Определение № 3501 от 26.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2456/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Ю. Й. Н., чрез процесуалния представител адвокат П. П., срещу определение № 5842 от 15.12.2025 г. по гр. дело № 1261/2025 г. на Върховния касационен съд, ІІ г.о., в частта, с която е оставена без разглеждане като недопустима касационната жалба на жалбоподателя в частта й срещу решение № 563 от 29.10.2024 г. по гр. д. № 494/2024 г. на Окръжен съд - Велико Търново в частта му, с която, като е потвърдено решение № 358 от 21.02.2024 г. по гр. д. № 815/2021 г. на Районен съд - Велико Търново, е отхвърлен искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и е прекратено производството по делото в тази му част. Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на обжалваното определение и иска същото да бъде отменено. Ответникът по частната жалба – К. Ц. Д., чрез процесуалния представител адвокат Б. М., е подал писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за неоснователност на частната жалба. Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС е приел, че касационната жалба в частта й, с която се атакува въззивното решение по иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е недопустима на основание чл. 280, ал. 3, предл. първо ГПК и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото в тази част – прекратено, тъй като искът е оценяем, като цената му е 5000 лв. Определението е правилно. Приетото в него относно процесуалната недопустимост на касационната жалба срещу въззивното решение е в съответствие с процесуалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Искът по чл. 59 ЗЗД е оценяем като цената му се определя съгласно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и в конкретния случай е 5 000 лв. Предявеният иск не е вещен, нито в конкретния случай е съединен с вещен иск, поради което постановеното по него въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Според постоянната практика на ВКС употребеният термин „до 5000 лв.” следва да се тълкува в смисъл, че обжалването е недопустимо, ако цената на иска е точно 5000 лв., като именно тази сума включително е границата, над която е допустимо касационното обжалване по гражданските дела. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС – определение по гр.д.№ 1606/2013г. на ВКС, І г.о. определение № 340 от 25.07.2012 г. по ч.гр.д. № 278 / 2012 г. на ВКС, ІІ г.о., определение № 341 от 18.05.2012 г. по ч.гр.д.№ 295 /2012 г. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 737 от 30.10.2012 г. по гр.д.№ 544 /2012 г. на ВКС, ІV г.о. и др. По изложените съображения обжалваното определение на предходния състав на ВКС следва да бъде потвърдено. С оглед изхода от спора на ответника по жалбата се дължат направените по делото разноски. Ответникът доказва реално направени разноски в размер на 500 евро, заплатени като адвокатско възнаграждение, като реалното плащане на сумата се установява от представения договор за правна защита и съдействие от 08.06.2026 г. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,