Определение № 60697 от 14.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1834/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение от 16.02.2021 г., постановено по в. гр. дело № 2701/2020 г., Софийският апелативен съд е обезсилил решение № 1183 от 12.02.2020 г., постановено по гр. д. № 2359/2019 г. на Софийски градски съд, ГО І-15 с-в, поправено с решение № 3519 от 16.06.2020 г., постановено по същото дело, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да заплати на ищеца Д. Й. Й. законна лихва за периода от 18.02.2019 г. до окончателното плащане върху главница от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно образувано срещу ищеца досъдебно производство № 313/2014 г. по описа на СО-ДГП, за престъпление по чл. 284, ал. 1 НК, което е прекратено с постановление на СГП от 28.11.2016 г. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, в която Прокуратурата на Република България е осъдена на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да заплати на Д. Й. Й. сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от образуването на цитираното досъдебно производство, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 28.11.2016 г. до 17.02.2019 г., както и в частта за разноските, направени пред първата инстанция. Касационна жалба е подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Поповска от Софийска апелативна прокуратура, против въззивното решение в частта, с която като краен резултат предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 15000 лв., както и в частта за разноските. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния и на процесуалния закон и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с действително претърпените от лицето, че присъденото обезщетение е необосновано завишено. Искането е за отмяна на решението и намаляване размера на присъденото обезщетение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Според касатора това е въпросът „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“, както и въпросът, „свързан с определянето на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, претърпени от пострадалите лица и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ“. По първия въпрос се поддържа противоречие с т. 2 на ППВС № 4/1968 г., с т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, а по втория – противоречие с Решение № 120 от 18.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 218/2016 г., IV г. о.; Решение № 57 от 09.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4641/2015 г., IV г. о. и Решение № 163 от 01.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 411/2016 г., IV г. о. Ответникът по жалбата Д. Й. Й. в писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 25.11.2014 г. на прокурор от СГП срещу ищеца е било образувано досъдебно производство за това, че в периода 14-15.05.2013 г., в качеството си на длъжностно лице – зам.-председател на ДАНС, във вреда на държавата е съобщил на неустановено лице информация, поверена му и станала му известна във връзка със службата му и за която е знаел, че представлява служебна тайна – деяние, квалифицирано като престъпление по чл. 284, ал. 1 НК. По делото се изяснява, че срокът за извършване на разследването е удължаван няколко пъти. Разпитани са няколко свидетели, включително Д. Й., изискани са различни документи, изготвена е експертиза. Досъдебното производство е прекратено с постановление от 28.11.2016 г. поради това, че деянието не съставлява престъпление, тъй като липсват елементи от обективния и от субективния състав на престъплението по чл. 284, ал. 1 НК – изнесената информация не представлява служебна тайна и у лицето липсвал пряк умисъл и специална цел. Продължителността на досъдебното производство е била две години и три дни, през който период не е било повдигнато обвинение на ищеца, същият не е бил задържан под стража, не са взимани по отношение на него мерки за процесуална принуда или мерки за неотклонение, а с участието му е извършено само едно процесуално-следствено действие – разпит в качеството на свидетел на 02.09.2015 г. Въз основа на писмените доказателства и изслушаните свидетелски показания въззивният съд е приел, че като висш служител на ДАНС ищецът е публично известна личност и е имал добро име и висок авторитет в професионалните среди. По време на парламентарните избори през 2013 г., във връзка с т.нар. „Костинбродска афера“ относно отпечатване на изборни бюлетини, в общественото пространство, професионалните и политическите среди станала широко известна информацията, че Д. Й. е заподозрян за изтичане на информация от ДАНС, където заемал ръководна длъжност. Срещу него било образувано досъдебно производство, по време на което му било отнето личното огнестрелно оръжие и разрешението за достъп до класифицирана информация до ниво „строго секретно“. Тези събития се отразили негативно на психиката на ищеца и засегнали авторитета и доброто му име. Непосредствено преди започване на разследването срещу Д. Й. се готвело назначаването му като зам.-председател на ДАНС, но поради отнетите му служебни правомощия той не могъл да заеме ръководна длъжност в агенцията, нито да започне друга работа в държавния апарат съобразно професионалната си квалификация. Това засегнало финансовото му състояние и това на семейството му и го принудило да започне дейност, в която нямал опит. Според втората инстанция лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено, без да му е повдигнато обвинение. В настоящия случай е прието, че обезщетението за претърпените от ищеца вреди в размер на 15 000 лв. е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. По отношение на законната лихва за забава за периода от предявяването на иска до окончателното плащане въззивният състав е приел, че такава не е претендирана, а служебното произнасяне по въпроса е недопустимо и затова е обезсилил първоинстанционното решение в тази част. Законна лихва е присъдена за периода от 28.11.2016 г. (възприетата дата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на наказателното производство) до 17.02.2019 г. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че поставеният в изложението на касатора правен въпрос, касаещ приложението на обществения критерий за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство, е правно релевантен. Същият е от значение за изхода на спора и същевременно е разрешен от въззивния съд в противоречие със сочената от касатора задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., както и с установената практика на ВКС – Решение № 120 от 18.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 218/2016 г., IV г. о.; Решение № 57 от 09.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4641/2015 г., IV г. о. и Решение № 163 от 01.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 411/2016 г., IV г. о. и др. Поради това, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение