от 09.03.1966 г. и договор за продажба на държавен недвижим имот от 10.03.1998 г., вписан на 14.04.1998 г. Същият е починал на 25.04.1998 г. и за наследници е оставил съпругата си Т. А. В. и дъщерите Е. Л. В.-К. и В. Л. П.. Съпругата Т. В. е починала на 23.09.2002 г., а дъщерята Е. В.-К. - на 09.05.2019 г., като наследници на последната са съпругът й Г. П. К. и сестра й В. П.. Съпругът Г. К. е заявил отказ от наследството на съпругата си, вписан в особената книга на съда съгласно определение № 5449/17.05.2019 г. по ч. гр. д. № 7845/2019 г. на ПРС. По силата на наследственото правоприемство, на което ищцата основава претендираните от нея собственически права, тя се легитимира за собственик на процесните имоти. Ответникът П. К. противопоставя свои права на собственост върху имотите, като придобити от него по силата на договор за покупко-продажба от 11.08.2020 г., оформен с нот. акт № 31, том II, рег. № 2019, дело № 228/2020 г., сключен с третото лице помагач Л. П., който се легитимира за собственик по давностно владение с нот. акт № 194, том I, рег. № 1745, дело № 193/2020 г., издаден на основание чл. 587, ал. 2 ГПК въз основа на извършена обстоятелствена проверка. Според въззивния съд, неправилно при това положение първоинстанционният съд е приел, че В. П. формално се легитимира за собственик по наследство на процесните имоти, които обаче ответникът владее на годно правно основание - като собственик по договора за покупко-продажба. В действителност е налице конкуренция между различни лица относно правото на собственост, като предмет на установяване по предявения ревандикационен иск е принадлежността му в патримониума на ищцата към датата на приключване на устните състезания, като придобито на наведеното правно основание. В доказателствена тежест на ответника е да установи елементите от фактическия състав на удостовереното с констативния нотариален акт в полза на праводателя му придобивно основание, с оглед неговото оспорване от ищцата. Апелативен съд – Пловдив е приел, че от показанията на ангажираните и от двете страни свидетели Г. К. - съпруг на починалата сестра на ищцата, Б. В. - приятелка на ищцата, Н. П. - син на ищцата и брат на третото лице помагач, както и И. Д., З. Д. и Д. Д. - съседи на третото лице помагач, се установява, че В. П. със съпруга й и двамата им синове живеели в процесното жилище с нейните родители до 1988 г., след което се преместили в апартамент на „Ж.“ в[жк], като в началото на 2002 г. тя се преместила в процесното жилище, за да се грижи за майка си, която починала същата година, и след смъртта й в същото жилище дошли да живеят синът й Л. П. със съпругата си, починала през 2003 г., и болното им дете. Живели съвместно до 2007 г., когато В., поради изострените си отношения с Л., напуснала жилището и започнала де гледа възрастни хора, при които живеела, като от тогава не го е посещавала. Според свидетелите К. и В., причината за изостряне не отношенията била, че Л. настоявал майка му да му прехвърли дела си от жилището, но тя не била съгласна и той я заплашвал, като искал да изкупи и дела на леля си Е., но не се разбрали за цената. Съдът е посочил, че не кредитира показанията на посочените свидетели в тази им част, на която се акцентира във въззивната жалба, тъй като, освен че свидетелите не са присъствали лично на подобни разговори, показанията им противоречат на депозираните от свидетеля Н. П., според които причината за конфликтите между майка му и брат му била зависимостта на неговата майка от хазарта, което кореспондира и на казаното от свидетелите К., И. Д. и З. Д., според които Л. разчитал на помощта на майка си, която била пенсионерка, при грижите за болното му дете, но тя ходела по казината, заради увлечението си по Б.. Принуден да отглежда детето си сам, за да осигури средства за препитание за двамата, той започнал да отдава под наем стаи от етажа и приземието на различни наематели, което кореспондира на представените в оригинал осем договора за наем за периода 2009-2016 г., чиято оспорена от ищцата автентичност досежно подписите на наемателите е потвърдена в рамките на откритото производство по чл. 193 ГПК, посредством приетото заключение от 03.05.2023 г. на съдебно-почеркова експертиза и показанията на наемателите В. Г. и П. Г.. През годините Л. П. правел и дребни ремонти, колкото му позволявали възможностите, като изциклил дюшемето и налепил тапети в стаята, ползвана под наем от свидетелката Г., сменил дограмата на всекидневната от дървена с алуминиева и направил камина, според свидетелите Д. Извършил вътрешни преустройства, като през 2017 г. присъединил терасата към кухнята, избил стена към нишата и оформил кухненски бокс, направил втора врата с изход към кухнята на двете стаи със свод помежду им, които затворил, за което не бил искал съгласие от майка си и леля си, според свидетеля Н. П., в каквато насока са и показанията на свидетеля Д. Д., и с тези си действия, според свидетеля К., се държал така сякаш е собственик на имота, което ядосвало майка му и леля му. Около 2019 г. бил правен ремонт на покрива на сградата, за който Л. платил своята част от разходите около 700-800 лв. на апартамент, според свидетеля Д. Д.. Според свидетеля Н. П., в края на 2018 г. В. П. искала да ги събере с брат му, за да решат какво ще правят с имота, на което Л. изрично се противопоставил и отношенията между братята се влошили, а на 01.10.2019 г. свидетелят сключил с майка си предварителен договор за закупуване на процесния имот. С влязло в сила на 21.08.2019 г. решение по гр. д. № 14239/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив В. П. и Е. В.-К. са осъдени да заплатят на „ВиК“ ЕООД суми, представляващи неплатени задължения за консумирана питейна вода и отведена канална вода за процесния имот за периода 30.08.2015 г. -30.08.2018 г., като претендираните спрямо тях вземания за периода от 03.01.2005 г. до 30.08.2015 г. са приети за погасени по давност. Въззивният съд е визирал, че неплащането на задълженията за ползваната за процесния имот вода за релевантния период е неотносимо към спора, тъй като разходите не са били платени нито от В. П. и Е. В.-К. като наследници на титуляра на партидата Т. В., нито от Л. П. като фактически ползвател, лично и чрез наематели. Това се отнася и до данъците и ТБО за имота, тъй като такива, според приходните квитанции, за изминалите години са били заплащани чак от 2017 г., като за неплатените са били съставяни и актове за установяване на задължения. Според съдебния състав обстоятелството, че разходите за комунални услуги и данъците и таксите за имота не са били заплащани на съответните доставчици и на общината за релевантния период, представлява бездействие, което само по себе си не би могло нито да опровергае намерение за своене на вещта, нито да обоснове смущаване на владението. За неотносими са приети и присъда № 26/22.01.2015 г. по НОХД № 5077/2013 г. на Районен съд – Пловдив, с мотиви и решение № 288/27.11.2015 г. по ВНОХД № 1348/2015 г. на Окръжен съд - Пловдив за потвърждаването й, по съображения, че установеното от наказателния съд в мотивите няма обвързваща сила. Според приетото във въззивното решение, от събраните доказателства безспорно се установява, че праводателят на ответника по иска е упражнявал фактическа власт върху процесния имот от 2003 г. до 2007 г. заедно със своята майка, явяваща се съсобственик на същия, наред със сестра си, а след 2007 г. - самостоятелно, тъй като тя е напуснала имота. Апелативен съд – Пловдив е изложил, че съдебната практика разграничава фактическата власт като обективен признак на владението по чл. 68, ал. 1 ЗС, фактическата власт като държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС и фактическата власт като търпими действия, с които такава се осъществява върху имот със съгласието на собственика не въз основа на сделка, а единствено поради близките междуличностни отношения. Упражняването на фактическа власт в резултат на държане или извършване на търпими действия не би могло да доведе до придобиване на вещта по давност, освен ако не е налице промяна на намерението, обективирана чрез конкретни действия на своене, демонстрирани по явен и категоричен начин спрямо собственика и отблъскващи владението му. Според въззивния съд в случая Л. П. се е нанесъл със семейството си през 2003 г. в процесния имот, в който е бил допуснат от своята майка В. П., доколкото тя е заживяла в него преди това - през 2002 г., малко преди смъртта на майка й Т. В. през същата година, и е останала там като наследник на родителите си и съсобственик наред със сестра си Е. В.-К., и със съгласието на последната, които обстоятелства опровергават презумпцията на чл. 69 ЗС за изначално установено от него владение. От 2007 г., обаче, когато В. П. сама е напуснала имота поради влошените им вследствие на хазартната й зависимост взаимоотношения, синът й е останал да живее в него с болното си дете, за което се е грижел сам, и започвайки да отдава под наем отделни стаи от същия на различни наематели, за да осигури своето и на детето си препитание, без да иска съгласието на майка си и леля си като собственици и без да уговаря разпределяне на получения наем с тях, за който те не са имали претенции, е демонстрирал по явен и категоричен начин пред същите свое вече собственическо отношение към имота, с каквото е продължил да го стопанисва непрекъснато за период от повече от десет години, през които, освен че не е преустановил отдаването под наем и е извършвал дребни ремонти, е осъществил и сериозни вътрешни преустройства, които нямат характера на търпими действия, представляващи незначително безпокойство за собственика, извършвани с изричното му или предполагаемо съгласие, а на такива, отблъскващи владението му. Собствениците, чието достояние са били така извършваните от П. действия, не са предприели нищо, за да го препятстват, нито са имали претенции, което сочи на необезпокоявано и несмущавано владение от негова страна. За първи път В. П. е заявила претенции към имота в края на 2018 г., когато е искала да инициира среща със синовете си за уреждане на отношенията им по повод на него, и след отказа на Л. е сключила на 01.10.2019 г. предварителен договор за прехвърлянето му на Н.. Към този момент, обаче, десетгодишната давност вече е била изтекла (през 2017 г.), от който момент, при извършеното от Л. П. позоваване на нея посредством снабдяването му с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2020 г., се зачитат и последиците й съгласно задължителните указания по т. 2 от ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Неоснователно В. П. поддържа по отношение на придобитата от нея 1/2 ид. ч., принадлежала на сестра й до снабдяването на сина й с констативния нотариален акт, че не е изтекъл срок от 10 години. Според въззивната съдебна инстанция В. П. не е придобила притежаваната от сестра й по наследство от родителите им 1/2 ид. ч. от имотите, тъй като владението е упражнявано върху целия имот и спрямо двете наследници, и давността е изтекла през 2017 г. - преди смъртта на сестрата Е. през 2019 г. Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Твърди, че очевидната неправилност се изразява в това, че въззивният съд е приел, че третото лице помагач, син на ищцата, е придобило собствеността върху процесните недвижими имоти на основание изтекла в иегова полза придобивна давност, при липсата на единия от двата кумулативно изискуеми елемента на давностното владение, а именно при липсата на „animus”. Сочи, че собственическото отношение на третото лице помагач по отношение на процесните имоти се опровергава и изключва от събраните доказателства за предявени от него искания за изкупуване на идеалните части, притежавани от съсобствениците (ищцата и нейната сестра). Счита, че няма никаква житейска и юридическа логика в извода, че лице, което иска да придобие собственост чрез сделка, се възприема като собственик на имота, чието придобиване желае, и води преговори със собствениците на имота за прехвърляне на собствеността. Не са преценени установените факти в съвкупност и предпоставките на нормата на чл. 79 ЗС. Ответникът не е посочил и не установява чрез пълно доказване извършването на действия на своя праводател на отблъскване владението на собствениците. От насрещната страна П. Д. К. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. В случая жалбоподателката се е позовала единствено на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложените твърдения за очевидна неправилност на въззивния акт в действителност попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК, като проверката на основателността им изисква подробно запознаване и анализ на събраните по делото доказателства, което не може да стане в производството по чл. 288 ГПК. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 1800 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,