Определение № 1473 от 16.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 555/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. В. Н. чрез процесуалния му пълномощник – адв. София Н., срещу въззивното решение № 1349/20.12.2024г. по в.гр.д. № 2103 /2021г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 262138 от 31.03.2021 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 10381/2018 г., I-во гражданско отделение, 12 състав, за отхвърляне на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от касатора срещу ЗК „Лев инс“ АД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпило на 18.03.2018г. пътнотранспортно произшествие за разликата над сумата от 13 000 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и е необосновано. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, като присъденото му такова се явява крайно занижено и несправедливо. Твърди, че съдът е обсъдил бегло уврежданията, възприел е кратък възстановителен период и пълно възстановяване в противоречие с данните по делото. Посочва, че не е отчетена съответно загубата на съзнание, както и фактът, че все още изпитва болки при натоварване и мозъчна преумора. Твърди, че присъденото обезщетение не е съобразено с лимитите по застраховка „Гражданска отговорност“. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, неговата отмяна и уважаване на исковата му претенция в пълния предявен размер. В допълнителна молба от 03.02.2025г., в изпълнение на указанията да представи изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като сочи, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно ППВС 4/1968г., без да формулира изрично въпроси, излагайки твърдения за неправилно прилагане на чл. 52 ЗЗД и присъждане на занижено обезщетение. Ответникът по касационната жалба – ЗК „Лев инс“ АД, оспорва същата чрез процесуалния си представител – юриск. З. Т., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 14.03.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и при условията на евентуалност, оставянето му в сила. Счита, че размерът не само не е занижен, а е неоправдано завишен, тъй като нямало доказана загуба на съзнание, диагностицирана надлежно, както и предвид това, че е налице съпричиняване поради непоставянето на колан. Третото лице – помагач - К. Ц. Д. е получил препис от жалбата чрез процесуалния си пълномощник – адв. Г. Т., но не е подал отговор и не изразява становище по същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че поради представения влязъл в сила акт на наказателния съд е безспорно установено, че К. Ц. Д. като водач на лек автомобил със застраховка „ГО“ при ответника, на 18.03.2018г. поради нарушение на правилата за движение по пътищата е причинил ПТП, при което е пострадал ищецът, като пътник в друг автомобил, управляван от Л. П. Л.. Въззивният съд е приел, че са неоснователни оплакванията относно липсата на причинна връзка между уврежданията на ищеца и настъпилия инцидент, тъй като от заключението, изготвено от д-р Б. Б., ортопед - травматолог, се установява категорично механизма на получаване на травмите. Апелативният съд е приел, че уврежданията на ищеца, получени при ПТП, са: контузия на главата, мозъчно сътресение, охлузвания на челната област и на дясната теменна област на главата, охлузвания по двете ръце, контузия и хематом на лявата лумбална област, като получената ЧМТ е от лека степен, ищецът е загубил съзнание за кратко (зашеметяване), без остатъчна неврологична симптоматика. Съдът е приел, че това му е причинило временно разстройство на здравето, неопасно за живота, като търпените болки са били с продължителност около 30 дни, интензивни през първите две-три седмици непосредствено след злополуката, а след това е имало само спорадично главоболие и световъртеж, най-вече при мозъчна преумора, при продължително въздействие на силна светлина и продължително гледане на телевизия, а болките в контузените зони на гърдите и поясната област са се активирали само при рязка промяна на времето. Съобразявайки възстановителения период от един месец, възрастта на пострадалия – 29 г., която благоприятства процеса, липсата на усложнения и пълното възстановяване, датата на събитието – 18.03.2018 г. и обществено-икономическите условия, отразени в застрахователните лимити, САС е приел, че обезщетението следва да е в размер на 13 000лв. Съдът е приел, че е неоснователно възражението за принос на пострадалия, тъй като съгласно чл. 188, т. 3 от ППЗДвП ищецът не е бил длъжен да носи предпазен колан като пътник в патрулиращ автомобил. С оглед горното САС е отменил частично решението на СГС, завишил е обезщетението от 10 000 лв. на 13 000 лв. и е потвърдил решението в останалата част, а именно за отхвърляне на иска за разликата над 13 000лв. до пълния предявен размер. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, като сочи, че въззивният съд неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД и е присъдил обезщетение, което е несправедливо, в противоречие с практиката по ППВС № 4/1968 г. Според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпрос въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касаторът не е формулирал в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968 г., не съответства на изискването за поставяне на конкретен правен въпрос. Изложението съдържа доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Тези доводи биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Същите не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК съобразно посоченото тълкувателно решение. Независимо от изложеното, в случая въззивното решение не е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. и константната практика на ВКС относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. В ППВС № 4/1968 г. и постоянната практика на ВКС, формирана с решения по чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които са претърпените травми, болки и страдания, възрастта на пострадалия, прогнозата за здравословното му състояние. Правнорелевантните общи и специфични факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност съгласно практиката, обективирана в решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2017 г. на ВКС, решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о. и др. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията да послужат и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Въззивният съд в случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищеца, е съобразил изяснените в практиката на ВС и ВКС общи критерии и е взел предвид специфичните обстоятелства от значение за определяне на обезщетението съгласно установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта. Във въззивното решение са отчетени установените увреждания и отражението им върху здравословното състояние на ищеца, краткия възстановителен период – до 30 дни, възрастта му - 29г., датата на настъпване на ПТП – 18.03.2018г. Извършената от съда преценка досежно дължимия размер на обезщетението е към датата на събитието, като съдът е взел предвид икономическите условия в страната към този конкретен момент. Съобразяването на възприетите от задължителната практика на ВС и константната практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, критерии, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, изключва достъпа до касация на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, поради което не би могла да обуслови допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. Ответната страна е представлявана от юрисконсулт и е поискала присъждане на юрисконсултско възнаграждение като разноски, поради което й се следва такова в размер на сумата от 200 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение